МАГАЗИН ЗА ВЪПРОСИ

Приятелят ми Малчо респектира с мъдрия си подход към действителността. Първо размисля, претегля и най-шокиращия факт или събитие и чак тогава включва емоциите - ако си заслужава. Не е човек безчувствен, просто иска да е справедлив. И успява. Прекара живота си като дипломатически служител, с години се губеше из Скандинавието, сега понякога слиза от скромната си наследствена къща в Драгалевци и ми определя среща в сладкарницата на "България". Твърди, че обичал да съзерцава кубетата на руската черква, напомняла му за младостта. Това е вярно, сладкарницата срещу черквата беше едно от местата, където пиехме коняк още по времето, когато го поднасяха задължително с бучка захар и резенче лимон в чашата. Малчо, дори седнал, стърчеше с глава над всички и дамите в залата го зяпаха така усърдно, сякаш опитваха да четат по устните му. Този ръст, който беше предопределил прякора му, както и изразителните, с нещо екзотични черти, винаги му осигуряваха внимание в каквато и да е среда. Дори сега, със запазената си осанка, с елегантните си пардесюта и с лице, поразително напомнящо певеца Ленард Коен, Малчо привлича погледи и кара минувачите да се питат кой беше този мъж.

И този мъж, загледан в кубетата зад витрината, разказва. Подбира думите, опасява се, че проблемът му само ще ме развесели. Не знам, преценете сами.

Обича да ходи в красив магазин с европейска стока. Има нещо там, което го отличава от множеството магазини в града. Друга подредба, друг стил, друг въздух. Прилича му на завръщане в Европа. Като в онзи стар виц при социализма: един влязъл в "Кореком" и поискал политическо убежище. Така и Малчо - пренася се в предишни години, в предишен живот. Все така в търсене на убежище. Понякога купува нещо, понякога само се помайва. На влизане момичето край входа поздравява за добър ден, на излизане го изпраща с довиждане. Той не знае дали това е за всички или само за него - може би го познават вече, вниманието той си го получава по право. Но напоследък, няколко пъти вече, никой не го приветства на влизане. Само изпращането е налично. Школуван дипломат, Малчо и днес държи под контрол околната среда, всичко регистрира и оценява. Вчера, излизайки, направо попитал: защо за него няма добър ден от известно време? Отговорът прозвучал съвсем невинно: колежката по посрещането напуснала, мястото сега е вакантно. Момичето с довиждането нямало това задължение. Малчо си излязъл като гръмнат. И не може да се успокои...

Първо, казва: уж опитен и с набито око, а не засякъл, че различни момичета посрещат и изпращат. Въртят се около рафтовете край вратата, работят си нещо и поздравяват. Това е личен провал, но си е негов проблем.

Второ: дори любезностите са като конвейер - всеки извършва едно и само едно движение, изрича едни и същи думи, пълно разделение на труда. Не е ли малко зловещо? Какво се извършва с хората и т.н.

И накрая: наистина ли идва времето, когато човек едно добър ден няма да ти каже, ако не му плащат за това?

Знам, че Малчо е мислил, преди да ме вкара в този епизод. Мислил е много и добре, както той умее. Но доникъде не е стигнал, щом е решил да го изповяда. Знае, че точно такъв е сигурният начин да се справи с него. Да го издума.

Така правя и аз. Това е стара писателска техника: искаш ли да се отървеш от нещо, напиши го. А има и друго. Тези отговори, които терзаят Малчо, ние ги знаем. Отговорите са навсякъде около нас. Това, че въпросите ни са закъснели, е истинската драма...



ГРАМАТИЧЕСКА ЕЛЕГИЯ

Мимолетен скандал се изви в една телевизия. Учебно помагало за детските градини се кипреше на екрана с граматическа грешка в самото си заглавие. Иронията бе в това, че то бе помагало по български език и че грешката бе в самото словосъчетание "български език". Страничката бе озаглавена: "Моята приказна пътечка в българският език и литература". И да искаш, не можеш го измисли. Пълният член боде очите. Издателството обяснява, че причината е в техническия редактор. Странно, че отговорността върху граматическата изрядност на това учебно изделие бе подло стоварена върху него. Грешката не е забелязана и отстранена нито от автора, нито от редактора, нито от коректора. Нещо повече, тя е дело на някой от тримата (Ако в случая въобще е имало редактор и коректор.) С неудържимото занемаряване на българското правописно поле членуването в мъжки род вече се превърна едва ли не във висш пилотаж и грешките отдавна не ни възмущават. Лошият късмет на това издателство в случая бе съвпадението точно тази да се появи в някакво езиково помагало.

