На финала на мандата си ГЕРБ променя генерално модела на финансиране на средните училища. Идеята "парите следват ученика" е стара, но в последните 10 г. нито един кабинет не успя да я въведе на практика

Журналлистка обяснява

Шокова терапия за училище

Повечето училища в Ню Орлиънс са руини, както и домовете на децата, които ги посещаваха. Това е трагедия. Това също е нова възможност.“ Годината е 2005-а. Ураганът Катрина току-що е връхлетял американския щат Луизиана. Ню Орлиънс е под вода. Трагедията за едни обаче е възможност за други, както забелязва Нобеловият лауреат по икономика Милтън Фридман. Другите са частните предприемачи, които пристигат в града, съзирайки златния шанс да участват в неговото възстановяване. По онова време Фридман е на 93, но все още има сили да експериментира. Идеята му е следната: вместо отпускането на милиарди долари за обновяване на училищната система в опустошения щат, правителството да даде на семействата ваучери, които да използват в частни институции. „В остър контраст с ледниковата скорост, с която бяха поправяни дигите и електрическата мрежа – пише канадската разследваща журналистка Наоми Клайн в книгата си „Шоковата доктрина – възходът на капитализма на бедствията” (2007) - аукционирането на училищата се случва с военна скорост и прецизност.” След 19 месеца обществената образователна система е напълно приватизирана, но междувременно Фридман умира и не може да се порадва на осъществената си идея. Което си има и добрите страни, защото поводи за радост липсват. Оказва се, че за година и половина много ученици отпадат поради бедност, тъй като ваучерите не могат да покрият таксите им за образование. Обществени училища обаче няма, т.е. децата са лишени от възможност дори за мизерно обучение в гетата, което води до още по-сериозна сегрегация. Всъщност идеята на Фридман за образователните ваучери датира още от 1955 г., а прилагането й в повечето случаи не постига шумно анонсирания на теория успех. За пръв път той има шанса да изпита своята доктрина в реална икономика след преврата на ген. Аугусто Пиночет в Чили. През 1975 г. Фридман отива в Сантяго и апелира за „шокова терапия” – тотална приватизация и драстично орязване на държавните разходи, включително в образователната система. Пиночет приема съветите, но през 1982 г. чилийската икономика се срива. Дългът нараства експлозивно, стига се до хиперинфлация, безработицата надхвърля 30%, а половината от чилийците не могат да си позволяват да посещават училище. Всичко това принуждава Пиночет да направи радикална корекция на поетия курс, като национализира голяма част от финансовите къщи, които са изкупували активите на държавата с пари от кредити, генерирайки дълг в размер на 14 млрд. долара. Така десет години след шоковата терапия настъпва период на стабилен растеж, но цената, която междувременно плащат големи слоеве от населението, е повече от драматична: до 1988 г., когато икономиката се стабилизира, 45% от чилийците попадат под прага на бедността и са почти неграмотни. Същият ефект се наблюдава в Аржентина, Боливия, Уругвай и други латиноамерикански страни, където Чикагската икономическа доктрина на Фридмън успява да експериментира на практика. Дори в развита икономика, каквато е британската, въведената за кратко от Маргарет Тачър ваучерна система в училищата се проваля с гръм и трясък. Рекламирана като опит за финансово облекчен достъп до по-качествено образование, реформата постига точно обратния ефект. Освен, че допълнителният разход натоварва държавния бюджет, частните институции с традиции не само не намаляват таксите, а издигат допълнителни финансови бариери, за да ограничат наплива на „сноби”. Отнасят го бедните заради тихомълком намалената издръжка на обществените училища, което съвсем естествено предизвиква социално напрежение. Тачър се отказва от ваучерната система, но не и Фридман. В статията си „Обществените училища: да ги направим частни” (1995 г.) той доразвива идеята си така: „Ваучерите могат да насърчат бърза приватизация, само ако създадат голямо търсене на частни училища, което да породи реални стимули за предприемачите да навлязат в отрасъла. Това изисква, първо, ваучерът да бъде универсален, на разположение