Потребител:
Парола:
Регистрация | Забравена парола
Запомни моята идентификация
Совите не са това, което са. Зверствата по време на Априлското въстание.
Добави мнение   Мнения:9 1
Ведбал
08 Май 2018 16:08
Мнения: 315
От: Andorra
Превод на
Richard Millman, The Bulgarian Massacres Reconsidered, The Slavonic and East European Review, Vol. 58, No. 2 (Apr., 1980), pp. 218-231.

[218] В края на април и началото на май 1876 г., след въстанието през 1875 г. в Босна, и докато Сърбия и Черна гора се готвят да воюват срещу Турция, в България избухва сравнително слаб и зле организиран бунт срещу османската власт. Мнозина смятат, че той е подтикван и насърчаван от руския консул във Филипопол (днешен Пловдив). Приблизително месец след началото им размириците затихват или са потушени, някои с много жестокост, от османските нередовни и редовни войски. Някои, ако не и повечето, от нередовните части са били българи (помаци).
Мнозина съвременници във Великобритания и някои на континента, макар и ужасени от мащаба на клането на въоръжени и мирни българи, не са изненадани от събитията, тълкувани като пореден пример за уникалното турско варварство. През XX век европейските и американските историци почти без изключение приеха и увековечиха картината на мащабно изтребление на около 12-15 000 български мъже, жени и деца. Това число е най-ниското възможно съгласно съвременните на събитията оценки. Според някои предположения избитите българи възлизат на петдесет или сто хиляди, или дори повече. Надявам се да покажа тук, че утвърдената относно кланетата картина е до голяма степен мит, демонстрирайки как Британия е била информирана за събитията от място, което тогава е посещавано от чужденци толкова често, колкото днес е Тибет.
Дюпюи, британският вицеконсул в Адрианопол (сега Одрин), който е на приблизително 75 мили от сцената на събитията, е най-близкият до района на Филипопол британски представител. През втората половина на май той изпраща в Лондон, чрез посланика в Константинопол, Елиът, непотвърдени съобщения за жестокости, извършени от турски нередовни части над българите, и инцидентни разкази за
[219] (карта на региона)
[220] български зверства, извършени над турски граждани, по време на тяхното въстание.
Разказите за зверства от България достигат и до Константинопол, където живее голям брой българи, и до двама бивши американски мисионери, които преди това са работили в цяла България, д-р Джордж Уошбърн, директор на Роберт Колеж, намиращ се на Босфора, и д-р Албърт Лонг професор в колежа. Те изготвят отчет, съдържащ докладите и разказите, които получават от български приятели и бивши ученици, за ужасни турски зверства, и го дават на Елиът и на кореспондентите от лондонските „Дейли Нюз“ и „Таймс“. Разказът на Пиърс е публикуван в Дейли Нюз на 23 юни 1876 г. В същия ден Дюпюи съобщава приблизителна оценка, че 12000 избити българи са били избити и шестдесет села са били унищожени, а статията на Пиърс говори за 30000 убити, включително и за унищожаването на над 100 села. След като в „Дейли Нюз“ са публикувани още репортажи на Пиърс, в края на юни и началото на юли в Парламента се задават гневни въпроси относно истинността на разказите за зверствата. До началото на август никой, нито Дюпюи, нито Пиърс, нито Уошбърн, нито Лонг, не отива на местата на разигралите се жестокости, за да разследва от първа ръка, но това скоро щеше да се промени.
Предвид нарастващото възмущение и вълнение в Англия, Дюпюи и У. Баринг са инструктирани да отидат и да разследват истината и степента на предполагаемото варварство, което така повишава политическата температура у дома. Баринг напуска Константинопол на 19 юли, а два дни по-рано Дюпюи напуска Одрин; Баринг пристига в Одрин вечерта на 19 юли. На следващата сутрин той тръгва за Филипопол и пристига там късно следобед на същия ден, и незабавно се обръща към турския провинциален управител. Последният му казва, че макар и да са извършвани жестокости, броят им е преувеличен и че не са били продавани жени и деца – изявление, потвърждение за което Баринг чува и от други в града. Два дни по-късно, на 22 юли, Баринг прави първия си доклад, след като е престоял във Филипопол само два дни.
Той пише, че получава информация в града - не посочва от кого – но че „множеството противоречиви изявления“ затруднява работата му. Продажбата на жени и деца той нарича „чиста измислица“, а приказката за каруците, натоварени с глави, които дефилират по улиците, означава като „дива басня“. „Що се отнася до броя на убитите, докато не посетя селата, не мога да се осмеля да говоря, но
[221] сегашното ми мнение, което, вярвам, ще съм в състояние да модифицирам оттук нататък, е, че са загинали около 12 000 българи“.
