:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 423,989,652
Активни 126
Страници 13,857
За един ден 1,302,066
Политекзотика

Либерия - африканското чедо на САЩ, вика янките на помощ

Стреснати от настървението на сънародниците си кореняци, потомците на някогашни освободени американски роби скандират в кръстената на Джеймс Монро Монровия: "Искаме Буш!"
Снимки: Ройтерс
Yankee, go home! От Доминиканската република до Виетнам (навремето), от Ирак до Южна Корея (днес), от Гърция до Филипините (постоянно) - това е универсалната парола във всички страни, посетени от американски морски пехотинци - било под формата на "освободителна военна помощ", било под формата на бази. Ако се абстрахираме от обясними с геополитически комплекси отклонения от нормата, като уникалния призив на българския град Неделино американците да си го изберат за военна база, единственото друго място в света, където вместо да гонят янките, ги викат, е Либерия. През последния месец световните фотоемисии бяха задръстени от снимки на подскачащи пред американското посолство в либерийската столица Монровия хора, които скандираха "Искаме Буш!" А биещите се срещу президента Чарлз Тейлър бунтовници не спряха да призовават САЩ да им пратят морски пехотинци като омиротворители.

-----------------------------------

Апелите на отчаяните от домашни кръвопролития либерийци всъщност може би не са чак толкова ексцентрични, като се има предвид, че държавата им си е чиста проба ребро Адамово, извадено от плътта на Америка. Либерия е създадена навремето от освободени американски роби, които Американското колонизационно дружество заселило през 1820-1822 г. по днешните либерийски земи. Дружеството си поставяло за цел да реши негърския проблем в САЩ с връщането на бившите роби в родината на прадедите им - Африка.

Така на западноафриканското крайбрежие се появява колонията, прераснала в държава и получила името Либерия (от liberty - свобода). През 1847 г. е провъзгласена нейната Декларация за независимост, а столицата й е наречена Монровия - в чест на тогавашния американски президент Джеймс Монро. Конституцията е изработена по образец на американската, а първият президент е роденият в американския щат Вирджиния Джозеф Дженкинс Робертс. През 1943 г., напълно в духа на традицията, Либерия приема и американския долар за своя национална валута.

Коренното население от племената кпеле, лома, гребо, кру ще не ще приема по-образованите и с як "гръб" пришълци като командващ елит. Днес сред 3-те милиона жители на страната едва 2,5% са потомци на американски роби, а 95% са кореняци. Но първите продължават да са във върхушката, докато вторите все по-буйно негодуват.

В цялата история на африканското си чедо



САЩ стриктно се придържат към родителските си права



и раздават шамари на всеки местен вожд, нарушил правилата. Така бе и през пролетта на 1990 г., когато във Вашингтон пак имаше президент на име Джордж Буш, само че старши, и когато САЩ бяха на крачка от директна военна намеса в бушуващия и тогава вътрешнолиберийски конфликт. По онова време американски военни кораби дойдоха досами либерийския бряг, а морски пехотинци слязоха на него, за да евакуират американците.

Директната намеса обаче бе възпряна от Колин Пауъл, който тогава оглавяваше Съвета на началник-щабовете и настоя за връщане на корабите. Буш-баща също не поиска пряка военна интервенция заради още пресния скандал около нахлуването в Панама само броени месеци по-рано - през декември 1989 г.

Тогава американците разпердушиниха централноамериканската република, за да отвлекат лидера й - ген. Мануел Антонио Нориега, когото обвиняваха в наркотрафик. Медиите по света обаче тръбяха за стари връзки на Нориега с Буш от времето, когато вторият е бил шеф на ЦРУ и ведомството му е използвало генерала за мръсни услуги. Нориега трябваше да изчезне, за да не проговори. Но след като по тази причина Панама бе бомбардирана, ООН остро осъди САЩ.

Това накара Буш-баща да бъде доста по-предпазлив с Либерия и да търси заобиколни методи за извеждане на власт на удобния за Вашингтон либерийски вожд. Сложният въпрос бе да се определи кой точно е той, тъй като през 80-те години Либерия се изпъстри с изобилие от кандидат-лидери. Групировки, сформирани от коренни племена, оформят опозицията на свързаната с Вашингтон монровийска върхушка.

