|
Чест ми прави редакцията на "Сега", като ме покани за втори път да се изправя пред вашите въпроси; първият път беше в броя на "Сега" от 1 май 2002.
Хваля се аз колко са ми стари шапките, но тогава не смогнах да отговоря на всички въпроси и сега, със закъснение поднасям извинения. Ако 50 души ти пишат, а ти отговориш на 10, обиждаш 40 души, нали така. Този път искам да отговоря на повече хора, затова групирам въпросите; няма да споменавам вашите имена и никове.
И други сте подлагали на кръстосан разпит, но аз имам предимство, понеже редовно чета постингите ви под моите Писма от "Баучер" 23. И ви познавам. Хайде, да не споменавам имена и никове, нали се зарекох. Но никой от нас не е анонимен. Всеки ред, който пишем във форума, ни издава какви сме и говори за нас повече, отколкото една визитка. На нашите визитки не пише "Пенчо Пенчев, умен и интересен човек". Или "Пенчо Пенчев, дребна, озлобена душичка". Както и на моята визитка не пише: Джимо, който не е бил комунист, щото не го поканили да влезе в партията. Нито бил комсомолец, нито, септемврийче, нито чавдарче, понеже в колежа, където учил нямало такива работи.
Някои от въпросите не са за това, което съм писал, а за моята личност. Каква е личността се разбира не от това, което тя твърди за себе си, а от това как тя се е държала в някои житейски ситуации. Затова ще ви разкажа някои случки, включително такива, в които съм се проявявал като хитрец, сребролюбец, подлец, глупак, простак, страхливец и т.н.
Нямам право да се огорчавам, когато някой форумец ме окичи с един, два или повече от тези епитети. Както го е казал народът ни, която мома не иска да бъде щипана, да се не хваща на хорото, пък аз съм се хванал. Огорчавам се, когато форумците се обиждат един-друг. Боже мой, казвам си, аз ли откъртих тази лавина?
На хорото на тези, които пишат книги, не се хващам. Не че не са ми предлагали да преподавам журналистика, да пиша учебник по европейска история, да издам писанията си в "Сега". Те, макар да съдържат далечни спомени, са отклик на момента; в тях има факти, които се повтарят. А и не съм Толстой, когото един форумец спомена. Всяка жаба да си знае гьола.
Казвам си така: Джимо, вместо да даряваш народа със сборник от ценните прозрения и писания, я по-добре направи анонимно дарение на някой, който се нуждае.
Само в такива случаи анонимността е достойна.
Помни, че и към теб са проявявали щедрост. И то хора, от които нищичко не си поискал. Не се изкушавай за някой друг лев. Оправяш се с парите. Vivere parvo! И с малко се живее. Разбира се, под един разумен минимум не трябва да се слиза, понеже то води до оскотяване.
Я да видя аз какво написах досега. Хм, вече съм отговорил на петима форумци. Не е лошо като за начало. Така казвах, когато бях агент - не е лошо като начало.
21 години бях в Българската телеграфна агенция и казвах, че който е в агенция, е агент. На вас едва сега го казвам, понеже тогава не се познавахме. Ако щете вярвайте, в БТА имаше длъжност информатор; и такъв съм бил.
Срещах хора от службите. И наши, и чужди. От американските, та до японските. Кръстосваха ни се пътищата. Предполагам, имал съм вземане-даване с тайните служби повече, отколкото повечето хора. Много от срещите бяха без човекът да ти каже: "Аз съм еди какъв си и искам от теб еди какво си".
Понякога не беше така. Един японец много държеше да ми покаже значката си. На нея имаше слънце и луна. "Защото ние следим денем и нощем", обясни ми с гордост. Той много ми помагаше да се оправям в Япония и, когато поисках да видя рибната борса, се залови да ми търси гумени ботуши, пък нямаше 43 номер и много се постара човекът. Рибната им борса е по-оживена от някои други борси. От журналистическата ни борса например.
Днешната ни журналистическа борса никак не е като онази, която сме имали преди 1944. Тогава репортерите от различни вестници - и официози, и опозиционни, се отбивали привечер в една кръчма, пиели по едно и, ако някой бил научил нещо, казвал го на другите, че утре и на него да кажат. Хората от гилдията си помагали. За разлика от нас, те умеели да стенографират. Върхът на стено е американската система на Грег. Не успях да я овладея. Дори машинопис не научих като хората. От което следва, че съм човек от ХIХ век, когато агентите...
