|
| Калин Донков |
Това не е поредният спомен, ей, действителните случки нямат дата, те са си действителни по всяко време и дори във всеки век. Поне според мен. А тази си остава мрачна и многозначителна и днес. Но първо да ви кажа за Ст.
Състудентът ми Ст. Ст. бе странноват и любезен дангалак, който се появи между нас посред учебната година и доколкото си спомням, дори не в първи курс. Компанията ни бе някак формална и бе далече от всякаква сърдечност, та не беше му проблем да се присъедини. Бе мъж загадъчен, пиеше предпазливо и вечно придружен от също тъй неординерната си приятелка - бледа, дългокрака и дългокоса. Вече познавахме по-известните колеги от вестниците (радио не слушахме, телевизори в студентските ни квартири нямаше), неговите познати бяха все от БТА, неизвестни за нас. На улицата ме е запознавал с някои от тях, късно след това разбирах, че това са асове в занаята. Интересът му към агенцията приемахме като нестандартен, самия него също. От всичките ни срещи после, в професионалния ни път (той прекара доста години в чужбина) у мене са оставали купища въпроси, на които, признавам, не съм и търсил отговор. Ами такъв си беше Ст., това беше отговорът.
Та някакъв близък на Ст., братовчед ли, зет ли, не помня, си построил вила на морето. Тогава вила на морето беше съвсем екзотично понятие, малцина българи имаха вили въобще, а по Южното Черноморие - хич. Човекът се бе сдобил с място именно на юг, ама Приморско ли беше, Китен ли, Ахтопол, кой да помни оттогава. Бил е заможен мъж, мержелее ми се нещо като архитект или въобще строител, но не съм сигурен вече, може и сам да съм го добавил. Ст. разказваше подробно, описваше местоположението, изложението, разположението на стаите, верандите и цялото великолепие на постройката. Най-важното обаче бе, че всичко това било създадено от дърво. От специално дърво, не знам точно какъв южен вид кавак, със специално внимание избран, със специално разрешение отсечен и със специални машини обработен и разкроен. Ст. разказваше с вещина, останах с впечатление, че сам е участвал в сглобяването на къщата и нищо чудно да беше точно така. Заедно с вилата се изработвала и мебелировката, имало вече готов списък за реда, по който приятели и колеги ще гостуват в този дървен социалистически крайморски замък.
Никога после не видях Ст. да говори толкова дълго. Явно тази тема бе на сърцето му, дори си помислих, че монологът е репетиран и нищо чудно да беше точно така - мислено или просто поради често разказване.
Получила се къща-мечта, необикновена за онова време, непозната в българската архитектура, предмет на възхищение и, без съмнение на завист. Завистта би могла да бъде ключ към по-нататъшното развитие на сюжета, но по-скоро няма никаква вина за последвалата съкрушителна крайморска драма. Младото семейство заминало в чужбина за някаква специализация, след завръщането първата им работа била да прескочат до морето. Къщата ги посрещнала прекрасна, сънувана. И вече унищожена. Още прагът се обърнал на пепел под нозете им. Вратите се разпадали при докосване, стените не издържали най-невинно облягане, подовете се продънвали, при по-висок говор таваните ронели стърготини.
Апокалиптичното крушение в гледката и в чувствата бе обрисувано тъй изразително, че не ме е напуснало от тогава до този житейски час. Съпреживял съм го от душа, без подразбиращото се в случая злорадство и без всевъзможните аматьорски коментари за съдбата (която всичко си записва, но не знае да чете) и пр. Явно съм бил поразен и до дъно огорчен, за да го държа в паметта си и през другия век.
Ст. разточително обрисуваше разрушението, крушението на една мечта, страданието на онези хора посред съсипните на тяхното творение. Усещането беше като за рухването на йерихонските стени при звука на библейската тръба. Защото разпадането на сградата протичало с невероятна скорост, била цялата проядена и нищо не можело да я спаси.
Дървояд!
Сега си мисля, че нищо никога не става толкова бързо, както се бързо изрича. Може би кадансът на неговия разказ е бил прекалено задъхан и ние още по-бързо сме го преживявали. Но усещането за необратимост и неспасяемост се е запазило и до днес. Не бил точен изборът на дървото - има и видове, неподатливи на дървояда. Не били обработени повърхностите, не били взети не знам какви други предпазни мерки. Къщата-мечта е била издигната неопитно и романтично, за да бъде пометена от едно... трикрако столче.
Едно трикрако столче, донесено от неизвестен приятел като принос към вътрешното обзавеждане на крайморското гнездо. В него се е съдържала заразата, която го унищожила. Това установили специалистите, които се притекли да спасяват останките. Най-вероятно това е бил добросъвестен дар, неволно изиграл ролята на данайски. Дървоядът е бил скрит в него, или дори не е бил още излюпен, за да изпълзи впоследствие и да се отдаде на унищожение. Ст. не спомена за виновник, вероятно виновни и няма.
Дълго време съм опитвал да извлека метафорите от тази архитектурна притча. Те вероятно са всевъзможни: твърде многобройни са сходните житейски и обществени обстоятелства, през които минахме напоследък и които естествено ще се подразбират във връзка с нея. Ще бъде малко грубо, ако взема да изреждам аналогиите, с които животът е размножил нейния отровен сюжет. Тях всеки читател може светкавично и ловко да си ги допише. Или поне тази, която той самият е преживял и изстрадал.
Даже ще призная - това е един от редките случаи, когато се усъмнявам в историята, след като съм я написал вече. Тъй прегледно, завършено и сбито да прозвучи тя в онова далечно време и после тъй свежа, като мумифицирана да се запази - случва ли се въобще така? Но пък древните нали са казали: и да не е истина, поне е добре измислено...
Точно в тресавището на промените засякох Ст. в едно магазинче срещу телевизията. Продаваше порцелан и арт с обичайното си изражение на бдително отегчение. Пийнахме по глътка унгарска черешова ракия. Поприказвахме, колкото да установим, че плановете ни са миролюбиво различни. Разделихме се ведро и сметнах, че много скоро пак ще се видим. Всъщност главното, което бях запазил от нашето познанство, бе този случай с дървояда. Обещах си, че при друга среща ще го поразпитам - с десетилетията се бяха натрупали въпроси. Отбих се след доста време, в магазинчето седеше любезна дама. Купила го, когато предишният собственик починал...
|
| ---------- |
