Патриотизмът не е изобретение на новото време. Множество писмени извори съдържат високото самомнение на средновековния българин, ясното съзнание за изключителното място на българите сред останалите народи, за изключителното място на България в световната история. Силата на средновековната ни държава е достатъчно основание за това.

Съзнанието за собствената сила и изключителност има дълбоки исторически корени. Един от вождовете на отвъддунавските славяни - Даврент, отговаря рязко на аварски ултиматум през VII в.: "Кой впрочем е този човек между човеците и под слънцето, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И ние сме сигурни в това, докато има война и мечове." Средновековният патриотизъм е преди всичко отчетливо съзнание за принадлежност към общността. Нещо повече, средновековният българин дори не може да си представи своето съществуване без общността, към която принадлежи. Не толкова със слово, колкото с всекидневен упорит труд в мирно време и на война прадедите ни са завоювали правото да бъдат част от своята общност.

Особен поглед върху средновековния български патриотизъм може да се намери в Пространното житие на Климент Охридски, написано вероятно от охридския архиепископ Теофилакт през последната четвърт на ХI в. За Кирило-Методиевите ученици Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и Ангеларий България се представя като спасителен остров от всички мъки "За България закопнели те, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде свобода [в смисъл на "свобода на действие"]". Един век по-късно капризният византийски аристократ Григорий Антиох, който добре познава България, ще я нарече "земя на блажени".

Неизменна част от патриотизма на средновековния българин е и поддържането на култа към владетеля, който винаги се възприема като пръв символ на средновековната ни държавност. С времето и според историческата среда култът към владетеля бележи известно развитие. Ако в годините на разцвет българските владетели се величаят чрез забележителното строителство, което извършват, чрез любовта и грижата им за развитие на българската духовност, то в годините на тежката стопанска криза от втората половина на ХIV в. цар Иван-Александър е хвален само с книголюбството му и за християнското му усърдие - все "нескъпи" занимания. Строителството вече е ограничено до най-нужното.

От особена важност е едно рядко коментирано сведение в среднобългарски паметник, известен от значителен брой преписи и озаглавяван обикновено "Разумник-указ". Въпреки че най-ранният от преписите се датира около 1380 г., произведението вероятно има и много по-ранни варианти, недостигнали до наши дни. "Разумник-указ" е изграден чрез любим средновековен литературен похват - с редуване на въпроси и отговори. Един от отговорите дава представата на средновековния българин за известните му народи и на какви животни според него те отговарят. На първо място, естествено, ще трябва да се спрем на бика, който според "Разумник-указ" съответства на българите.

Бикът е най-отчетливият символ на мъжката сила. В митологичните вярвания на предсредновековните народи в Източна Европа и Предна Азия бикът има специално място. Той е божествен символ, олицетворение на мъжката възпроизводителна сила, на плодовитостта, на възраждащата сила на слънцето. И това е съвсем близко до ума. Съществуват случаи обаче, наистина в по-ранни исторически периоди, когато бикът олицетворява земята и женската плодовитост. Яздят бикове, т.е. укротяват мъжкото и животинското начало, финикийската богиня Астарта и Европа в мита за отвличането й от Зевс. Бикът е неизменен участник в представата за соларните божества. Заради могъщия си рев бикът олицетворява също гръмотевиците, дъжда и плодородието (като следствие от изобилните дъждове). Възможно е споменаването му да е далечен отглас и от култа към Митра или от стари славянски ритуали по посвещаване на бикове на "бога на гръмотевиците".

Няма съмнение, че както и в останалите части на "Разумник-указ" отъждествяването на българите с бик е израз на народностната самооценка за изключителното място на нашия народ сред останалите средновековни народи. Бикът има изключително, единствено място дори във всекидневен смисъл. Както е известно, само едно от мъжките телета - най-добре развитото, най-мощното, се избира да остане некастрирано, т.е. да се превърне в бик (Хр. Вакарелски, 1977). Останалите се кастрират, за да се превърнат във волове, които се използват само като работен добитък. Макар в устава на Бачковската обител от края на ХI в. биковете да са споменати в множествено число заедно с "пасищните говеда" (общо 72 броя), то нямаме никакво основание да мислим, че биковете са имали друго освен изключително, единствено място сред домашните животни през ХI в. и преди това.