Агентът има антените и усета на изоставена любовница.
Той разбира, че цената му е паднала, ако получи унизително поръчение. Изпаднах в такова положение, когато от БТА ме уволниха. Хем агент, хем ме уволняват. Излиза, че не съм бил агент. Вие как мислите; бях ли агент? Един от вас поиска да отговоря с "да", или "не". Отговорете му "да", ако ви попита колко е часът,.
Та, като ме уволниха от БТА и след като бях "свободен артист", както се изразявах, или безработен, както повечето хора казват, отидох във "Всяка неделя". Службите поискаха чрез мен да узнаят карат ли се Янчо и Кеворк. Аз пък мълчах като пукал. Това не е доказателство за морален интегритет. Не е мъжество; не е да имаш болс, както каза един форумец, нито кохонес, както преди него каза друг форумец. Не. Аз просто си направих сметката. Казах си така: Тия, двамата имат връзки във висшия ешелон. Ако нещо изпея по техен адрес, има вероятност да узнаят. Ще срежа клона, на който седя.
Та за седенето: Една вечер влизам аз в морското казино и Янчо вика: "Джимо, ела да седнеш при мен"; Кеворк от противиположния край на масата, на максимална дистанция от Янчо: "Джимо, ела при мен, пазя ти стола". Поумувах секунда-две, пък казах: "Отивам в тоалетната."
И стоях навън в тъмното, и пушех цигари, и гледах морето и луната, а вътре на масата трийсет души пиеха младо памидово вино, по-пивко от всякакви розета и божолета и ядяха калкан, дето много го обичам.
При друг случай Кеворк каза на Янчо: "Ей, да знаеш, че Джимо е двоен агент". Янчо ме защити: "Няма да обиждаш Джимо! Не е двоен, а на четири разузнавания!"
В някаква сводка на службите излезе съобщение, че съм "избягал". Не зная и не искам да зная дали е било отмъщение за това, че не се бях съгласил да се разприказвам какво става във "Всяка неделя". Тогава "да избягаш" беше много "вражеска проява", имаше дума "невъзвращенец". Петър Кожухаров се загрижи: "Намери начин да се покажеш на екран, поне веднъж, в кое да е предаване, че да спрат да говорят, че си избягал." Пък аз не се показвах. Четях.
Няма професия читател, но аз си я измислих,
когато ме изхвърлиха от БТА и доста врати ми се затвориха. Бях превеждал романи и в издателствата ме познаваха. Те получаваха новоиздадени книги от други издателства по света. Този световен безплатен книгообмен е утвърдена практика. Литературните агенти на писателите са заинтересовани - ако някъде по света прочетат и преведат новоизлязлата книга, ще платят авторско право - royalty. Но редакторите в издателствата не можеха да изчитат всичко, което получаваха по книгообмена, даваха на мен да преценя става ли книгата или не. Така станах професионален читател. Много приятен занаят си измислих, само дето съсипва очите. Всеки понеделник с една торбичка книги отивах в "Народна култура" на уличката на гърба на журналистическия клуб - връщах 5-10 книги и вземах други. По 25 стотинки на прочетена страница плащаха, печелех повече, отколкото от преводите.
"Агент" бях 21 години, "читател" съм все още.
Помагаха ми. Сестри Ганчеви (Вера ми даваше книги от "Народна култура" да ги чета и рецензирам, Васа ми монтираше филмите от Монголия и другаде, където Томски успя да ме командирова, преди и него да порежат, Иво Гарвалов щеше да ме назначи в радиото, но Мирчо Спасов го спря.
Бях директор на втора програма на телевизията, когато си връчих оставката на Асен Агов. Фреди Криспин, моят най-добър приятел ми намери работа във вестник "1000 дни", където бяхме с Любен Дилов, Красен Станчев... Що се съгласих да стана директор? Хем бях чел за министерството на истината на Оруел, за д-р Гьобелс. Той поне имал 7 факултета, а ти само 3, предупреди ме Иво, но не го послушах. Детинщини. Кой ли не ги върши.
