|
| Етническа карта на Одринския и на Цариградския вилает в Османската империя, отразяваща състоянието на селищата към 1912 г.; съставена от проф. Л. Милетич и част от книгата му "Разорението на тракийските българи през 1913 г.", издадена в София през 1918 г. Изглежда, че показаната българска колонизация в Източна Тракия е най-значителната за цялото време след VII в. |
Не само днес, но и през цялото Средновековие изглежда България все започва от Одрин, както ще видим. Едва по-късно, и особено след втората половина на ХVIII в. българската колонизация на Източна Тракия върви с ускорени темпове чак до началото на ХХ в. Изглежда, че този процес на разселване и усвояване на нови земи съвпада със стопанския възход и замогването на дедите ни през Възраждането. Постигането на числено превъзходство на българите, или значителното им увеличаване, в Южна и в Западна Македония, в Добруджа и Източна Тракия става възможно чрез усърдна работа с несекващо старание по метода "колкото бог дал".
Усвоените през ХIХ в. нови земи не се оказа възможно да бъдат запазени през ХХ в. Неимоверните страдания на стотици хиляди българи, прокудени насилствено от земи, които предците ни са усвоявали с денонощен мирен и съзидателен труд, ще продължават да ни тежат май през целия ХХI в.
* * *
Мястото на Одрин в българската история би било значително дори той да не лежеше насред пътя, водещ към голямата българска мечта по Цариград. Богат и уреден, градът е разположен сред плодородни поля, за които си струва да се пролива кръв. Като прибавим и славата му на "врата към Цариград", вече нищо в историческото му развитие няма да може да ни удиви.
Първият интерес на славяни и прабългари, преминаващи оттук на път към "царицата на градовете" е почти туристически, унесени в бързането си към богатствата на брега на Босфора. Изглежда, че за славяните градът започва да придобива значение тогава, когато повече или по-малко значителни славянски маси замислят трайното си заселване в този район.
Много е тъжно, когато за кой ли път трябва да се направи уговорката, че изворовите данни не достигат. По обясними причини тук археологическите проучвания са малко, а интерпретацията на наличните - не съвсем сигурна. Но исторически сведения има. Близостта на столичния град предизвиква специалното отношение към земите между Одрин и Цариград и поне до VI в. според Теофилакт Симоката те ще да са били добре пазени от всякакви нашественици и заселници. Според "Чудесата на св. Димитър Солунски" след обсадата на Солун през 675 г. по тези места е намерил убежище княз Пребънд - владетелят на първото славянско държавно образувание на юг от Дунав. Нещо повече, той пребивавал в района на града Виза, между пътя Одрин-Цариград и черноморското крайбрежие, като разчитал на защита от околните славянски заселници. Тези заселници ще да са били значителни на брой, щом размирният князът разчитал да го пазят.
И ако за земите на север-северозапад и на запад от Одрин има данни за обилна славянска топонимия, което е сигурен знак за присъствие на ранно славянско население тук, то данните за Източна Тракия, от двете страни на най-важния път във Византия - Одрин-Цариград, са малко. Следващите две сведения са по-късни, от средата на ХII в., но те очевидно отразяват отдавнашно етническо състояние на областта. Според дарствената грамота на севастократор Исак Комнин от 1152 г., издадена в полза на обителта "Св. Богородица", както и според устава на същата обител (L. Petit, 1908) до градчето Енос и около устието на Марица съществували редица селища с имена като Делян, Драгаваста, Новоселус, Равнианус, Сагадаус (от племенното име сагудати), Черник, чийто славянски произход едва ли някой ще се наеме да оборва. Пак от средата на ХII в., от времето на император Йоан II Комнин (1118-1143) е уставът на прочутата цариградска обител "Вседържител" (А. Дмитриевски, Киев, 1895). Когато там се разглеждат областите около градовете Памфил, Родосто, Кипсала, Димотика в Източна Тракия, не може да не се забележат селищни названия като Добровул, Чувак, Слави, Черковичани, Неволяни.
Макар и от нашата страна на днешната българско-турска граница, все пак могат да се приведат някои наблюдения и върху археологическите податки за славянизирането на тези земи. Главна особеност на керамичния материал тук е бързото видоизменяне на типичните славянски форми и керамични технологии под влияние на производствените традиции на околното население, за разлика от керамичния материал другаде по българските земи. Сравнително рядко такъв археологически материал се среща в Стара Загора, в Хасковско, в Странджа.