Едва ли ще са нужни особени обяснения за свързването в съзнанието на средновековния българин, на познатите му народи със съответстващи им животни. Повечето от тези връзки са напълно логични, близки до ума. Особено в късните преписи на среднобългарските произведения тюркските народи кумани, татари, турци се свързват с хитри и силни животни като лисицата. Турците са наричани понякога "разгневения варварин". Освен с животински аналогии немците са описвани и като "жестоки", а франките - като "безчовечни мъчители" в Пространното житие на Климент Охридски например. В "Разумника-указ" обяснимо лисицата символизира гърците, мнение, което се подкрепя още по-ясно в други произведения, като "Сказание на Сибила" например.

Изключителното самомнение на средновековния българин, първенствуващото място, което той винаги отрежда на отечеството си сред другите страни, има за основа, разбира се, мощта и величието на средновековна България, но в същото време е реакция и по подобие на отношението на византийците към околните им народи. Дори и през ХIV в. във Византия продължават да гледат отвисоко на всички съседни народи. Изучаването на чужди езици продължава да се смята за ненужно, а тези от сановниците, които го правят, са гледани с недоверие и неприязън. Макар някои промени от края на ХIII в. вече да се забелязват. Изключителна рядкост чак до 1453 г. са аристократите, които учат чужди езици. Ватаци, един от пълководците на Йоан Кантакузин, изучавал турски език и можел свободно да води преговори или да разговаря с наетите турски отряди. Димитрий Кидонис, пръв министър в двора пак на император Йоан Кантакузин (1347-1354), започва да изучава латински език, за да общува свободно с обитателите на Галата. Император Мануил II Палеолог (1391-1425) изпитвал силно неудобство от невъзможността сам да контролира политическите си контакти поради невладеене на чужди езици (Р. Браунинг, 1962).





Извори



". . . Това знайте, братя: на света има трима царе, както е и светата троица на небесата. Първото царство е гръцкото; второто царство е българското; третото царство е иверското [грузинското]. В гръцкото царство е отецът, в иверското е синът, в българското [е] светият дух. Гърците ще предадат богу царството, а българите - християнството, а пък иверите тъй също ще предадат християнството . . .

Въпрос: Разкрий ми какви са отличията на народите?

Отговор: Франкът е лъв; аламанинът е орел; сарацинът - вепър; турчинът е змия; арменинът - гущер; индиецът - гълъб; сириецът - риба; иверинът е овен; татаринът - Агарино куче [т. е. неверник]; куманинът е гепард; русинът е видра; литвиецът е тур; дубровчанинът - мечка; гръкът е лисица; българинът е бик; влахът е котка; сърбинът е вълк; унгарецът - рис; алеманинът - зубър; чехът е катерица; аланът е елен; саксонецът - кон на овчар; полякът - норка; евреинът - язовец; арбанасинът [албанецът] - бобър; египтянинът - козел; хунавът [хунът] е заек; аркадинът е полукозел-полуелен; цаконинът [от областта Цакония в Морея] е кърт; сакунатинът [може би от племето секули в Карпатите] - бивол; персиецът - жерав; хърватинът - аспида.

У всички тези народи има дванадесет книги; правоверните са три: гръцка, българска и иверска; полуверните са франкска, алеманска, унгарска, чешка, арменска. Неверните книги са четири: еврейска, турска, сарацинска и литовска.

А всички народи са седемдесет и два и половината имат закон [т. е. приели са християнството] . . ."

Из "Разумник-указ", ХIII в.

Превод на А. Милтенова



". . . Сивила им отговори [тълкувайки сън]: "Деветте слънца са девет рода. Първият са славяните, тоест българите: добри, гостолюбиви и смирени, истинни и незлобливи, обичащи чужденците и християнството. Те ще предадат правата вяра богу, превъзхождайки целия свят.

Вторият род са грузинците: кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за бога разпитващи.

Третият род са елините, тоест гърците: разместващи царете, смесващи се с всички народи, самохвалци, лъжесвидетели, горделиви, златолюбци, съдещи с подкуп . . .

Четвъртият род са евреите, избрани от бога за много дела . . ."

Из "Сказание за Сибила", преди 1380 г.

Превод на А. Милтенова