Инак темата за правописа не е чак тъй избухлива. (Скромна подробност бе, че в коментара на един от журналистите зад кадър също имаше грешно употребени членове.) Полуграмотност, небрежност и претенциозна самодейност бушуват в интернет и притъпяват, омаломощават всяка взискателност. Училище, университети, самото общество отдавна са махнали с ръка - каузата е безнадеждна. Усложнения пораждат и хаотичните промени и нововъведения, прокарвани от авантюристи езиковеди. Грижата е оставена на малоборойните професионалисти, които с това си изкарват хляба: същите онези редактори и коректори - там, където местата им не са премахнати.

Читателят ми Слави Куршумов, възбуден от колонката ми за говорителката в софийското метро, която неуморно повтаря "Фнимание, вратите се затварят!", от години си записва лицата, които правят тази грешка по телевизията. В тетрадката си, твърди той, е събрал имена от различни равнища, професии и възрасти. "Фнимание, фнедрявам, фестифал - колкото по-сгрешени, толкова по-чести са те в речника на множество хора. А по телевизията думата имат предимно хора с положение и с влияние. Куршумов твърди, че в списъка си има министри, заместник-премиер, председател на партия.

От дълбокото минало още невежеството в България не е пречка за кариера и изкачване във властта. Културата на речта е само подробност. Откъслечно научаваме за някого, който сериозно коментира държавата Нубия, за другиго, небрежно споменал паметника на братя Славейкови, за трети, написал пред камерите "сбогом" със "з". Какво и как си говорят тези важни особи помежду си, остава тайна.

Това в отечеството не се признава за причина културните хора да ходят мрачни и потиснати. По традиция това се обяснява с тяхната изнеженост...



ИМУНИТЕТ

Съученикът ми в началното училище Лефтер Калпазанов имаше проблеми с материала и пионерската организация ме прикрепи към него да му помагам с уроците. Това не беше лош късмет, тъй като в класа не липсваха калпазани и с по-обикновени имена, а Тери живееше само през една къща, беше як и сговорчив и жените в къщата, петимни момчето да се изучи, подслаждаха нашите занимания с домашни лакомства и плодове.

Фамилията бе може би най-богатата в Горни Плевен, още не всичко бе иззето или кооперирано, останали им бяха чифлик, дюкяни и ресторант, а огромен навес в двора бе пълен с пушки от Освободителната война, саби, каски и снаряжение, складирани там по времето, когато дядо му бил и прекупвач на старо желязо. Това определено милитаризираше игрите ни и нерядко в двора нахлуваха агенти да проверят какви са тия въоръжени лица, дето щъкат и по улицата.

Един грамофон с пружина ни веселеше в почивките на нашите образователни сеанси, слушахме шлагери от преди войната и най-вече "хуморески", а майката на съученика ми внасяше поредната малка гощавка за изморените от науки третокласници. Изглежда, десерти в къщата се правеха всеки ден, всичко ми се услаждаше, но стопанката обикновено ги редуваше с плодове. Вероятно бе решила, че така е полезно. Запомнил съм гроздето, което тя посред зима сваляше от тавана и ни го носеше в бакърена тава. "Таванско грозде" му казваха в Плевен, покрито с прах - като го духнеш, образуваше се облак. Жената го слагаше пред нас и нареждаше: не го мийте, мама, да са ви здрави стомахчетата...

Имали са, значи, и тогава познания за естеството на имунитета, при това познания не само буквални, но и по-обширни - за ролята на мръсотията и вредностите в съдбата на човека и обществото, за съществуването сред опасностите на тогавашния живот и на неговата компромисна хигиена. Благодарение на тях в превратности, войни и беднотия народът бе дочакал модерните времена. Просто имунитетът му бе силен и работещ. Във всякакъв смисъл.

Сега е трудно да се отсъди какво е значението на имунитета за съвременника. Не онзи имунитет, който подпираме с лекарства и ваксини. А имунитета на душата, ранимостта и чувствителността на съществото, които ни свързват или разделят, убиват ни или ни възраждат, спасяват ни или ни провалят в превратностите на века. Познавам хора, които изграждат имунитета си отрано, поддържат го през целия си живот, като огрубяват съзнанието си и го привикват към мерзост и жестокост, към подлост и равнодушие. Така не допускат да бъдат разплакани или отклонени. Стават недосегаеми за съмнение или състрадание, за жалост или снизхождение, за изкупление, за грижа, за печал. Имунизирани...

Един поет от нашето неотдавна бе написал: "Страхувай се от здравето, поете. Защото то ще закали сърцето ти..." Никой не го чу...

Драмата на закаленото сърце ще бъде непознато заболяване. Но то предстои. От него няма да боледуват закалените. Ще боледува самият свят. Бедният...