Баринг не прави разлика в своето число от 12000 жертви между българи, които се бунтуват и се бият, и невинни цивилни, които са били избити. Нито пък е ясно на какво се базира тази оценка. 12000 е едно от числата, носещи се и преди това из Одрин и Константинопол. Други предположения, които са добили някаква степен на валидност, са 20000 и 30000. Дюпюи съобщава още през юни на посолството в Константинопол приблизителна оценка за 12000 жертви. Основният източник на информация изглежда са бившите американски мисионери, аташирани към Роберт Колеж в Константинопол, и които са ужасени от това, което, изглежда, се случвало в България. Човек може само да симпатизира на тяхното отвращение и ужас и да осъзнае склонността им да преувеличават събитията, които будят в тях толкова крайни чувства. Преди да напусне Константинопол, Баринг, който познава американския контингент в Роберт Колеж, е снабден от бившите мисионери на САЩ с „Меморандум за фактите“, който да му помогне в разследването.
Тъй като е във Филипопол, и никъде другаде, само два дни, вероятно е предварителната оценка на Баринг да се основава на техния меморандум или на доклади, подобни на тези, стигнали до Дюпюи в Одрин. Следователно „настоящото му мнение“ за 12000 е изградено въз основа на предположения и оценки, които той е изпратен да разследва от първа ръка. Вярно е, че в не-османските изчисления на убитите българи, 12000 е най-ниската или близка до най-ниската оценка, други оценки надхвърлят 100000.
Данните на Баринг в същия доклад съобщават за шестдесет села "изцяло или частично изгорени", 50 от османците и "може би около десет ... от бунтовниците". Това също се докладва, преди да е видял и едно от самите села. Обвинението на Дейвид Харис, че Баринг е „ точно толкова туркофил, колкото и посланикът, от когото той твърди, че уж е попил мнението си", е следователно несправедливо, неточно и, в конкретния случай с жестокостите, напълно подвеждащо. Това, което Барнинг прави, е да възприеме не-османските оценки, без да задава много въпроси, и да им придаде патината на истината, като ги представи като свое мнение, преди да е отишъл по
[222]местата на предполагаемите убийства и разрушения, които е изпратен да разследва. Харис обозначава Баринг и тъста му, който пътувал с него, и носещ „ориенталското име Гуарасино“, като „туркофил“, сякаш това е престъпление. Когато османските власти във Филипопол говорят за 1000 турски жертви на българското въстание, Баринг пише, че „моята информацията ме кара да вярвам, че това е голямо преувеличение; вероятно около половината от този брой ще се окаже вярна, но няма съмнение, че смъртта много от тях е извършена с … голяма жестокост ". "Моята информация" в този случай може да е само християнска българска или американска мисионерска информация:
„Едно нещо е кристално ясно, а именно, че провинцията е разрушена, както правителството ще установи за своя сметка, когато дойде време за събиране на десятъка ... Голям брой коне, говеда, овце и крави бяха отведени от помаците [български мюсюлмани] и други, и е дълг на правителството да ги накара да ги върнат на техните собственици“.
Обвинението на Харис, че „британското разследване, следователно, зависи от съмнителен преводач [Гуарасино] и турско-говорящите служители в България“ изглежда далеч от истината. По-скоро то е в плен на мнението на възмутени американски мисионери, еднакво разтревожената администрация на Роберт Колидж, и репортери в Константинопол, на които е предоставяна информация от българите. Може би грешката на Баринг в техните очи е фактът, че той приема най-ниската от оценките им за убитите българи, а не някое от другите им предположения, говорещи за много повече жертви.
Дюпюи, вицеконсулът в Одрин, приблизително един месец преди заминаването си, за да разследва във Филипопол, изпраща доклад, съдържащ информация относно „предполагаемото използване на мъчения във връзка със съдебните производства, които протичат сега срещу политическите затворници в България“. След като научава за това, външният министър граф Дерби инструктира Елиът на 3 август да обърне внимание на Портата за това неприемливо поведение. Шест дни по-късно посланикът телеграфира обратно, че „като призовах Портата да освободи българите, които все още са в затвора в очакване на съдебния процес, ми бе обещано от великия везир, че това ще бъде направено незабавно, с изключение на няколко ... водачи“. Същият ден посланикът изпраща втора телеграма:
„Невъзможно е да се използва по-силен език, отколкото съм използвах аз, относно зверствата в България. Портата повтаря, че те основно са били извършени не от башибозуци [вероятно възприемани в случая като нередовни части, въоръжени и платени от правителството], а от мюсюлманското население, заплашвано с унищожение и
[223] разгневено от жестокостите, нанесени на сънародниците им от бунтовниците. Не може да се определи с точност моментът, в който въстанието бе окончателно потушено, тъй като дълго време след като бе затихнало в равнините, големи групи от бунтовници останаха в планините, където някои от тях вероятно още стоят. Сега няма смутове …“.