През 1980 г. е извършен преврат срещу американския възпитаник Уилям Толберт и властта е завзета от Съвет за народно спасение начело със сержант Самюъл Доу, веднага самообявил се за генерал и амбициран



да се реваншира за потисканите от американските пришълци



кореняци. 5 г.по-късно Доу си организира избори и ги печели като президент.

Но в края на 1989 г. срещу него вдига оръжие новороденият Национален патриотичен фронт на Либерия (НПФЛ) начело с Чарлз Тейлър - бивш държавен служител, обвинен от Доу в присвояването на 1 млн. долара. Фактът, че е срещу антиамериканеца Доу, е достатъчен коз за подкрепа от САЩ. До края на 1990 г. НПФЛ контролира над 90% от територията на страната.

Явява се обаче и трети претендент - Йорми Джонсън, който се отцепва от НПФЛ със своя групировка и започва да се бие едновременно и с Доу, и с Тейлър. Битките се съпровождат от глад, хаос и масови репресии над мирното население от страна на всички воюващи. 1 милион бежанци хукват към съседни държави.

Такава е обстановката през 1990 г., когато Буш-баща предпочита с бъркотията в Либерия да се заемат не американски, а африкански войски. Организацията ЕКОВАС - икономическо сдружение на страните от Западна Африка, праща там свой военен контингент от 3000 души, които година по-късно - след като Йорми Джонсън по време на преговори убива Доу - достигат и до 10 000.

След няколко опита за крехко примирие през лятото на 1992 г. боевете отново пламват с участието вече и на нова групировка от фенове на убития Доу. Войната продължава чак до 1995-1996 г., когато под натиска на африканския военен контингент и на наблюдатели на ООН отново е скрепено примирие. Решено е до януари 1997 г. всички въоръжени групировки да сложат оръжие.

Водачът на НПФЛ Чарлз Тейлър изпълнява ангажимента си и разпуска своите бойци, създавайки на мястото на НПФЛ Национално-патриотична партия (НПЛ). На 19 юли 1997 г. Тейлър печели със 75,3% президентските избори.

Африканските сили обаче все пак остават в Либерия да пазят реда и веднага следва нов конфликт - в разрез с условията на мирното споразумение Тейлър създава военен отряд от 1000 души за патрулиране по границата със Сиера Леоне. Започва и репресии срещу свои опоненти. И от септември 1998 г. отново пламват междуособици, съпровождани с кланета и набъбваща хуманитарна криза. В САЩ разбират, че и Тейлър не е техният човек и залагат на новите бунтовници, които напоследък се прочуха като "Обединени либерийци за помирение и демокрация". През последните месеци те неуморно зоват САЩ да се намесят с военна сила.

Именно техни привърженици - потомци на някогашните американски роби и фенове на днешната мощ на САЩ, са и основната агитка в протестите срещу Тейлър в Монровия, които задължително минават пред американското посолство.



"Сатана - върви си, песоглавецо - върви си,



искаме Джордж Буш!", скандират те.

Поласканият Буш, който през юли направи и атрактивна обиколка из Африка, в две свои речи твърдо настоя Тейлър да подаде оставка. Самият Тейлър даде надежда, че склонява да се махне и на 6 юли дори уж прие предлаганото му от Нигерия политическо убежище. Още на следващия ден в Монровия кацна хеликоптер с 20-членен военен екип от САЩ, който да "оцени нуждата от разполагане на мироподдържащи сили".

Тейлър обаче се фръцна и обяви, че иска не американски, а международни сили под егидата на ООН. Бунтовниците вече се бият в самата Монровия, един снаряд дори уцели посолството на САЩ, а хората на Тейлър се заклеха, че ще се бият до последно.

Политически експерти от Вашингтон, цитирани от АП, смятат, че след Ирак Буш-младши е доста по-склонен към решителни действия, отколкото Буш-старши след Панама. А пък и създадената от самите САЩ Либерия си е почти тяхна - как да не се намесят?
 
20-членен военен контингент от САЩ вече кацна с хеликоптер в Монровия, за да проучи условията за по-мащабна намеса.
 
Тези либерийци не искат да горят американския флаг, както е по други земи, а го развяват, за да си измолят американска военна интервенция.
1551
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД