Неврозата на Сийчето накрая стана нетърпима не само за нея, но и за всички наоколо. Тя страдаше от безсъние, но по цял ден лежеше в леглото и стискаше очи, завита през глава в жегата, защото я беше адски страх от действителността. Когато все пак се надигнеше, започваше през пет минути да си мие ръцете, за да не лепне някоя зараза.

Съпругът й Мишо, който беше един нищо и никакъв най-обикновен инженер, се видя в чудо. След като пръсна всичките си спестявания по лекари, които само им вземаха парите, съзнавайки през цялото време, че нищо не могат да направят, Мишо също беше на път да се разболее от нещо, вероятно даже доста по-сериозно от заболяването на Сийчето - я язва, я кой знае какво.

И тук се намеси съдбата в лицето на старата леля Чапразова - осемдесетгодишна бабичка с удивително бистър разсъдък и богат житейски опит. Тя посъветва Мишо да прати Сийчето на екскурзия с кораб. Той взе заем, проучи маршрутите, плати и сервира новината на Сийчето заедно с билета. Тя два дена се цупи, подозирайки заговор срещу нея, но накрая успя да се стегне, да се организира, да си накупи това-онова и накрая замина.

Върна се наистина коренно променена - с шоколадов тен, уверена в себе си, някак зряла, с бавни котешки жестове, със странно портокалово ухание. Мишо развълнуван я посрещна, закара я вкъщи и като седнаха двамата на масата в малката кухничка, я зяпна в очите, очаквайки разказа й. Тя наистина му разказа това-онова - как вечер капитанът събирал всички туристи в каюткомпанията, черпел ги с ром и после вадел една китара, мятал гарвановата си коса назад и запявал. Всички жени веднага се влюбили в него, вметна Сийчето. Но той бил като скала. "А ти влюби ли се?", искаше му се на Мишо да я попита, но сметна, че може да я разстрои с такъв въпрос и тя отново да потъне в неврозата си, затова се овладя и не го зададе. Сийчето продължаваше да разказва - как някакъв петдесетгодишен бизнесмен с подагра започнал да я ухажва, как и един друг, някакъв гърчав поет, и той я ухажвал. Поетът даже бил много нахален и се наложило Сийчето да се оплаче от обноските му в един момент на капитана. И онзи като грабнал един стол в каюткомпанията, че като се развъртял. Та после се наложило да търсят поета до сутринта по цялата палуба и го открили чак с първите слънчеви лъчи под спасителната лодка. След това Сийчето се оттегли в стаята си, като се оплака с преумората от пътя.

През следващите дни тя продължи да му разказва отделни историйки от пътуването. Мишо се опитваше да я слуша с внимание, но в гърдите му се загнезди буца, която започна да расте. Той първо не разбра каква е тази буца, чак след няколко дена установи, че тази буца е най-обикновена ревност. И като не можеше да се пребори сам с нея, отиде при най-добрия си приятел, стария морски вълк Рапана, днес, в горчивото настояще, нощен охранител на един огромен люлински денонощен паркинг и му изплака мъката си. Старият морски вълк го успокои, потупа го по рамото и го изпрати по живо, по здраво. Но когато остана сам, две бръчки насякоха изсушените от морските ветрове бузи на Рапана. Защо наистина се замисли толкова дълбоко той?