В отличие от земите на север от Стара планина или по Вардар, Струма и Места тук очевидно славянските заселници не идват на оголена от нашествия земя. Точно поради това керамичните техники най-напред, а след това и формите на съдовете претърпяват много по-бърза промяна в сравнение с областите, в които късноантичното население е прокудено или просто унищожено при безкрайните нашествия. Боя се донякъде, при това изглежда основателно, че един ден, когато разполагаме с много по-обилен изворов материал, ще се окаже, че асимилационните процеси сред славянското (разбирай - българското) население в Източна Тракия са протичали със същата скорост, с която се е развивала славянската (разбирай - старобългарската) керамика тук. Приемането на християнството, което изглежда неизбежно за това население, обитаващо в непосредствена близост с Цариград, със сигурност е бил главният лост за неговото византинизиране.
Ако сравним сигурната славянска топонимия от VII-ХII в. с времето на най-всеобхватното българско заселване в Източна Тракия в началото на ХХ в., не може да не стане видно, че земите в ранното Средновековие, за които разполагаме с данни за заселване с българи (славяни от българската група), са такива и през 1912 г. Етническата карта на проф. Л. Милетич е показателна - и устието на Марица, и особено земите около Виза са много плътно заселени и във времето, което сега смятаме за върхово по отношение на българската колонизация на Източна Тракия. Това трудно, макар и не невъзможно, ще се окаже случайност.
И през Първото, и през Второто българско царство Одрин и Одринско остават гранични между България и Византия. Точно това показват писмените извори. Именно в граничния Одрин се установяват политическите бегълци от България, когато градът е византийски, там се подготвят византийските походи.
Пръв от българските владетели Крум превзема града през 813 г. Градът е български и при цар Симеон. През 1003 г. към него се устремява неслучайно цар Самуил. Към Одрин, към естествената граница, която трябва да брани, бърза цар Калоян през ранната пролет на 1205 г., за да защити държавата си срещу надутите рицари, там той ги избива като в скотобойна.
(следва)
Извори
"Те [аварите и славяните] казваха на жителите [на обсадените градове]: "Излезте, сейте и жънете; ние ще вземем само половината като данък". Понеже императорът [Маврикий (582-602)] не бе направил ров извън Одрин, те [жителите на града] обърнаха тогава [т. е. през 584 г.] поглед към имперския град. Императорът и неговите войски трепереха и бяха обзети от страх пред варварите."
Из "Летопис" на Михаил Сирийски
"И даде му [на господаря Крум (803-814)] бог да опустоши тези места и крепости: Сердика, Девелт, Констанция, Версиникия, Одрин . . . Той превзе тези защитени крепости, а на останалите бог даде страх и те [ромеите] ги напуснаха и избягаха . . ."
Из Първия хамбарлийски надпис, 813 г.
"При царуването на Лъв [V Арменец (813-820)] българският княз Крум с много войска тръгнал срещу . . . Одрин град и го превзел по закона на войната [813 г.]."
Из "Менологий на император Василий II", старобългарски превод в Станиславовия сборник от 1330 г.
"Като се насочил [господарят Крум] към Одрин, превзел го [през 813 г.] и преместил оттам 12 000 мъже, без да се броят жените, и ги заселил край Дунав."
Из "Хронография" на Лъв Граматик
"Той [цар Симеон (893-927)] обсадил Одрин, обкръжил го и го притиснал със силни нападения. Жителите [на града] били измъчени от глад и му предали града [през 914 г.]."
Из "Летопис" на Михаил Сирийски
"При благочестивия цар Калоян [(1197-1207)] българският род се въздигна, цялата гръцка земя бе покорена под десницата му . . . Той [Калоян] изпратил войници за плячка към Одрин, а по-голямата войска скрил . . . Поставеният пък от франките цар на име Балдувин [латинския цариградски император Балдуин I (1204-1205)], без да знае скритата измама, бързо с тия, които имал тогава под ръка, впуснал се върху тях. Те [българите] се престорили, че бягат, докато го довели до [скритата] войска. И изведнъж отвсякъде българите се събрали, уловили го и го отвели в Търново, дето го предали на смърт. Тогава, тъкмо тогава славният Калоян, цар български, мъжки се въоръжил против гръцката държава и всичките им градове опленил и разсипал, завладял цялата им земя дори до Драч."
Из "Похвално слово за св. Иван Поливотски" от патриарх Евтимий
християни.