Добави мнение Мнения:16
Тц.  |
| Бях чел изследване, че шоколадът е единственото хранително изделие което се харесва на 94% от населението на Земята. |
| Развалиха го Донкооов, развалиха го!Едно време отчупиш едно квадратче и ехеееей-момата не можеше да си сяда после 3 дена на дирника, а сега и две плочки да омахам-все тая! |
| Шоколадова песничка Натиснете тук |
| Добре започнато, но после автора го е обърнал пак на, "ама преди демокрацията имаше банани само по празниците". Макар, че аз помня в София, банани имаше през цялата година в показните магазини. Калин Донков е 41 набор, изкарал е детството си в трудните години след войната. В Италия и Германия , децата по същото време сигурно шоколад са яли. |
| Трябва да си наистина голям майстор на словото и сърцевед, за да си позволиш да пишеш по теми, незначителни за целокупното глобално човечество . И най-тривиалното нещо, създадено с душа и сърце, може да се превърне в шедьовър /Слънчогледите на Ван Гог, да речем./ Спомените... Тези, които ни определят като личности, нашата самоидентификация, собствения ни свят и памет. Знанието, емоцията и нравствеността, които да пренесем в следващите едно-две поколения след нас. Шанс, който ни е даден. Като че ли на днешно време няма място за спомени. С досада ги отхвърляме от съзнанието си, ако случайно изплува на повърхността някой неканен . Те са толкова неадекватни на сегашния бит, маниери, начин на живот, цели. Често приемаме, че са смешни до абсурдност и ни пречат да се фокусираме в настоящето, да се адаптираме към реалността най-успешно. Ако все пак се престрашим да изтупаме от праха някой от тях, рискуваме да станем смешни пред слушателите, особено тези, по-млади от нас. А по-възрастните ни дразнят със своето: "А пък аз да ти кажа... по мое време.. " От друга страна, нехаем за спомените, които понастоящем можем да си създадем. В ежедневната динамика, с възприятия, бомбандирани от хиляди стимули и дразнители и доброволно подлагайки се на информационно облъчване, не намираме място за бъдещите си спомени. Мозъкът ни се затормозява да обработи цялата тази информация, да я организира и съхрани като спомен /да я превърне в дълготрайна памет, както вероятно биха се изразили психолозите/. Но за това е необходим покой. Пълен покой на тялото и най-вече на мозъка, който ние рядко желаем да си дадем. Разчитаме на хилядите наши снимки и видео клипове, прехвърлени от фотоапарата/gsm-a/камерата в компютъра, без излишно да ги отпечатваме на хартия. Често дори ги губим при банални технически проблеми. Но това, че сме изгубили част от живота си рядко предизвиква някаква драма. Спомените не са ни инвестиция, защото нямат материален характер, не ни дават нови "компетенции", които можем да осребрим. Най-много, да си излъскаме до перфектна приемливост някой, с който да блеснем пред предварително предвидена публика. Някой, съзнателно подбран и дообработен спомен, като на Фотошоп, /може и да го измислим, ако нямаме такъв/, който да ни дава статус. А не е ли паметта тази, която не позволява на личността да загуби ориентир коя е, да се дезинтегрира на отделните си атавистични биологични функции?  за есето и спомените на Калин Донков. |
| Дълбок поклон за горчивия шоколадово-натурален шедьовър на Калин Донков! Всъщност, сега забелязвам липсата на подобен "емотикон". Няма "емотикон" за поклон. За изразяване на агресия, присмех, депресия, омраза, обърканост, одобрение или неодобрение има много. За почит няма. Не ни е нужен такъв "емотикон" явно. Сигурно защото няма какво да изразяваме с него. А понякога се налага. Затова още веднъж - поклон, маестро!!! |
| Много ми хареса есето, г-н Донков, благодаря Ви! Чак почувствах вкус на шоколад в устата си. Ей, на това се вика разтапящ се спомен. Аз много обичам чист, натурален шоколад. Баща ми беше донесъл преди много години такъв шоколад от Унгария, но не на плочка, а на отделни блокчета. Много вкусен беше. А когато отидох за пръв път в Брюксел, при приятели, установили се там, ха познайте какво беше първото нещо, което вкусих? Разбира се, шоколад, "трюфелите" на "Duc D' or". После опитах и Линдт и много други. А магазинчетата за шоколад на "Гран Плас" са ми още пред очите. Въобще помня вкуса на първия си шоколад, обаче защо не помня вкуса на първото парче суджук? Пък суджук много обичам. И пастърма също. Жана22, за мен беше удоволствие да Ви чета, както винаги. |
| Бай Илия и аз благодаря за прочита. ...дали от его или защото нещото, което имаш да кажеш, затворено в бутилка не иска да стои и плаче за читатели, не зная... В случая, обаче, ще пренасоча благодарностите към г-н Донков, както и към авторите на насочените надолу палци, които ме провокираха да се замисля защо харесвам есетата в тази колонка. Едва ли щеше да го има оформено и записано горното ми мнение без тяхната провокация. ------ Ох, как обичам шоколад!!! В състояние съм да изям неограничени количества неведнъж. Бавно и с огромна наслада! В резултат най-вече на тази си страст качих през последната една година поне 10 (!) килца. Първият си шоколад не помня, но добре си спомням великолепните шоколади "Крава". Както и съхнещите над прозорците ни суджуци. Лошото е, че не успяваха да изсъхнат добре; изяждахме ги преди това. |
Първият спомен от шоколада беше малка моя трагедия - какво толкова ми хвалят нещо, дето е 1000 пъти по-долу от един марципан.  После се оказа, че това което сме смятали за марципан не е това което е марципан. В държавата на ментето, ментето е стандарт. |
Ох, и аз съм ги яла тези следвоенни немски шоколади, някъде в кулинарните теми дори съм писала за тях. Ненавиждах ги, бяха много горчиви, слагаха ми ги в млякото, че иначе не се ядяха, бяха в кръгла кутийка от груба мукава с изрисувано слънце на капака. Предполагам, че са били доста качествени, сега ги гоним шоколадите със същото качество, но в по-малки количества. И отвращението ми някак е изчезнало, не знам защо. Така че линията на моите спомени е точно противоположна на тази във вица, но то пък, шоколадът не ми е бил толкоз жизнено необходим, нали....  |
 P.S. Аз и цвета на конците помня /въпреки че едва ли е бил един и същ всяка година/, но няма да кажа какъв беше, че някои веднага ще си направят нелепи идеологически асоциации |
| В махалата имаше един бай-Агоп, който продаваше кафе.От туй, от онуй та така.Дяда ми, който си вареше турско/зер беше царски офицер и съден от НС/купуваше само от него.Бай Агоп имаше право да го продава, защото беше инвалид от войната.Като на дългогодишен клиент, един ден бай Агоп решева да направи подарък на дядо-не му слага леблебия, а чисто бразилско само/доколкото го е имало, но арменците.../.Дядо ми си сварил и на другия дене му казал:Еее..х, Агопе, толкова години ми го продаваше чисто, а сега и ти се потърговчи!Бай Калине- |
Добави мнение Мнения:16