- Няма как да изчезне. Много добре си спомням, че сутринта го видях на тоалетката. И го прибрах ей тука - Доротея прерови може би за десети път чекмеджето, но отново не намери часовника. - Не мога да разбера къде се е дянал - тя сви рамене и погледна безпомощно Пламен.

- Да не е паднал, докато си чистила - предположи той и се наведе да огледа килима.

Провря ръка под леглото, опипа дори луфтовете на матрака, но и там не откри нищо.

- Държах го в ръцете си, тук, на това място - настоя Доротея. - После отворих чекмеджето и го пуснах вътре, помня много добре.

Гласът й неуверено трепна и се сниши в шепот.

- Вече нищо не разбирам!

Тя се отпусна тежко на леглото и хвана с ръце главата си. Шумна вълна плисна в ушите й и остана да бучи там като тътен на пробуждаща се мигрена.

- Днес пи ли си хапчетата? - чу тя гласа на Пламен да надвива шума в главата й.

- Пих ги.

- Може би трябва да увеличим дозата или направо да ги сменим. Да се обадя на доктор Зарчева?

- Не, моля те! - Доротея погледна уплашено мъжа си и очите й заблестяха. - Мразя онази болница. Не искам да ходя там, не съм луда.

- Разбира се, че не си!

Пламен клекна до нея и с длан избърса мокрите следи по лицето й.

- Не се впрягай толкова. Да ти донеса мляко, искаш ли?

Тя признателно вдигна поглед, но вместо утеха в очите му видя отразени само собствените си страхове. Думите не можеха да я излъжат, Доротея долавяше загрижения тон, мрачното изражение на лицето му и изведнъж съвсем се уплаши. Ами ако това наистина е началото на някаква лудост, ако нещо в главата й се е повредило и няма връщане назад?

- Млякото е свършило, отивам до магазина - провикна се Пламен от коридора и щракна механизма на секретната брава.

Доротея се отпусна като пребито куче върху възглавниците. Нямаше сили дори да се завие, затова остана да лежи с боси крака, потръпваща от вътрешния студ на страха си.

Всичко започна преди около три месеца, когато разни вещи необяснимо заизчезваха и после се появяваха на необичайни за тях места. В началото тя не обърна внимание, на всеки му се случва да загуби по нещо, но когато един ден намери четката си за зъби в коша за пране истински се стресна. Едно е да забравиш къде си прибрал квитанцията от платената сметка за телефона, съвсем друго - да пъхнеш четката си за зъби при мръсното бельо. Едва след тази случка позволи на Пламен да я заведе на психиатър и тогава за първи път беше спомената думата шизофрения.

Звънът на телефона я откъсна от мислите й и тя уплашено вдигна слушалката.

- Да, моля.

- Ало, Дора, ти ли си? - прозвуча гласът на майка й по-скоро настоятелен, отколкото питащ.

- Да, мамо, кой друг да е?

- Не знам, звучиш ми особено, да не се е случило нещо? Да не сте се карали с Пламен? - гласът изтъня в тревожна гама.

- Не мамо, не сме се карали. Защо все мислиш най-лошото?

- Много добре знаеш... Както и да е. Ти как си?

- Не знам.

Доротея въздъхна и отново се сети за часовника.

- Смятах, че съм по-добре, но днес пак изчезна нещо.

- Какво изчезна?

- Часовникът на Пламен, онзи, с каишката от еленова кожа, дето му го подарих за Нова година, сещаш ли се?

- Да не го е загубил? Пита ли го?

- Не, не го е загубил. Тази сутрин беше тук, докато чистих, а сега го няма. - Доротея задавено изхлипа: - Мамо, нещо става с мен. Имам чувството, че полудявам.

- Глупости, миличка, не ги мисли тези работи. Всичко е от нервите, ще ти мине. Пламен какво прави, при теб ли е?

- Не, излезе до магазина.

- По това време?! - гласът на майката отново изтъня. - Ти сигурна ли си, че не е с онази шафрантия?

- Няма ли да престанеш! Отдавна скъса с Елена, сигурна съм. Чувстваше се толкова виновен след онзи случай...

Доротея премълча опита за самоубийство, който извърши преди пет месеца, след като Пламен й поиска развод.

- Сега е толкова внимателен с мен. Добре, че е той, мамо, иначе не знам как бих се справила... - гласът пак й изневери и тя млъкна.

- Добре, миличка, ти най-добре си знаеш. Само спокойно! Може пък и да му е дошъл акълът в главата, знам ли...

В този момент Доротея чу превъртането на ключа в ключалката.

- Трябва да затварям - прекъсна тя майка си. - Пламен си идва, не искам да чуе за какво говорим.

- Добре, Дорче, утре ще ти се обадя пак. И не си въобразявай разни глупости, чуваш ли...

Доротея постави слушалката на мястото й в момента, в който Пламен влезе. Носеше кутия прясно мляко и порцеланова чаша за кафе.

- Говореше ли с някой? - той погледна жена си така, както би го сторил личният й психотерапевт.

- По телефона. Беше грешка. Търсиха някакъв си Милко ли, Илко ли, не разбрах.

- Ето ти млякото - той отсипа в чашата. - Полезно е за нервите. Вземи и успокоително, за всеки случай.

Доротея послушно изпи хапчето, което Пламен й подаде. После легна и този път се зави с одеалото чак до брадичката.

- Ще постоя при теб, докато заспиш, искаш ли? - усмихна се той.

Тя кимна с благодарност. Наистина, какво би правила без него! Без мъжа, за който бе готова да се бори докрай, на всяка цена, ако се наложи. Едно бе ясно - никога не би го пуснала да си иде. Никога!

Пламен остана до жена си, докато се убеди, че е заспала. Сънят й бе тежък от лекарствата и по всяка вероятност безрадостен. Лицето й бе напрегнато, тънка веничка пулсираше на слепоочието й, като малък опасен червей на безумието.

Той мрачно сви устни и се надигна. Бръкна в джоба на сакото си и извади оттам часовника с каишка от еленова кожа.

Наближаваше девет, време беше да тръгва за срещата с Елена.