Помните Иво Мирчев, който се ожали от мутрите, заели паркоместа за пет коли с две лимузини край Велико Търново. Човекът се възмутил, че такива неща се случват и през 2018-а; трябвало това да е вече минало. Уви - не е. Мирчев не отнесъл боя, защото ония се изплашили от камерите и предпочели да драснат. Има две характерни особености на случая, на които обръщам внимание. Когато човекът помолил един от гавазите да преместят кола, за да освободят място, онзи изпаднал "в шок". И му трябвало време да осмисли наглостта. После, като се окопитил от нечуваната дързост, казал на Мирчев да изчезва, за "да не стане лошо". Мирчев не изчезнал, обаче и мутрящината така - не само не е изчезнала, но се завръща с първична сила. Показва го шокът на гавазина. Той не предполага друго поведение, освен гражданството да окаменява от ужас край "шефа". Камо ли да търси права.

Така очевидно сме научени и ние, нищо че сме в ЕС, правим красиви конференции, дипляни и логота...



Но да кажем за логото...



Преди няколко години един художник и музикант - Емил Вълев, направи проект за лого на България, одобрен от Съвета за европейска интеграция. Емил е музикант и художник, свири в група "Виолетов генерал", прекарва живота си в артсъзидания, предхождани от периоди на артсъзерцания. Аз поне го знам като такъв. Какво ми беше учудването, когато преди два дни той сподели във "Фейсбук" и другаде, че започнал да пати от свой комшия по вход, служител на МВР. Комшията имал кучета, които силно лаели, дори виели. При това сутрин към 6, вечер след 22.00. Вълев помолил домоуправителката да предупреди човека с кучетата, че не можел да спи, пък тя се оказала жената на полицая. Тормозът продължил. Кучетата виели, Вълев се принудил да пусне оплакване до Столичната община. Тогава полицаят го викнал и заплашил, че "ще му избие зъбите", ако продължава с оплакванията. Художникът отнесъл бая псувни, които не е прилично да цитирам. И признава, че не може да работи вече спокойно, нито му се влиза и излиза от собствения вход. Колкото и да е куражлия. Но си задава въпроси - дали тези, които издържаме, за да ни пазят, и които толкова време искаха по-високо заплащане на сериозния си труд, са правилните хора? Всички ли?

Аз пък се сещам за Мирчев от по-горния случай. Той викнал полиция на паркинга край Велико Търново, но "полицията не дойде", както пише. Дали не прескача нещо общо между мутрафонството, каквото беше и не щем да го виждаме повече, и нас самите, тоест нас - по офисите, МВР-тата, младежките сбирки и европредседателските фанфарни сборища? Нещо, което ни се ще да го няма, а то изобщо не си е тръгвало? И ни туря в стария лаф за Илия - помните го - който уж се пременил. Само че като се огледал, знаем какво. Сигурно се е огледал в логото - не нарисуваното, истинското.

Мутрафонството не е атрибутика само на нискочели примитиви с анцузи и ланци. То е манталитетна особеност. По-надълбоко е, отколкото си даваме сметка. Свързано е с искрен култ към силата и първичните радости, обаче и с нещо по-важно - още по-искрено раболепие както пред силата, така и пред насилника. Гледах случайно една светла на вид физиономия, доброволка, как обяснява за SMS-а, призвал публиката на младежка международна среща "да аплодира ББ". Видимо стресираната девойка признава, че получили такъв SMS, но тя "смело" искала да заяви: това - да аплодира, бил неин личен избор. Сещате се за сбирката, завършила с полуголи каки по масите, и с пиене на корем, което попречило на другия ден международните младежи да са адекватни на конференцията.

Та каките и пиенето са част от жилавата мутризация, но има една още по-жилава част. Тя е свързана със "смелостта" и добрата воля.

Самата девойка се възмущава, че я питат дали такива SMS-и не ни връщат в тоталитарното минало. Не, разбира се, отвръща - личен избор й било, осъзнат, никой не я карал насила. Само че аз помня, че и по тоталитарно време залата по съвсем личен избор аплодираше. Никой не я караше. Искрено и смело аплодираха хората, защото така се прави кариера - с искрена обич. Мутрата става мутра не защото бие едного или рита другиго. А защото десетки, стотици и хиляди или се свиват, или аплодират.



С радост и дръзновение.



Макар че и да си мутра не е лесно. Нека ви разкажа как веднъж имах възможност да общувам по-близко с едного, когото смятах (и смятам) за достоен представител на този обществен вид. Преди срещата си намислях как да се държа, какво да попитам, ако ми се отдаде възможност. Препускаха ми десетки въпроси - не ме задоволяваше ни един. Въпросите бяха в диапазона на: "Вярно ли е, че братя еди-кои си живеят живота наблизо, а ги търсят по Южна Африка?", "Цвеклото уби ли Еди-кого си, или е лъжа?". И т.н. Когато видях обаче човека с многото сила и многото пари, ми се отщя да питам. Гледах го как седи, как приказва, как пуши миризлива пура, как пие, как му скачат очите по хората като водомерки по заблатен вир, как се пипа често по носа, под кръста и по джоба... Прозрях отведнъж: тоя човек е нещастен. Край него хихикаха и му се радваха, един звънеше по негова поръка не знам кому, друг отиваше по негов жест да закара чичото на жената н'ам къде, пък шефът излъчваше самодоволство, пот, махмурлук и неврастения. Почти ми дожаля. Разбрах, че само един-единствен въпрос искам да му задам. "Братко, как се докара дотук?"

Но сигурно не би ме разбрал. А обкръжението му хич не би. Как се докарахме дотук?