Новината за репетицията на смъртта на британската кралица ме завари в превозно средство. Направи ми впечатление, че едни се умълчаха, други се засмяха, трети просто не схванаха и взеха да се чудят. За който не е чул, пояснявам. Вестник "Таймс" разказал, че министрите на обединеното кралство Великобритания взели участие в тайна репетиция. Те участвали в заседание, на което отработвали какво ще правят, когато Елизабет II почине. Според изданието в мероприятието участвали вицепремиерът Дейвид Лидингтън, шефът на Долната камара на парламента Андреа Ледсъм, и др. високопоставени лица. Направена била репетиция за подготовката на десетдневен траур, кой какво трябвало да каже и кога, как точно да се съобщи на народа за трагичното събитие и прочее такива неща.



Знаела ли е за това 92-годишната кралица,



която управлява вече 65 години, вестникът не съобщава.

Нека кажа, че бях от тези, които се смяха. Това ми се видя като част от глупостите на умните и богатите, казано простичко. Примерно като друга една новина от оня ден, която съобщи, че в Швеция се приема закон, според който за осъществяване на сексуален акт между двама души едва ли не вече ще се изисква писмено съгласие от двамата. После обаче се позамислих - а защо кралският живот на една велика в миналото империя, сега доста постеснена от историческите обстоятелства, все още така ни занимава? Защо медиите по света като омагьосани тиражират непрестанно кой принц за кого се жени, как била облечена булката, какво яли и какво пили гостите, колко сувенири създали, колко музики свирили и т.н.?

Не е достатъчно да кажем, че някои големи агенции и медии са базирани на Острова и захранват света с новини оттам. Нито, че хората обичат още от времената на приказките наративът в един сказ да е за Царския живот, за принцеси и принцове, и - като утеха и възможност за въображаема идентификация - за Иванчо Глупака, примерно, и внезапния му късмет. Та не е само в Царя и Краля въпросът. Свазиленд, ако не знаете, също има крал. Само че светът не му помни името, камо ли новината за репетицията на смъртта му да минава през централните световни новини. Въпросът е, че в борбата за политическо надмощие институцията и ритуалът имат знаково място, и кой както може ползва тоя инструмент. От тази гледна точка хумористичният аспект на събитието (да репетираш смъртта на живия си монарх е театър непристоен и по някакъв начин нелеп и за министрите, и за монарха.) не ни занимава. Не ни занимава и морбидният аспект на случката (Как се е почувствала Елизабет II, ако е разбрала какви тренинги си правят членовете на правителството Й? Макар че тя все пак е добре трениран монарх. И знае, че



нито любовта, нито смъртта на монарха са личен живот.)



Нас ни занимава защо някои напредничави страни (Франция например), си обезглавиха монархията (в преносния, па и в прекия смисъл на думата), и не се връщат към нея, а други - (Великобритания), си я обезглавиха също (някогаш), но после си я запазиха, макар с ритуални и демонстративни, а не с реални властови пълномощия...Как това помага или пречи на живота в отделно човешко общество? Доколко се използва като аспект от културната и политическа доминация в световния театър?

Всъщност използва се, като всяко друго оръжие, но влияе според негласната осреднена оценка на земното население за постиженията на въпросната страна, все пак. А в тези постижения влизат както романтико-идеалистични аспекти: кой лидер, респ. Цар, е хубав, колко е смел, колко е умен, колко е авторитетен или властен, така и основните: тия хора там как са си уредили живота? Тия хора там имат ли хубави къщи? Имат ли пълни хамбари? Имат ли силни и здрави деца, куражлии воини, забавляват ли се добре? И най-вече когато са налице последните дадености, тогава житиеписът на олицетворяващия династичната емблематика става планетарно легитимен. Тогава добива ореол, медийна значимост, политическа тежест и дори привилегия за подробно хроникьорско отразяване.

Казано с други думи - ако Царят е гол, то иди-доди. Ще се посмеем и ще го сменим. Но ако са му голи хората, то Царя им вълци го яли.



Не щем да го знаем.



"Без царя в голове" - пазят още руснаците фразеологизъм от минали векове. Казва се така за човек, който няма критерии за важно и неважно, за систематичност и йерархия. Руснаците си убиха царя преди век, а в замяна туриха идеология и квази-цар, водещ божем към всечовешка справедливост. Тази идеология бе привлекателна за широки слоеве по Земята, имаше ореол по едно време и политическа тежест, хроникьори я фризираха ежедневно. Ако освен суровост към свои и чужди, оръжие и лозунги тя бе произвела масови пенсии по 2000 евро днес, хубави пътища, чисти обществени тоалетни и удобни жилища дори по селата, щяхме още да следим дори внезапните й глупости с агенционна инерция.

Но хубавото на света е, че ритуали идват и си отиват, пълнят и празнят от съдържание. И че колкото й да репетираш, животът е по-изненадващ от спектакъла.