И сега детинщините ни са много, но децата ни - малко. На форумеца, дето все пита защо българите имат малко деца, а царят и циганите имат много, отговарям: Не е заради буквата "ц". Заради пясъчния часовник е. Той много работи обяснява. "Защо Фау-ве и "Опел" са в криза"? Защото са среден клас, затова. Част от средната класа е забогатяла, вече не купува автомобили от среден клас, а по-скъпи. Друга част от средната класа е деградирала и не може да си позволи кола от среден клас.
Разрезът на обществото заприличва на силуета на пясъчен часовник. Разширява се горе, разширява се долу, изтънява по средата. Най-богатите имат много деца, понеже за тях наследниците са висша ценност. На дъното на часовника децата също са много, понеже не са никаква ценност. По средата децата са малко, понеже хем са ценност, хем, щом са ценност, искат грижа и пари.
И в глобален мащаб е така. Най-много деца правят най-богатите (САЩ) и най-бедните (в третия свят). На пясъчния часовник шийката му изтънява, изтънява. Като се скъса, какво ще стане? Две различни човешки породи, както в антиутопиите?
Чувам как целият форум се смее на домораслите ми теории. К'во се смеете, бе! Не съм учен социолог, може и глупости да говоря.
Правото да говориш глупости е едно от човешките права.
Единственото, което ни дадоха. На маса сме, всичко можем да си кажем. Ще видите вие като се промени климатът, и Гълф стриймът спре, и нивото на световния океан се повиши. Обезлюдена България ще е раят на пренаселената планета. Не ви лъжа.
И онова, което в сряда ви разказах, също не беше лъжа. През 1963, както четях в БТА съобщенията на AP и UPI, че Кенеди е убит, телефонира ми човек, който каза:
"Аз съм Гълъбов от телевизията. Една джипка... не - една газка ще дойде и ще ви откара до телевизионната кула в парка. За коментар на живо в ефир. Вярно, че досега не сме правили, но все някой трябва да е първият."
Написах си аз един текст, после в кулата с асансьор до горния етаж, но после има още стълби към студиото, а една много хубава жена се качва по стъпалата пред мен и аз така се заплеснах по два стройни женски крака, че се препънах по глупавите стъпала, правени сигурно по някакъв особен английски стандарт. Не паднах, направих лицева опора, но очилата ми паднаха и се счупиха. И когато Анахид обяви: "А сега коментар за убийството на президента на САЩ Джон Кенеди", аз, като не мога без очила да си чета текста, започнах да говоря. Никой не съобрази да ме спре и аз цели 19 минути дъра-дъра, понеже нямах усет за телевизионно време.
На другия ден един от висшия ешелон строил горкия Гълъбов:
- Тоя да не съм го видял повече на екран. Половин час разправя врели-некипели. Трябва кратко и ясно: Дотам стигнаха в загниването си, че си убиват президентите!
Това за "краткото и ясното" го споменавам заради форумеца, който..., а бе ти си знаеш. Като искаш кратко и ясно, чети БУП. О, не се прави, че не знаеш какво е БУП. Бойният устав на пехотата, естествено.
Шест години по-късно, през 1969 г., Леда Милева ми телефонира:
- Готово! Убедих ги, че прилуняването трябва да го излъчим. Ще правиш превод зад кадър на живо в ефир. Вярно, че досега не сме правили, но все някой трябва да е първият. Ти поне ще казваш апОло, а не Аполо. Какво? Моля? Бил ти забранил. Ами като ти е забранил, да дойде той да превежда в ефир! Засега аз съм директор на телевизията.
И така... One small step for a man, a giant step for Mankind. Roger!
Получих незаслужени овации. Дори от онзи, който ме беше свалил от екран. Браво, Димитри! Как само го каза: "Побиват американското знаме, едно знаме, което никога няма да се вее, понеже на Луната няма атмосфера, следователно няма и вятър. Направо ги уби. Страхотна метафора!"
Никаква метафора не беше, просто превеждах. Но на онзи, който искаше да е "просто и ясно", му се присънваха несъществуващи метафори. Неслучайно имаше гатанка "Чисто и просто - що е то?" Къпан милиционер.
После дойде Чернобил. Чух за радиационния облак от шведска радиостанция на къси вълни.