на всички, имащи правото да изпратят децата си в държавните училища. И второ, ваучерът, въпреки че ще е по-малък от това, което правителството харчи за един ученик, да бъде достатъчно голям, за да покрие разходите на частно печелившо училище, предлагащо висококачествено образование.” Разглеждайки образованието преди всичко като „отрасъл”, който подлежи на пазарна регулация, Фридман очевидно е загрижен много повече за предприемачите, отколкото за потребителите. Той освен това изхожда от предпоставката, че частното е по-добро от общественото, като свежда ролята на държавата единствено до тази на донор. Предложението му на пръв поглед изглежда изкусително: парите, които държавата е длъжна да отделя за образованието на всяко дете, следват детето без значение какъв тип учебно заведение изберат родителите му. Частните училища и детски градини получават единния разходен стандарт за ученик и автоматично намаляват таксите. Това съответно води до по-голям избор, а всяко състезание, както знаем, повишава качеството. Така е на теория, но на практика се получава същото, както в Ню Орлиънс, Чили и Великобритания. През 2008 г. например Естония се отказва от системата на финансиране по единни стандарти, защото тя убива малките училища в селските райони (Боян Захариев, сп. Foreign Policy, 2011 г.). Навсякъде, където са правени опити за чисто финансова реформа на образованието под една или друга версия на мотото "парите следват ученика" – пише Захариев, който е експерт по публични политики, съществуващите дисбаланси във финансирането не са били коригирани, а в някои случаи дори са били усилени. От това страдат преди всичко училищата в малките градове и селата. Дори емблематичният пример за успешно прилагане на идеи, близки до ваучерната система - Швеция, дава дефекти: след първоначалния ентусиазъм се забелязва сериозен спад в резултатите на учениците по четене и математика в сравнителни международни изследвания. Адептите на Милтъновата доктрина обаче са като адвентистите от седмия ден – те вярват неотклонно на теорията за Второто пришествие, въпреки че практиката ги оборва. В сайтовете на българските неолиберални тинк танкове ще срещнете десетки позовавания именно на шведския модел, само че без споменаване на дефектите. „През 1993 г. Швеция въвежда ваучерите в образованието. Ученикът получава определена сума, с която избира училище - сред общинските и частните – пише да речем в сайта на Института за пазарна икономика. Там се твърди още, че десет години след реформата броят на децата, избрали частните училища, се увеличава с 400%, като качеството на образованието в общинските училища също нараства значително поради конкуренцията в страната. Освен, че успехът е силно преувеличен, тук не е предложено и обяснение защо повишеното качество в по-евтиното общинско училище не води и до увеличаване на неговото търсене. Старателно се избягва и примерът с друга скандинавска страна - Финландия, където учениците излязоха няколко поредни години на първо място в тестовете на PISA, въпреки че там няма нито едно частно училище. Поклонниците на „единните стандарти” пропускат още нещо: Първо, срещу отпускането на еднаква сума за годишната издръжка на дете, всяка държава предявява ясни претенции към т.нар. частници. В Швейцария такова е регламентираното участие на общините в управлението на училищата, а в Дания таксата не може да превишава държавния ваучер. Второ, и по същество най-важното - искреното намерение за промяна в качеството се оглежда в отделения за образование процент от брутния вътрешен продукт. В България той е 3.4% на фона на около 5% средно за Европа. В Дания този процент е 7,2%, а във Финландия, Норвегия и Швеция - страните с най-добри образователни постижения – 6.1%. Тези показатели не са скучна статистика. Те говорят за отношение към образованието. Това отношение не зависи от логиката на пазара, защото в него има преди всичко история и етос, традиции и морал, „бит и душевност”. Пряко свързано е с мястото, което заема образованието в ценностната система на едно общество. Фактът, че у нас то се пада някъде доста назад, не се нуждае от друго доказателство, освен мизерните 3.4% от БВП. И доколкото изглежда твърде съмнително, че