|
Съдбата обаче ни готвеше друго. Не ролята на участници в глобалната пазарна система, а ролята на парии.
Не подозирахме, а трябваше да се досетим.
След 15 години мизерия трябваше да ни стане ясно, че управляващите не са заинтересовани от икономически просперитет на нашето общество, каквото и да бъде то - дали социалистическо, дали антикомунистическо, дали либерално или пък постлиберално - няма значение, на тях им трябваше слаба и деморализирана България.
Новото, пазарно икономическо пространство се превръща удивително бързо в пространство за едно привилегировано малцинство. Мечтаехме в годините на застойния комунизъм за икономическа демокрация на масовия консуматор, която да направи достъпно онова, което беше достояние само на избрани. Но днес пред очите ни се разгръща
икономическа контрареволюция,
възстановяване на икономиката за малцина. Преди години, когато заедно със стоковото производство тихо живуркаше и натуралното стопанство, недемократичният характер на пазара не означаваше непременно масов геноцид. Това, което обикновеният човек не беше в състояние да купи, най-често беше извън рамките на ежедневното търсене и се удоволетворяваше посредством натуралното стопанство или примитивния локален обмен. Ситуацията се измени коренно в резултат на тоталната индустриализация и урбанизация. Те поставиха съдбата и оцеляването на населението в ръцете на съвременното масово производство. И именно това производство т.нар. реформатори решиха да свият в хода на планираната деиндустриализация.
Тоя преврат, впрочем, не е местен, той е глобален, в цял свят върви процес, застрашаващ съдбата и самото съществуване на оная маса, извикана за живот от масовото промишлено производство на класическия модерн. В началото на 20 век Хенри Форд заяви:
"Всички покупки на богатите
са недостатъчни за обезпечаване продажбите на който и да е промишлен отрасъл. Класата, която купува нашата продукция, са работниците. Следователно, те трябва да имат пари и свободно време, за да станат потребители".
Забележителен демократизъм на масовата потребителска икономика. Но в началото на нашия век не остана и камък връз камък от тая идея. Успешната икономическа стратегия се състои в прехода от формирането на приход от масови евтини продажби към формирането му в рамките на един нов, икономически феодализъм. Обслужването само на един богат клиент може да донесе печалба, превишаваща печалбата от продажбата на стоки и услуги на стотици бедни клиенти, при това със забележима икономия на време и усилия.
Векове наред
старите буржоа, наследили
религиозен морал,
бяха способни да стават в ранни зори и по цели дни да обслужват масовия клиент.
Днешният ленив буржоа, агентът на постмодернизма, категорично не е способен на това. Той иска да печели, без да полага кой знае какви усилия, и заради това се ориентира към елитното търсене. За носителите на масовото търсене либералната икономика има един отговор - не пречи, моля, не досаждай. Забелязвате ли как в големите градове се създава особено, елитарно икономическо пространство, недостъпно за масовия потребител? Феодализирана икономика, гнусливо отвърнала взор от довчерашните милиони мотори, тласкали я дотук. Те вече не са й необходими и затова тя ги набутва в контрамодерна, в маргиналното пространство на натуралните стопанства, в непостоянната заетост, случайните пособия, подаянията и безпросветната мизерия. Общото богатство на 350 глобални милиардери е равно на общото богатство на 2,3 милиарда "бедняци". Това означава в известен контекст, че вместо да се занимава с трудната работа да обслужва тези бедняци - на новата, либерална икономика ще й бъде достатъчно
да обслужи няколкостотин богаташи,
и при това без всякакви неприятни социални контакти. Ясно е, че се е пръкнала система на икономически геноцид. Въпросът в каква степен тя ще се реализира е въпрос вече политически, въпрос психологически, опиращ в деликатната сфера на взаимоотношенията на елита към "този" народ. Ако е съдено да изчезнат исторически наследените, но обременителни за елита социални сантименти, то тогава въпросът за съществуването на всеки народ опира в това, доколко е нужен и полезен този народ за новите господари на света.
Три бяха основанията, които правеха народите да изглеждат полезни за ония обществени формации. На първо място - масовата работна сила, един от стълбовете на буржоазното производство, нуждаещо се от земя, труд и капитал. По-късно, в епохата на икономиката на платежоспособното търсене, масовият потребител доказваше икономическата си полезност чрез своята активност като купувач. Но днес масата бедняци не представляват ценност като потребители - не реагират на настойчивата реклама, не могат да обслужват кредити, а стоките, от които се нуждаят, носят на търговците мизерни печалби. Те вече не са временна аномалия, очакваща реанимация на жизнения си статус, не, те вече са класа извън класите, група извън пределите на социалната система, съсловие, без което останалите биха се чувствали по-удобно и по-добре.
Има още едно основание за полезността на народа - масовата национална армия, защитниците на Отечеството. Но
новата глобализираща се
буржоазия няма Отечество,
тя е екстериториална. Тя е силно мотивирана съществуващите Отечества да бъдат колкото може по-открити за икономическите експерименти на международните спекуланти и авантюристи. И колкото може по-малко защитени, даже и във военно отношение. Защото последният субект, комуто елитът ще повери защитата на своето имущество, би бил демократична армия на ревниви бедняци. Напротив, ще си вземат наемници, добре обучени професионалисти. И за тази задача народът не е нужен никому. Ясно е какви елити си изиска и отгледа епохата - изключително несантиментални управници, способни решително и професионално да разчистят местната почва от всичко излишно, в това число и от излишния човешки материал.
Говорят ни, че истинските пазар и демокрация ще дойдат тук, чак след като си замине това поколение, оказало се непригодно за новото либерално бъдеще. Пропускаме покрай ушите си тези думи, не се замисляме над истинския им смисъл, а те са голямата, истинската тема на това, което става край нас.
Геноцидът. Над излишните. И няма никакво значение, че отдавнашни реминисценции на хуманистическия морал ни пречат да го видим.
)