На 23 юли Баринг напуска Филипопол и се отправя към двете „изгорени села“ Прасадура Дервент (Клисура на български) и Синджирлий, провеждайки "внимателни разпити" във всички села покрай пътя, „отчитайки всякакви прояви на оскърбление или грабеж“. От следното е видно, че неговата информация е до голяма степен предоставена от българските жертви на черкезите и помаците, а не от османските власти:
Навсякъде чух един и същ разказ - добитъкът и конете били взети от черкезите [мюсюлманите от Кавказ] и от помаците; ако се били отдалечили от домовете си, сигурно щели да бъдат ограбени и може би бити …
Село Дервент се състоеше от 800 къщи; всички са изгорени. При избухването на въстанието [българите] убили един турски китаиб (водач на молитвите) и две заптиета [полицаи] и разрушиха някои примитивни укрепления, състоящи се от каменна стена с ниски бойници.
Турското население тръгнало срещу тях и след лека съпротива влязло в селото, ограбило го и го изгорило. Липсват около 250 българи при население общо между 3500 и 4000 души.
Турската версия е, че при приближаването на селото те призовали жителите няколко пъти да се предадат и атакували едва при получаването на решителен отказ; и освен това самите селяни, като избягали към височините, запалили собствените си домове.
Не съм съвсем склонен да приема тази [турска] история ...
От Дервент отидох в Калофер, за да разбера, ако е възможно, истината за ужасната история, отнасяща се до изгарянето на четиридесет и шест момичета в една плевня …
Сега нямам съмнение, че историята е измислица. Никой в Калофер не можеше да ми каже нищо за това ...
Синджирли, едно село със 177 къщи, със сигурност е изгорено, следната история ми бе разказана от [християнските] селяни.
Един ден, точно при избухването на въстанието, свещеникът, даскалът и шестима или седем други ги извикали и им казали, че руснаците напредват и че трябва да напуснат селата си, тъй като турците ще ги атакуват; онези, които възразили, били изгонени с насилие и дванадесет мюсюлмани (турците казват, че са тридесет и двама)

[224] които се случили в селото, били убити. Тогава селото било запалено и жителите избягали. Мюсюлманите, виждайки част от селото в пламъци, отишли и ограбили всичко, което могли, и изгорили останалите къщи.
Дюпюи, който е във Филипопол от 18 юли, посещава някои от българските села, намиращи се в непосредствена близост до този град „и ги намира частично изгорени“. На 19 юли той се отправя към Перущица – „голямо село в подножието на Родопите“, и открива, че „цялото място е сведено до купчина от овъглени руини, не повече от една къща останала да стои ". То било изгорено, пише той, от башибозуци под ръководството на Ахмед ага на 13 май. Дюпюи се оплаква, че никой от "помашките башибозуци" не е наказан за жестокостите, които са извършили, за разлика от някои невинни българи, които пострадали заради това, че опитали да се защитят.
На 31 юли, в деня на дебатите в двете камари на парламента, Баринг, чиито усилия през лятото го накарали временно да се почувства зле, пътува до Батак от Татар-Пазарджик (днешен Пазарджик), връщайки се в последния на същия ден. Той е придружен от Гуарасино, но не и от Дюпюи. Вторият секретар пише, че в Батак се среща с "най-ужасната гледка, която може да се представи пред очите на човека":
Селото се състои от 800 къщи и около 8000 жители. От тях най-малко 6000 са избити ... Първото нещо, което видях, бяха двадесет и тридесет кучета, поглъщащи човешки тела, а на мястото, където те пируваха, преброих шестдесет и два черепа в рамките на около 20 ярда ... Тук , вътре и около църквата, купчината трупове бе толкова плътна, че едва ли можеше да се избегне да се стъпва върху им, а миризмата беше толкова страшна, че всяка проверка беше невъзможна ... Жените седяха на развалините на къщите си, плачеха и пееха възможно най-меланхоличните погребални песни, които можеха да се чуят и на известно разстояние извън селото.
Баринг съобщава, че извършителят на този ужас е някой си Ахмет Ага, отличен от османските власти:
Ще бъде огромен позор, ако Портата позволи тази афера да отмине незабелязана. Населението на Батак вероятно е имало намерение да се въстане,
[225] и те наистина са издигнали леки укрепления, но каквото и да са сторили, то не може да оправдае вероломството и жестокостта на Ахмет Ага.
