В нестройния ход на човешката история особеното място на Великата Френска революция, хвалена или охулвана, но никога - пренебрегвана, ще бъде запазено завинаги, това е май единственото сигурно за събитията от преди точно два века и четвърт. Изглежда никога няма да се стигне до единодушие сред познавачите на тези събития нито за смисъла на тази революция, нито за нейните движещи сили, нито за резултатите от това "преобръщане" на френската история. И как да е другояче, коренно се различават оценките за случилото се дори на свидетелите на тези събития, дори сред присъствалите на едно и също събитие по едно и също време. При такива изходни данни няма как да не очакваме шумни разногласия.

А тия изходни данни заемат не една библиотечна лавица, дори поредиците с най-основните извори за Великата Френска революция са издадени в по няколко тома и ситен шрифт. Върху тези, общо взето, известни източници са написани десетки хиляди научни произведения, които с голям труд могат да бъдат групирани според изказаните в тях оценки. Като се има предвид, че най-първите исторически съчинения за Великата френска революция започват да излизат още преди нейния цялостен завършек, то трябва да е обяснимо, че оценките в тези исторически трудове се колебаят значително. Така докато за някои (напр. H. Taine, 1876/ 1893) народът е "тълпа от престъпници", а Френската революция - "безсмислено дело", то за други (J. Michelet, 1847/ 1853; L. Blanc, 1847/ 1862) народът е двигателят на великите преобразувания във френското общество от края на ХVIII в. Впрочем тези смайващи разминавания са характерни и за съвсем съвременни и чисто научни изследвания, само дето манипулативността у тях е издигнато на качествено ново равнище.

Неточно ще е, ако причините за Великата френската революция се търсят единствено в състоянието на френското общество от пролетта или лятото на 1789 г., или пък точно на 14 юли, нейното избухване е отмъщението на роба за страданията му през всички предхождащи завземането на Бастилията столетия и нито крал Людовик ХVI, нито Мария Антоанета играят някаква съществена роля в тия събития. В историята изкупителните жертви са често срещани, вероятно ще се появят още поводи да ги разгледаме по-обстойно.

Така, противно на очакванията изглежда, че дори съвестното използване на строго научна методология не носи очакваното обективно сближаване на възгледите, а обратно, изследователите правят своите изводи преди всичко на основата на собствения си светоглед. Изглежда, че от разговорите на исторически теми в приятелски кръг около маса научният спор се различава май единствено по отсъствието, поне видимо, на емоционални позовавания по роднинска линия.



* * *



Съществуват все пак въпроси, по които ако не единодушие, то поне съществена близост може да се забележи и у свидетелите на събитията, и у изследвачите. Повечето историци на пропагандата отделят три мащабни пропагандни проекта в хилядолетията от нашата ера - християнството, времето от Френската революция насам и съвременната (от 50-те години на миналия век) западна пропаганда. И те сигурно имат право.

Всъщност е безспорно, че Великата френска революция полага основите на съвременните пропагандни практики, нейните последователи институционализират пропагандата - Наполеоновият Комитет за публична сигурност е първата такава институция. Преди 1789 г. единствено християнската църква провежда подобна невиждана по мащабите си кампания за разясняване на собствените си идеи.

Независимо от политиката на френските правителства, които сега няма да ни занимават, в основата на пропагандирането на Великата френска революция, нейното протичане и настъпилите промени във френското общество трябва да се търсят винаги идеите, заложени в основополагащия документ на революционна Франция - Декларацията за правата на човека и на гражданина от 26 август 1789 г. Ако има наистина безспорно достижение на тази революция, то това наистина са идеите в нейния основополагащ документ.

За облекчено възприемане е създаден и съкратен вид на този документ, който съдържа само три думи - "Свобода, равенство, братство". Известно противоречие може да се забележи само между принципите, заложени в първите 16 части на декларацията (вж. Извори) и нейния чл. 17, който прогласява, че "собствеността е неприкосновено и свещено право". През целия ХХ в. бе правен опит да се отстрани това противоречие, засега безуспешно със или без пропагандна помощ. Всичко останало в декларацията продължава, поне на думи, да е в основата на съвременното общество.