Занаятът "радиослушалка" го бях научил в БТА,
но го практикувах в "Работническо дело". Те искаха да са преди всички и да имат новини от последния час - къде какво станало по света през изтеклата нощ. И аз, като си изкарвах смяната в БТА, след 24.00 ч. право при Владо Костов или който е дежурен по брой (БТА е само на 50 крачки от Полиграфическия комбинат). И така, като "радиослушалка" в "дело" си изкарвах още една заплата.
При такъв режим човек се успива, пък аз и без това съм си сънливец. Закъснявах за бетеанската "летучка" в 10.00 ч, от прозореца на кабинета си директорът ме виждаше как тичам към пропуска, след като те вече са започнали, вместо да дойда поне два часа по-рано, да поседя на тръбата, че тогава да докладвам световните новини. Добре, ама аз си ги знаех от радиото, той не можеше да ме хване на тясно и това май го дразнеше. Иначе беше добронамерен към мен, не мога да го отрека. "Стига анонимно, напиши нещо, че да излезеш с името си бе, Джимо. Каквото искаш напиши, за която редакция кажеш. Дигам телефона и нямаш проблеми. Все преводач ли искаш да бъдеш? Седни сега, пий едно и да си поговорим!".
От занаята "читател" никой не можа да ме уволни. Но от агенцията Лозан ме уволни и не се водех никъде на работа, което беше обществено неприемливо в ония години, докато една вечер на светофара на "Орлов мост"...
Светна червено и аз спрях "тойотата", цвят "сахара". Този цвят е кафявожълт, сиреч лайнян, и аз все обяснявах, че съм избрал него, за да ми отива. Връщахме се от кръчмата на журналистите на "Граф Игнатиев" с жена ми Милка и сина ми Асен; в клуба, като отидеш рано, можеше да изпиеш каничка лопушанско с агнешки флейки на скара с дървени въглища и да си тръгнеш преди да са дошли навлеците и големците. Както изчаквах на светофара на "Орлов мост", някой ми почука на стъклото и кого да видя - Кеворк. Редовно бях участвал в неговия "Информационен дневник", едно много хубаво едночасово предаване в неделя по обед.
- Джимо, още ли си без работа?
- Да.
- Много хубаво.
- К'во му е хубавото бе, да... - и трябваше да потегля, щото светофарът светна зелено.
- Ще правим...
Не разбрах какво ще правим, но после той се обади и
започнахме да правим "Всяка неделя" - Янчо, той и аз.
После, като му кипваше на Кеворк, той казваше:
- Аз те взех от улицата!
- Така е. Аз също мисля, че утре ще вали.
Във "Всяка неделя" издателствата ни пращаха книгите си, с надежда да ги представим. Кево избираше хубавите за себе си, после:
- Джимо, всички са твои.
- Не ги искам.
- Вземи ги, давам ти ги.
С него не можеше да се спори, накрая ги вземах. Докато се сетих за "отмъщението на борджиите" (не отмъщавай веднага, а като мине време, понеже отмъщението е като рибата, най-вкусно е студено и когато този, на когото отмъщаваш, се гневи не на теб, а на себе си).
Вече бяхме правили "Всяка неделя" от СССР (Кеворк в Москва, аз от Сталинград, т.е. Волгоград), Талин, Буда Пеща и другаде. Отидохме да правим предаване от Париж. И Павел Писарев беше с нас. Изведнъж - криза! Няма "събеседник". Намерих Морис Дрюон във Френската академия и кризата отмина, а Морис ми подари албум с портрети на умовете на столетието; на гърба им - персонален бележник (AGENDA). След време Кеворк видя албума в ръцете ми.
- Я да видя! Ей че хубаво. От къде го имаш?
- Ти ми го даде.
- Аз?
- Не го исках, ама ти настояваше...
- Аз? Да се... в глупака! Ама как... и сега не мога да си го взема, щото ти целия си го изписал.
Накрая пак аз загубих. Намерих си "Видрица" и Кево, като я видя:
- Конфискувам ти я. Длъжник си ми заради онзи албум.
(Продължава в броя в понеделник)
|
|
|
Крепко здраве и още повече творчески успехи му желая от цялото си сърце!!!
Благодаря ти, Джимо!Нищо не съм те питал, но е страшно приятно да те послуша човек!!!