През следващите няколко дни Баринг посещава други села, понякога придружаван от Дюпюи; той намира Ветрен „частично изгорен ... жителите нарязали телеграфните проводници и извършили други метежни действия“. Подобен доклад е направен и за село Отлукьой, където "сред убитите има значителен брой жени и деца". Баринг посочва, че жителите на това село са водили и са започнали бунта, "но масовото плячкосване не може да бъде оправдано нито там, нито на друго място":
„Тук [Йеникьой] хората убили около тридесет турци и избягали към височините с жителите на другите села; башибозуците дошли и го изгорили, и няколко дни по-късно жителите се върнали, но били атакувани от турците, и шестдесет били убити. Нямам търпение да приключа, тъй като не е приятно да се слушат всеки ден и непрестанно разкази за нещастие и страдание. Навсякъде чувам една и съща история; на хората е казано, че те трябва да въстанат, тъй като иначе турците щели да ги убият, а и руските войски пресичали Балкана ... Той [руският вицеконсул Геров] е онзи, който е причинил повече нещастия от всеки друг“.
Елиът прави копие от комюникето на Баринг на 1 август и го изпраща на турския външен министър, когото и посещава. Последният естествено се опитва да защити от обвинения в турско варварство, но британският посланик му посочва Батак, който [Баринг] „видял със собствените си очи“.
Той [въшният министър Сафвет паша] с горчивина, и със сигурност не без основание, изказа недоволство, че макар европейските вестници систематично да преувеличават всяка жестокост от страна на турците, те старателно премълчават онези зверства, които са извършени от бунтовниците, които са започнали чрез избиване на мохамеданите [sic] там, където те са били малцинство ...
Дюпюи се връща в консулството си в Адрианопол на 7 август, откъдето изпраща дълъг доклад до Дерби относно разследването, което той и Баринг са направили. Той пише за избухването на българското въстание като дело на „революционни комитети“, описва набирането на турски нередовни част и разрушаването от тях на българските села, като Перущица и Батак са изтъкнати:
[226]Доколкото научавам, имам основания да вярвам, че жителите на Перущица най-напред са провокирали гнева на турците, като са убили двама мюсюлмани от едно съседно село ... Провокацията, обаче ... едва ли оправдава ... ужасните загуби на живот и разрушаването на собственост, причинени от помаците-башибозуци.
Говори се, без никакъв опит да се прикрива, че руският вицеконсул във Филипопол е единствено отговорен за тъжните бедствия, които са сполетели това процъфтяващо село ... Перущица [е опожарена] на 13-ти, а Батак на 9 май. ... Клането в Батак, извършено от помашките башибозуци ... съгласно различните оценки е сполетяло между 2000 и 5000 човека от двата пола.
Отлукьой … е бил атакуван на 12 май ...
В много случаи селата са били подпалени от самите българи, за да накарат жителите си да вдигнат оръжие ... Синджирли … най-напред е запалено от свещеника.
Невъзможно е да се оцени общият брой на пожертваните животи ... Няма статистически данни, които да показват някогашното население на унищожените села ... Склонен съм да мисля, че броят на жертвите не ще да е повече от 10000 … в окръзите Филипопопол и Татар Пазаржик.

Вицеконсулът изчислява, че петдесет и седем села са били унищожени и че зверства „са били извършени ... от българите, както и от турците”.

Баринг се завръща в Константинопол на 22 август и очевидно прекарва няколко дни в съставяне на доклада си, който завършва на 1 септември и който Елиът изпраща на Лондон на 5 септември. Той дава кратка предистория на българското въстание и за бруталното му потушаване със списъци със статистически данни за погубени животи и изгорени села. В окръг Филипопол осемнадесет села са докладвани като „частично или напълно унищожени“, от тях Баринг посещава четири, „статистиката за другите получих от надежден български източник във Филипопол“. В района на Татар Пазарджик „са унищожени 33 християнски села“, от които вторият секретар посещава шест, "но получих информацията си за последните [останалите непосетени] от добър източник“ [„местен българин“ и „високоуважаван турчин във Филипопол“].
По време на пътуването си чувах различни оценки за броя на убитите, оценявани на всякакви числа между 200000 и 1830, като последното число е официалната оценка на Турция ... Мисля, че не мога да бъда обвиняван в преувеличение или в желание да нарисувам нещата в по-черни краски, отколкото те наистина са, ако се придържам към оценката, която направих преди това, а именно, че около 12000 души са загинали в санджака Филипопол [това включва и района на Татар Пазарджик].
[227]Сто и шестдесет и три е числото на убитите турци, а пет турски села са изгорени. Баринг изрично посочва Ахмет Ага и хората му за това, което са сторили в Батак – „може би най-жестокото престъпление, което опетнява историята на настоящия век“. Но той не забравя, че “онези, които за пръв път повдигнаха въпроса [за зверствата], прекалено старателно пренебрегнаха факта, че въобще е имало въстание”:
Що се отнася до значението на въстанието, то не беше толкова страшно, колкото турците решиха в първоначалната си паника, нито пък беше толкова незначително, колкото много хора искат да го направят.
Първичните му подбудители дойдоха изцяло от чужбина и без чужди интриги не би избухнала революция ... Смятам, че мнозинството от уважаваните българи не взеха същинско участие в него.
