Отиди на страница:
Калин Донков  и  |
Само че никой не казва дали днешните вътрешни емигранти утре няма да се събудят вътрешни бежанци? Maйсторе! |
... Към нетърпимата гледка от физиономии и търбуси, към телевизионната им наглост и самодоволство, към меланхолията заради съсипаната човечност и духовност, към унизителната безпомощност в постигането на елементарна справедливост, към цялата безнадеждност, кодирана във възгледите и в плановете на днешната политическа класа. ... |
| Констатациите са хубаво нешо. А ЗАЩО е така? КОЙ го направи по този начин? Има ли виновни, ще станат ли известни един ден? И най-важното: ще понесат ли заслужено възмездие? |
| Хубаво написано, но все пак .... Като човек, избягал от града досущ като героя на опуса, бих казал, че изброените мотиви са леко пресилени. Щото единствената съществена разлика между село и София е - да ме прощава синята агитка - че тук никой не надува вувузели и не блокира уличното движение. Авторът навярно не се е сблъсквал с разтърсващата деребейщина на провинциални олигарси като Емил Димитров (Фаса) и на по-дребни (и по-нагли) местни фюрерчета, иначе щеше да потърси друга метафора за вътрешната емиграция.. |
| Свалям шапка на всеки, който на една преклонна възраст е имал куража да извърши една вътрешна емиграция. Защото всеки път като мина рано сутрин през някой мол и видя тумби от пенсионери да скучаят дружно, скучаят, но на топло... Става ми жал някак си. А причини да се върнеш на село винаги ще има. |
| „Такъв възел не се разплита просто с "оттегляне" на село или където и да е. Такъв възел трябва да се разсече. Ако има кураж. А и време...” Така е Маноле.Време има,време за губене няма.Останалото е кураж.Казват,че куражът идва тогава,когато се намери смисъл.Смисъл се достига с мислене.Според Умберто Еко мисленето било автокастрация?! Ако не мислиш обаче, може други да те кастрират.Абе,трябва най-вече кураж за да разсечеш възела. А когато трябва да се върже възел,ето кратко ръководство за уважаемия К.Донков.  Натисни тук |
...към цялата безнадеждност, кодирана във възгледите и в плановете на днешната политическа класа. Кодирана и в съзнанието на огромната част от народа ни. Но както и да е. "Емигранти в собствената си държава" ще рече хора, които нямат никакви права и които живеят, както намерят, както дойде и едва се справят. Никой за нищо не ги има и не ги бръсне. А от това няма как да избягаш - нито на село, нито където и да е. И е хубаво човек да знае как да си връзва вратовръзката. |
| Браво! Прекрасен и различен поглед към нашата действителност. А колкото повече емигрират, толкова повече там става „град“ в тук „село“… |
| Господин Донков, благодаря Ви! Чета Ви с истинско удоволствие и искрено се възхищавам на човешките Ви качества. Това есе е наистина забележително и трябва да се прочете по няколко пъти от всекиго. Живея от 23 години в чужда държава, от нищо не се лишавам, финансово съм добре, но не намирам утеха. Няма я вече моята родина, тя си отиде заедно с младостта ми. Намирам се като Манол във външна и вътрешна емиграция, нищо не мога да променя и чакам да изтече рестото на живота ми. Бъдете здрав, радвайте ни с таланта си и още веднъж моята благодарност за писателския Ви талант! |
| Уважение за автора и темата, която е избрал. А тя е важна, защото вътрешните емигранти очевидно сме много и не са само тези, оттеглили се на село. Осъзнал съм се като такъв от 1998-ма насам. По едни или други причини не ми се получи досега истинската емиграция. Но въпреки възрастта ми, няма да се откажа да напусна тази страна именно поради причините, изтъкнати от г-н Донков. |
| Шапка му свалям на Автора ! Браво ! Аз също се готвя за вътрешна миграция, макар че съм далече от пенсионерските години. Няма нищо по хубаво от българското село, което умира с всеки изминал ден. Още един път БРАВО. |
| Обяснението му напомня онези на най-будните емигранти от последните години. Не е от нужда, не е от бедност, а от непоносимост към нравите, към стила, към въздуха на тукашния живот. Към нетърпимата гледка от физиономии и търбуси, към телевизионната им наглост и самодоволство, към меланхолията заради съсипаната човечност и духовност, към унизителната безпомощност в постигането на елементарна справедливост, към цялата безнадеждност, кодирана във възгледите и в плановете на днешната политическа класа. За Манол и за автора !Точно по тази причина се изнесох ("махнах" ) за Марс през 1991 ... Нищо не се промени оттогава, точно обратното ! Политическата и икономическа помия - на ешафода !    | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Mars Attack |
| Пъвро, за Автора, Ей, добре че под статиите на Калин не идват ортодоксалните форумни правоверници, че може спокойно да загърбим простащината, злобата и завистта и да се отдадем на истинският талант, който Калин притежава - талантът да измислиш и насочиш поток от простички думи, които да стигнат да сърцето, да те грабнат и да се отдадеш на течението... Жалко, че потокът плиска предимно тъжни вълни, но поне ги има и са от бистра планинска водица, умело впрегната в мисловния поток. Че напоследик само в кални локви попадаме, ама не са от кал, а от нещо друго в същата цветова гама... Наздраве, Авторе, няма нищо по-добро от вътрешното равновесие, ако трябва за постигането му да станеш емгрант - независимо вътрешен или външен - струва си. Вътрешният мир е най-важен, без него остават само условните рефлекси... и злобата и завистта... Наздраве... кой с каквото обича! |
| Тъжно... А на село, въпреки загиването му, както каза Michaele, си е хубаво. Тази пролет се занимавах със земеделие на селото на майка ми, където имаме виличка на наследственото място. Никога не бях се занимавала със земеделие, освен по селскостопанските бригади по соца. Но тогава просто прибирахме реколтата, засята от други. А сега и копах, и садих / с помощта на комшиите/, и поливах. Толкова ми беше приятно, че дори забравях с часове да запаля цигара! Да виждаш как доматите, които си засадил, цъфтят, връзват, малките доматчета растат и червенеят, просто е прекрасно. Да вдишваш дъха на прясно окопаната леха, да скубеш плевелите, да връзваш падналите колци... Май наистина е вярно, че в душата си българинът си остава селянин, нищо че отдавна е погражданен. |