процентът, особено по време на криза, ще бъде рязко увеличен, прокараната в новия училищен законопроект идея за държавно финансиране на частните училища и детски градини буди меко казано недоумение. Ако средният стандарт за издръжката на един ученик е 1200 лева на година, това ще натовари допълнително бюджета с около десет милиона. В същото време нищо не гарантира, че частните училища ще станат по-достъпни, като намалят таксите (засега има само голи обещания в тази посока). Десетте милиона обаче все трябва да бъдат взети отнякъде и най-логично е това да стане за сметка на обществените училища. „Лишени от достатъчно деца и средства, нови и нови училища ще се закриват или по-вероятно ще се дават на частниците на безценица. Това са процеси, които родната бюрокрация не е в състояние да управлява”, писа публицистът Валери Найденов, забелязвайки още, че „училищната приватизация ще предизвика радикални социални промени, защото децата на по-заможните българи изобщо няма да имат контакти с обикновените деца.” Прогнозата може да изглежда попресилена, но пък реверансът към частните образователни институции чрез пряко копиране на Фридмановите теории е повече от очевиден. И сега неравнопоставеността между децата в големите и по-малките градове се забелязва в плачевните резултати от годишните матури, та какво остава, когато бедните училища станат още по-бедни... Пробутването на аргумента, че родителите на частните ученици също плащат данъци, е отблъскваща демагогия, защото по тази логика и хората, които карат частните си автомобили, вместо да ползват обществения транспорт, трябва да бъдат компенсирани от държавата. Такава компенсация се дължи и на онези, които си наемат охранителна фирма, тъй като не изпитват кой знае какво доверие към МВР. Проблем има и около обстоятелството, че срещу държавната подкрепа частните училища не поемат никакви конкретни ангажименти. Твърдението, че те предлагат по-добро образование изобщо не е достатъчно, камо ли вярно (познавам момче, което в девети клас още срича, но срещу басноловната такса, която плаща неговият баща, завършването на средното му образование е гарантирано), а обещанието, че ще ревизират таксите, не звучи достоверно. Но докато нищо не предвижда сигурен наплив към „елитните” училища, то разслоението на образованието според материалното благосъстояние е на път да продължи под пълна пара. При това с любезното съдействие на държавата, която в случая не просто саботира най-нуждаещите се, а налива обществен ресурс в ямата на несправедливостта. Дали става дума за добре планирано социално инженерство е спорно. Факт е обаче, че вместо да спасява закъсалите публични училища, днес държавата е загрижена за съдбините на частните предприемачи в „отрасъла”. И не толкова, защото лобира за тях, а вероятно опитвайки да се разтовари от функцията си на основен доставчик на услугата „знание”, прехвърляйки я на чужд гръб. Ефектът обаче е еднакъв – пак го отнасят социално слабите... Забелязвайки, че „шоковата терапия” много често означава тъкмо терапия за богатите и шок за бедните, Наоми Клайн, която цитирах в началото, казва нещо важно: „Навсякъде, където радикалният капитализъм, проповядван от Фридман, е имал шанса да бъде приложен на практика, се получава драстичен разнобой по имуществен ценз. Никъде това не се осъществява толкова брутално и с такива фатални последици, както в образованието, и с риск да прозвучи сиромахомилски и дори невъзпитано, ще обобщя с една култова реплика от комедията „История на света” на Мел Брукс: „Бедните да го духат!” С риск да прозвучи сиромахомилски и дори невъзпитано, аз също ще цитирам цитираното от Наоми. Нещо повече: в случай че идеята за държавно финансиране на частните училища се осъществи, ще напиша „Бедните да го духат!” на голям плакат, ще го забия пред Народното събрание, а после на бегом ще изтичам да изтегля банков кредит, за да изпратя децата си да учат далеч оттук. Далеч, колкото се може по-далеч. Преди това обаче ще поискам държавата да ми плати ваучер, с който да си погасявам кредита. Много моля – и аз съм данъкоплатец.

в нормалните социални държави, каквито са скандинавските, ... гражданите имат доверие в отчетността за това къде отива всеки техен лев