Където има турска власт ... поради присъщите й грешки, ще има християнско недоволство ... Чуждестранните агитатори и тези, които те успяха да съблазнят [свещеници и учители], се възползваха от тази очевидно благоприятна възможност да нанесат удар; селяните са били заблудени да напуснат селата си, като им е казано, че турците ще ги убият, а населението на малките градове е принудено да участва в въстанието чрез заплахи и ... външна помощ ..
Турците са са спечелили лесна победа и са злоупотребили с нея най-срамно, като невинните са накарани да страдат заради виновните по немислимо ужасен начин … Мога честно да заявя, че започнах предубеждения …

Баринг предлага статистически данни за 51 села, от които е посетил десет. Източниците му на информация са до голяма степен български.
По същото време, по което прилага доклада на Баринг в Лондон, Елиът изпраща и писмо, което му е дал американският министър в Константинопол, от г-н Скайлър, наскоро пристигнал американски секретар на легацията и генерален консул, който също направи разследващо пътуване из България с няколко кореспонденти на вестници, понякога пътувайки и с Баринг. Скайлър предлага информация за
[228] приблизително 63 села в областите Филипопол и Татар Пазарджик, от които е посетил единадесет. Скайлър категорично заявява, че абсолютно никакви български жестокости не са били извършвани над османци и не е изненадващо, че не направил опит да се оцени турските или мюсюлманските смъртни случаи, причинени от въстанието. Баринг съобщава, че американският следовател „не се опитва да скрие насилствената си антипатия към всичко турско, и открито изрази надежда, че Османската империя скоро ще се разпадне на парчета“.
По време на обиколката си в провинция Сливен той е придружаван от принц Церетелев, секретар на руското посолство в Константинопол, и действащ вицеконсул във Филипопол, чието влияние вероятно не отслабило антитурските настроения на г-н Шуйлер.
Друг човек, който също не прави нищо за смекчаване на предразсъдъците на Скайлър, е американският му приятел и журналист, Дж. А. Макгахан, когото Дейло Нюз изпраща в България като специален кореспондент. Макгахан пътува със Скайлър и изпраща до „Дейли Нюз“ две телеграми, които са отпечатани на 7 август, в една от които отхвърля разследванията на Баринг.
Джануариъс Алойсиъс Макгахан е от ирландски произход, роден е в провинциалната част на Охайо и е братовчед на генерал Филип Шеридан. Той е американски особняк. Хвърлен в затвора от отреди на Версай по време на Парижката комуна през 1871 г. и преследван от казаци почти 1000 мили в пустините на Централна Азия през 1873 г., той се превръща в знаменитост със силни проруски настроения. През 1872 г. в Париж той се омъжва за Варвара Николаевна Елагина, дама от старо руско семейство, която среща в Ялта, където е нещо като фаворит в царския двор. Авантюристичната му природа го сблъсква с интересни събития, които той описа живо, макар и не винаги с точност.
На 28 юли той изпраща доклад до Дейли Нюз от Филипопол:
Когато се сблъскаш в самото начало на своето разследване с признанието, че от 60 до 70 села са били изгорени, че около 15000 души са изклани, от които голяма част са жени или деца ... подробностите, представени ви ... от различните консули във Филипопол и от немските власти по железопътната линия, както и от
[229]гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори самите турци, започвате да чувствате, че всяко по-нататъшно разследване е излишно. Г-н Баринг, както съм информиран, ще съобщи, че само в районите за Филипопол и Татар Базаржик ... почти 15 000 души са изклани ... Има хора, според които броят на убитите е 100000 ...
На 2 август Макгахан представя своя доклад за Батак и само ефектът от ужасните гледки, които вижда там, може да обясни логиката и точността на неговия доклад:
Батак ... бил място с деветстотин къщи и около 8000 или 9000 жители. Тъй като в Турция не съществуват ... надеждни статистически данни от какъвто и да било друг вид [различни от статистическите данни за преброяването на населението, каквито няма], не е бе възможно да се каже точно какво е или е било населението на което и да е място … В доклада си Едеп Ефенди заявява, че в селото има само около 1400 жители. По-измамна лъжа никога не е била изречена, дори от турчин ... Винаги съм чувал за тях [българите] като за обикновени диваци, които всъщност не са били много по-цивилизовани от американските индианци ... Процентът на хората, които могат да четат и пишат в България, е толкова голям, колкото и в Англия и Франция.
