---визитка---

Павел Матев е роден през 1924 г. в Чирпан. Автор е на над 40 книги със стихове, между които "Натрупани мълчания", "Неоскърбени светове", "Преображения" и др. Избраната му лирика е събрана в две нови книги - "Под облаци и синева" и "Късна пощада". Бил е председател на Комитета за култура, на Съюза на българските писатели, на Агенцията за българите в чужбина и др. Днес (7 декември) в Централния военен клуб ще бъде отбелязана 80-годишнината от рождението му.

-------

- Г-н Матев, почти целият 20-и век мина пред очите ви, че и 21-и виждате. Как изглежда историята през очите на поета?

- Правото да виждат и говорят за историята е дадено на историците. Такова право имат и писателите на исторически повествования. Слушал съм неведнъж Антон Дончев да говори на тази тема и съм се учудвал на огромните му познания. А поетите? Поетите са само една прашинка върху хилядолетната снага на историята. Повече или по-малко те я възприемат откъм емоционалната й страна. Те се възползват от нейните подеми, страдат от провалите й. Тяхната съдба в историята е съдба на свидетели - не на равнодушни и небезучастни.

Те я преживяват напрегнато и енергично, но я включват в творбите си като дух, настроение или вътрешен свой мир.

Аз живях в 20-и век, закачам и началните години години на 21-ия и ще съм доволен, ако бъдещите читатели - дано има такива! - усетят в написаното от мен духа на изживените години. Моите години бяха бурливи и метежни, но сред тях имаше и по-успокоени, и по-лирични. Такива те влязоха, надявам се, и в моите писания. Говоря за това как съм почувствал историята и как тя се е отразила в стихотворенията ми. Дано съм докоснал нейния парлив, дълъг и тревожен дух.

- Веднъж в отговор на мнение, че поезията е "дело на младите", заявихте, че тя не е въпрос на възраст. А е въпрос на "изпяване на песента". И че вие още не сте си изпели песента. Кое е в основата на творческото дълголетие на поета?

- Аз и сега съм готов да потвърдя, че не става въпрос за календарна възраст. Как иначе ще обясним творческото дълголетие на такива титани като Гьоте или Юго, или като нашия патриарх Вазов? Въпросът е писателят да не се успокоява, да запази вълненията на душата си, силата на своята мисъл, будността и остротата на сетивата си, активността на социалната си природа. "Талантът е любов", казваше Толстой. А на любовта всички възрасти се покоряват. Виждате ли умора в перото на Валери Петров? Аз не виждам. Може би голямата истина за дълголетието се крие в степента на дарбата, с която - по Божия воля - е удостоен поетът.

- Вашите стихове често се пеят. "Синева" например и до днес се изпълнява с китари... Кое прави от стихотворението хубава песен?

- Аз не пиша текстове за песни. Пиша стихотворения. Композиторите са тези, които им придават мелодия, певците ги разнасят из народното пространство. Мисля, че сливането на текст и мелодия в един емоционален вихър прави хубавата песен. Едното без другото не може или ако може, песента няма да е хубава. Няма нищо по-противно - откъм поетична гледна точка - от кафанската чалга. А тази чалга сега заля България. Така се профанира сериозното творчество и се нанасят рани върху хармонията и словата, а това не е нищо друго освен духовно престъпление.

- Познавахте отблизо видни личности като Тодор Живков, Людмила Живкова. Какви исторически фигури бяха те?

- Да си историческа личност е нещо забележително, а да си регистриран от историята - съвсем друго. Не съм аз, който ще ги определя като такива или онакива. Всеки случай те ще са в регистратурата на един исторически отрязък от време.

- А Георги Джагаров?

- Е, чак пък толкова. Георги Джагаров е отличен поет. И това му стига като оценка. Мисля, че и самият той, ако беше жив, нямаше да се определи като исторически феномен.

- Разкажете някои неща за писателите, които са останали в паметта ви. Притежават ли те историческа слава?

- Те притежават не историческа, а литературна слава. И това не е никак малко. От онези, които ми бяха съвременници, бих отбелязал Георги Караславов, Димитър Димов, Димитър Талев, Павел Вежинов, Николай Хайтов - от белетристите. А от поетите Христо Радевски, Никола Фурнаджиев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Георги Джагаров. Може на някои от тях сега-засега славата им на творци да е замлъкнала или нарочно заглушавана, но тя е жива и ще остане такава. Искри от нея ще изхвръкват и ще проблясват, колчем стане дума за литературна България. Лично аз ще се топля докрай от огъня на тая слава.

- Как гледате на технологиите? Ще променят ли те човечеството?

- Ще го улеснят. Едва ли ще го променят. Колко преврати и революции преживя то и пак си остана "човечество"! Но че технологиите ще открият нови пространства на знанието и на естеството, не може да има съмнение. А душевността ще остане такава, каквато е сега. Нека не се храним с илюзии. Достатъчно се нагълтахме с тях.

- Какви илюзии например?

- Ами щяхме да правим хармонични личности. Направихме ли ги? Не виждаме ли как сега бухнаха престъпленията, кражбите, убийствата, рушветите, подкупите, изнасилванията? А се хвалихме, в това число и моя милост, че сме изградили новия, хармоничния човек. Всичко се превърна на плява.

- От тази гледна точка поетът ли е длъжник на обществото или обратното?

- Поетът е длъжник на природата си. Той е длъжен да твори, да пее, докато вижда белия свят. При всякакви обстоятелства. Този негов дълг към себе си е всъщност и задължение към обществото, доколкото той се явява една от неговите клетки.

А то - обществото - следва да му е благодарно. Друг е проблемът обаче: дали организираните форми на обществото като държавни образувания и техните подразделения стимулират творците. Ако те съзнават своята роля, ще го правят. Уви! У нас сега държавата не вижда, тя е сляпа да види, че талантите й се мъчат и постоянно линеят.

- "Черен кон, не умирай

върху белия сняг",

казвате в едно свое стихотворение. Има ли нещо по-важно за писателя от въпроса за живота и смъртта?

- Това е кардинален въпрос не само за поезията, а за цялото изкуство, каквото и да е то. Колко пера са се мъчили да намерят отговор на това питане! И ние сме склонни да приемем един или друг ответ. Не можем да пренебрегваме смъртта, но не мене ми се струва, че и когато говорим или пишем за нея, ние възхваляваме или прославяме живота. В края на краищата поезията иска да преодолее свършека и да провъзгласи началото, сиреч раждането. И го прави. Тя търси възхода, а не залеза!