Европредседателството свърши работата си у нас и дойде време за раздяла.

Изчаках да събере куфарите си и най-искрено му казах:

- Тъкмо започна да ми харесва с тебе, и то взе че всичко свърши! Просто не знам какво ще правя от утре, когато няма да те има.

Европредседателството само кимна с глава.

- Така свикнах да те има наоколо, - където и да се обърна, стоят полицаи и ме напътстват: Върни се обратно, от тука ще мине Европредседателството и не трябва да те вижда.

- Свикнах - продължих аз, - и с големите задръствания по столичните улици. Всички псуваха и ругаеха, а аз се гордеех. Виках си: Ние поводи за псуване винаги ще имаме, ама Европредседателство скоро няма да ни огрее. Я да му се порадвам малко. И ти се радвах от сърце!

- Измихме си града - казвам, - лъснахме всичко, дето ти видя, дори еврокрава ти намерихме и показахме, започнахме да дишаме по-леко. Нищо че у нас и въздухът не е читав.

- Много ме кефеше - признавам аз, - когато по телевизора ми разказваше как благодарение на теб красиво е минал целият ми ден и колко справедлив е животът. Ти винаги беше чистичко, изкъпано и възпитано - направо мечта! А когато заговореше за светлото бъдеще, което ни чака след стотина години, мед ми капеше на сърцето. Ехааа!

Европредседателство мълчаливо кимна.

- Жената - викам му, - започна да купува истински продукти от супера, а не от онези, дето са забъркани от заместители и ги дъвчем всеки ден. Веднъж се живее под крилото на Европредседателството, вика тя, дай да бъдем и ние като хората. Хапнахме си, истина е.

- Вкъщи - продължавам, - гледахме да не се караме много, един вид да не се излагаме пред тебе, нещата малко се пооправиха. Така трябва да е с всички хора у нас, викахме си ние, после и у държавата ще вземат да се оправят нещата, че и ние да поживеем като истински европейци.

Европредседателството стеснително се усмихна и вика:

- Сър, честно казано, ние не свършихме кой знае какво за вас, обикновените хора!

- Сакън! - викам му. - Така не се говори! От толкова години ни набиват чемберите, че за нищо не ставаме и няма как да сме живи, ако тебе те няма! Да не съм чул лоша дума! Само това остава! Ще вземат да обърнат палачинката и ще започнат да повтарят колко лошо е с тебе! Няма да издържим това, разбери го.

- Като - викам - отидеш при други хора, им разкажи за нас. Кажи им, че малко сме наивни, но не сме кофти хора, имаме традиции и фолклор. Ти нали видя нашия фолклор? Няма друг като него. Сигурно са ти турили в куфара някое шише ракия. Ракията ни е по-добра и от фолклора, да знаеш! Мислех да ти донеса луканка и една лютеница за из път, ама на, забравих.

- Каквото искаш кажи за нас, българите, ама да е хубаво. И когато пак дойдеш тука, доведи още такива като тебе - ти видя как посрещаме и каква любов има тука.

- Ние - разясних му аз - много обичаме да свикваме. Свикнем ли с нещо - никога не се отказваме от него. Зор е преди това - то са приказки, то е борба, убеждаване и насилие, ама дойде ли навика - няма отказване. Ей го, как свикнахме с живота си. Или пък свикнахме с тебе. Сега ще ни липсваш. Само спомени ще се разказват, а ние всичките сме обрасли със спомени.

Подавам му ръка, а Европредседателството вика:

- Прегърни ме!

- Защо? - питам го.

- За сбогом. Повече няма да се видим.

Прегърнах го и му казах:

- Искам да ни запомниш като народ, който е избран да търпи. Не всеки е дорасъл за такава сериозна задача.

Европредседателството нищо не рече, даже и не кимна, а се натовари на скъпата лимузина и отпраши директно към терминал 2.