Скайлър е също толкова афектиран от видяното, колкото и Макгахан:
Що се отнася до ужасите, горях от възмущение и ярост - едва се сдържам … По най-ниски оценки избитите християни са 12000, според най-високите убитите турци са 230 …
Скайлър и Макгахан, които мразят османците, намират в обиколката си достатъчно основания за такива чувства и в своите доклади оправдават предразсъдъците и презрението си, описвайки чудовищността на онова, което чуват и виждат. Баринг и Дюпюи са по-малко крайни от двамата американци, но тяхното разследване е също толкова ограничено, колкото и антитурско. Разликата е в това, че Баринг си мисли, че е безпристрастен: "Започнах без предразсъдъци" - пречка, която не стои пред работата на двамата американци. Но Баринг греши,
[230] ако сме честни, и не си дава сметка за влиянието на собствената си християнска същност. Той пише в официалния си доклад, че „където и да има турска власт. .. поради присъщите му грешки, ще има християнско недоволство“.
За мнозина във Великобритания и за всички в Роберт Колеж в Константинопол всички българи са невинни, дори и тези, които се разбунтуват. Това произтича от процеса на превръщане на потушаването на българското издигане в християнски мит. Човек може да наблюдава елементи от него дори в докладите на Баринг и Дюпюи. И двамата често и многократно говорят за български села, където обемът на революционната дейност не може, по тяхно мнение, да оправдае османските грабежи и разрушения, извършени там, за да я потушат.
Размерите на това разрушение също са част от мита. Те се основават почти изцяло на християнски и български свидетелства. Оценките на броя на убитите българи и на унищожените християнски села вероятно никъде не предлагат приемливо доближаване до действителността. Ние просто не знаем колко българи, невинни или не, са били убити от турски редовни и нередовни мародери, нито колко от разрушението на българските села се дължи на техните действия. Няма статистически данни за броя на населението преди въстанието. Скайлър, Баринг и Макгахан всъщност са посетили около десет или единадесет от петдесетте или шестдесетте села, които са посочени като частично или изцяло унищожени. Невъзможно е да се прецени, дори и в десетте или единадесет посетени села, колко от местното българско население е избягало към планините, замисляйки още бунтове или страхувайки се да се върне. Един железопътен инженер на име Стоуни, който извърши разследване къща по къща, след като Баринг напуска Румелия, посочва, че мнозина, които Баринг смята за мъртви, са избягали към планините и са се завърнали, след като Баринг си е тръгнал.
Оценката на Стоуни, която е игнорирана от Харис, е била „само“ 3694 убити българи, значително по-ниски от тези на Барнинг (12000) и Шуйлер и Макгахан (15000). Стоуни познава както българи, така и турци, работейки по строежа на железницата, а след това и занимавайки се с благотворителна дейност на Балканите между 1876 г. и 1878 г. Според него цялостното опустошение на България, включително унищожаването на добитъка, е преувеличено от по-ранните доклади. „В частност, хората в провинцията показаха издръжливост и способност да се възстановят, каквито англичаните ... не успяха да предвидят“. Баринг не взема под внимание и не би могъл да изчисли с точност, дори да бе разбрал, че през пролетта и лятото много българи мигрират в Румъния и Унгария като временни работници в селското стопанство. Обикновено те се връщат през есента
[231] с натрупаните печалби. И накрая, както вече беше посочено, при изчисленията си на избитите българи следователите приемат, че в една къща живеят десет човека. Това число вероятно е двойно по-голямо от петима обитатели, което е по-вероятно, а дори и по-ниската оценка не прави разлика между въоръжени българи, които се вдигат на въстание, и "невинни" селяни, които остават мирни.
Тук има по-ясни сведения, отколкото при въстанието, избухнало в Босна и Херцеговина, че някои села са запалени от самите революционери, за да подбудят към по-активно участие летаргични или пасивни българи. Изглежда, че българското въстание, а такова има, е по-скоро подстрекавано, или най-малкото предизвикано в по-малка степен от вътрешни действия, отколкото бунта в Босна и Херцеговина. Но докладваните отвратителни репресии прикриват всичко останало.
По ирония на съдбата, дори не е напълно ясно кой е отговорен за подобно варварско поведение. То се наблюдава в момент, когато централизираният контрол на Константинопол е дори още по-слаб от обикновено, благодарение на мюсюлманското движение там, което ще доведе до свалянето на султана. Българските мюсюлмани, или така наречените помаци, изглежда са отговорни за най-лошото събитие в Батак, което за пръв път е открито за Европа от Баринг. Но някои башибозуци вероятно са обикновени турски селяни, нито помаци, нито черкези. Османските редовни части изглежда също са внесли своята лепта.
Непотвърдените съобщения за голямото мюсюлманско клане над българи, които се разпространяват от Румелия към Адрианопол и Константинопол, са разследвани от Баринг, Дюпюи, Макгахан и Скайлър, последните двама самопровъзгласили се тюркомразци. Незавършеността на разследването им и другите гореспоменати фактори, карат и четиримата да преувеличат значително броя на убитите „невинни“ българи и да потвърдят някои от първоначалните, неразследвани слухове за зверства, идващи от Румелия. Християнският мит за зверствата в България не изцяло измислен. Има варварски и жестоки действия и доста от тях са извършени от мюсюлмани или мюсюлмански симпатизанти, за да придадат на християнските обвинения доза истина. Същността на тази истина сега не е и може би никога няма да стане известна.