Ако Ленин бе подчертал съществената роля на киното след 1917 г., то за Френската революция песните са най-важното агитационно оръжие. И това никак не е странно, в края на ХVIII в. всеки парижанин - от децата до най-възрастните, може без запъване да изпее поне 300 песни. Понеже се пее непрекъснато и навсякъде, новата власт никак не подтиска създаването на нови музикални произведения със съвсем актуално съдържание. Впрочем точно толкова песни се създават и от контрареволюцията.

Вглеждането в текстовете на революционните песни ще ни накара да установим, че първоначално те са по-разказвателни, даже незлобливи. Това може би малко неочаквано явление ще трябва подкрепим с най-известната от ранните революционни песни - създадената в чест на първата годишнина на революцията (май 1790 г.) "Патриотична песен" (известна със своето начало - "Ще потръгнат [делата ни]"). Първоначалният текст, повече патриотичен, отколкото революционен - "Французинът винаги побеждава", ще бъде заменен през 1792 г. с известния и днес - "Аристократите - по уличните лампи . . .време е да бъдат те избесени". Тази тенденция ще бъде доведена до крайност със създаването на "Марсилезата", където обобщеният поетичен завършек на припева - "и кръв нечиста браздите ни да напои", кара слушателите да потръпват от свещен гняв срещу вековните подтисници.

Постепенното сгъстяването на краските, впрочем, е характерно не само за музикалните произведения, свързани с Великата френска революция. Ако превземането на Бастилията на 14 юли 1789 г. се представя от непосредственити си участници с доста рехаво народно и оръжейно присъствие, което май ще се окаже по-близо до историческата истина, то само месеци след това академичните художници (вж. изображението след текста) дават една много по-наситена и плътна картина на това събитие. Двата примера, представени тук, са само малка извадка от десетките художествени произведения, които могат да послужат като потвърждение на тоя процес.

Вярно е, че причините са много и често съвсем субективни - някои от художниците искат да се харесат на новата власт за да продължат да ползват облагите от подобна близост, но значителната част от художниците изразяват визуално своите убеждения и каквито и да са те подлежат на внимателно разглеждане.

(следва)



Извори



"Представителите на френския народ . . . убедени, че невежеството, забравянето или пренебрегването на правата на човека са единствените причини за обществените нещастия и корупцията на правителството, решиха да изложат в тържествена декларация неотменните и свещени права на човека, така че тази декларация да служи непрестранно на всички членове на обществото, като постоянно им напомня за техните права и задължения . . .

Чл. 1. Хората се раждат и остават свободни и равни по права. Обществените различия могат да служат единствено на общото благо.

Чл. 2. Целите на всички политическои сдружавания е осигуряването на естествените и неотменими права на човека. Тези права са свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу насилието.

Чл. 3. Всеки суверинитет се основава по същество в нацията. Никой [обществен] орган, никой индивид не може да присвоява власт, която не произхожда от него.

Чл. 4. Свободата се състои във възможността да се прави всичко, което не вреди другиму, така че упражняването на естествените права на човека да има за единствени граници тези, които осигуряват на другите членове на обществото ползването на същите права. Тези граници могат да бъдат определени само от закона.

Чл. 5. Законът трябва да забранява само деяния, вредни на обществото. Всичко, което не е забранено от закона, не може да бъде възпрепятствано и никой не може да бъде принуден да извърши това, което законът не повелява.

Чл. 6. Законът е израз на общата воля. Всички граждани имат правото да участват лично или чрез свои представители при неговото създаването. Той трябва да бъде еднакъв за всички било когато защитава, било когато наказва. Всички граждани, тъй като са равни пред закона, имат еднакъв достъп до всички обществени длъжности и служби, съобразено с техните способности и без друга разлика освен тази, която произтича от техните добродели и дарби.

Чл. 7. Никой не може да бъде обезпокояван за своите възгледи, включително религиозни, стига тяхната изява да не нарушава обществения ред, установен от закона.

Чл. 8. Свободната размяна на мисли и възгледи е едно от най-ценните права на човека; всеки гражданин следователно може да говори, да пише и да печата свободно, при условие че не злоупотребява с тази свобода в случаите, определени от закона."

Из Декларацията за правата на човека и на гражданина, 26 август 1789 г.