Сократ-май
09 Май 2018 08:02
Мнения: 30,841
От: Bulgaria
Думите ви да бъдат да-да или не-не. Останалото е от Лукавия.
Кажи си направо, човече: имало е кланета - нямало е кланета.
Чок觧
09 Май 2018 09:25
Мнения: 7,337
От: Israel
Сократ-май
09 Май 2018 08:02
Мнения: 30,681
От: Bulgaria
Скрий: Име,IP


Тоя ли баш ще ти каже ? И защо я повдигаш тая смрадлива тема ?? Превод от незнайно къде на публикация от 1980г (може би) ! Българи избивали българи и турците - нипричом , това само изрод може да го измисли и напише !!!За какво мислиш , че е изтикана толкова назад ??? Уж не си глупаво момче , пък правиш глупости !
Kole
09 Май 2018 09:32
Мнения: 4,913
От: Bulgaria
български зверства, извършени над турски граждани, по време на тяхното въстание. (!?!?!)
...
степента на предполагаемото варварство
...
макар и да са извършвани жестокости, броят им е преувеличен и че не са били продавани жени и деца
...
Продажбата на жени и деца той нарича „чиста измислица“, а приказката за каруците, натоварени с глави, които дефилират по улиците, означава като „дива басня“

????!!!!
Все едно чета форумните адепти за (не)братска любов с Тюркието.

Извините, дальше читать не стал.
Сократ-май
09 Май 2018 13:05
Мнения: 30,841
От: Bulgaria
Не се сърди на мен, Чоки.
Ако си мълчим, ще продължават да го усукват с дълги-дълги чаршафи.
Ведбал
09 Май 2018 14:12
Мнения: 315
От: Andorra
Как Стрелча не стана Батак
(из книгата на Димитър Страшимиров, История на Априлското възстание, Т. 3: Възстание и пепелища, Пловдив 1907 г., стр. 54, 57-59, 122-124, 127)
В Стрелча – това ние знаем – живееха една махала – на брой до 40 къщи – със 130 души турци и друга махала с 32 къщи и 70 души татари. Трябваше прочее с тях най-първо стрелчани да си видят сметката, че тогава едвам да считат себе си господари на селото. Освен това наблизо до Стрелча е разположено чисто турското гнездо Османово. Неминуемо беше, османовци да не дойдат на помощ на своите едноверци в Стрелча. А в такъв случай стрелчани щяха да се изложат на голяма опасност, като попаднат между два огня. Но най-главното е, че можеха да бъдат разбити още в самото начало на въстанието.
[…]
Между това работите вътре в самата Стрелча се развили твърде своеобразно.
Още същата нощ, 20 срещу 21 април, въстаниците нападнали твърде немилостиво турската махала и я ограбили и изгорили. Трябва да се признае, че те, в тоя случай, са действали твърде непростително и против всички революционни правила. Това е заставило, навярно, и турците да се защитават с рядка твърдост. Накрай, нападнатите се скриват и укрепяват в единствената в селото джамия, разположена до самия източен край на селото, на брега на Стрелчанската река.
Нека пак отбележим, че с действията си тук въстаниците показват, колко у тях са били силни безумните страсти, а е слаба дисциплината, и колко те сами са слабо приготвени като войници и безсилни за всяко военно предприятие. Мнозина от въстаниците се увлекли да грабят котли, килими, нанизи, като забравили за какво са били пратени тук. Сам Хорчо допипал една огърлица от златни монети – издърпана насила от шията на някоя бедна и беззащитна туркиня при общото и неокачествимо плячкосване – и заграбения бляскав наниз пришил на калпака си. Трофей! Естествено, началникът на бунтовниците ще да е имал, при тая театралност на своето натруфване, вид на полудив азиатски бандит. Ала изстъплението е било тъй велико, че още никой не се опомва. Тия бунтовници, всякой от които е един почтен и достоен работник, сега са неузнаваеми. Дори Хорчо има смелостта да се гордее и да се хвали пред всички, че е победител на турската махла. Че и навалицата е ликувала за лесната плячка, като се вярвало, че тъкмо тя – плячката – е търсената победа, без да предвиждат бързото и гориво разочарование.
Обаче, безумието на въстаниците да грабят и да плячкосват имало и едно добро последствие. То ще да е помогнало именно, и да се избегне престъпното клане. Погълнати от тарашуване на ценни предмети, освободителите на България изпуснали из вид враговете си. Турците в това време използват момента на лакомията, за да прикрият своята челяд в джамията и джамийския двор, заграден с високи стени, а сами, въоръжени доста по-добре, приготвили се на отчаяна самоотбрана. Те били достатъчно хитри, за да не се разбягат по полето, дето можеха да бъдат поединично и лесно избити.
Пожарът и безчинията поглъщат цялата нощ вниманието на ратниците. Сутринта едвам те присъпили към своята важна задача – обсадата на турския лагер. Но тук скоро те сами виждат, че са безсилни със старите свои пушки не само против крепостта на стените, но и срещу по-доброто оръжие на неприятеля.
Джамията е разположена на равно и ниско място и се намира, както казахме, на източния край на селото, отдето протича малка балканска речица. Турците са заели позиции по всички отвори на сградата и дори от покрива обстрелвали неприятелите си, от които никой не смеел не само да се доближи, но и да излезе на лице. Въстаниците стояли околовръст, прикрити зад шумака и воденицата – на срещния бряг на реката, която в сухо време е една бара и по големите каменни буци, навалени в леглото и, може всякой да я прескочи, без да си накваси обущата. Но имало прикрити нападатели и по близките на джамията здания.
Времето се губило в безцелна престрелка. Подаде ли се чалма на прозорец или от някъде, въстаниците дружно изпразвали пушките си по нея, изхарчвали сиромашкия български куршум без да улучат някого. Волов предложил да се иска помощ от Копривщица. Той чувствал, може би, че трябва най-скоро да се свърши с тия турци, защото може отвън да им дойде помощ, а тогаз всичко щеше да е изеднаж изубено.
За Копривщица бил изпратен да иска помощ Ганчо Гилимнянов. Копривщенци се отзовали бързо на зова на своите съседи и пратили една чета от двадесетина момчета, които стигнали къде привечер на 21 априлий, под воеводството на хилядника Найден П. Стоянов, въоръжени всички с шишанета. Новите нападатели зели позиции на Св. Георги – височинка на другия бряг на реката – и макар да са били малко по-далеч от другите обсадители, обстрелвали обаче с по-голям успех джамията, защото пушките им били по-силни.
[…]
Освен туй, въстаниците запалили куп сено, което било около джамията. Духал и вятър, та пушекът влизал в турската светиня, а с туй положението на обсадените се влошило, та се задушвали нетърпимо. Тогаз вече се видели принудени да дигнат бяло знаме. Ала някои отвън продължили да стрелят, та никакъв сговор не се постигнал.
Според други източници, когато върху покрива на джамията се белнала къпра, закачена на тънка върлина, и турците искали да се преговарят, били разменени някои думи от двете страни. Но когато обсадените разбрали, че имат работа с раи, а не с московци, отказали да се предадат.
Целия ден на 21 минал по тоя начин в мирна един вид обсада, и нощта преминала пак тихо. През тази нощ, обаче, на 21 срещу 22, избягал из джамията Кара Мехмед, който отишъл в Османово и обадил за положението на работите. Османовци били и напред на позиции над нашите, но не смеели да нападнат, като се бояли от московци. Сега, Кара Мехмед като им обадил кои са те, решили се и тръгнали.
На сутринта на 22 въстаниците хванали куруджията Ламбоолу Ахмед, който дебнал около воденицата, за да шпионира и да обади което трябва да османовци. Той разказал за избягването на Кара Мехмед, но пак бил опушнат. Тия подробности ние дължим на самия Хорчо.
Разпоредено било от друга страна да направят топ, за да разрушат джамията. За тая цел употребили бакърената тръба на един казан, в който варили ракия. Но тръбата, разбира се, била тънка и слаба, и затуй хванали се да я пристегнат с яки дебели въжа. Топът на 22 заранта бил на привършване, но измайвали се все още около него. Един държал леката като перушина тръба под мишница, а друг привързвал. Докато се бавичкали с тази детинска играчка, неочаквано възникнало смущение, което веднага изменя положението.
Стражата от височините над Св. Петка и Св. Георги забегнала назад, слязла във въстаническия лагер и общата тревога в редовете на ратниците говорила явно, че турци идат.
Действително, пристигнали големи пълчища от башибозуци. Те били събрани от селата: Османово (и двете, Горно и Долно), Дермидишлии, Алифъково. Имало в тях и черкези от Крушево. Предводители им били Кьор Мехмед от Дурутлии и от Алифъково Алиш Пехливан.
Цялата орда с един военен прийом разсипала се в разредена линия и обхванала въстаниците в тил, като едното крило се движило към дола отляво, за да загради пътя на отстъплението и да хване Хорча с панагюрци и стрелчани.
После, ордата налетяла изеднаж стремително с викове и стрелба. Въстаниците не сварили нито да хванат позиции, нито да гръмнат. Настанал общ бяг – кой накъдето види. Четата на Хорча се разпиляла като пилци; сам той не знаял кой път да хване. Пътят на отстъпление към Панагюрище бил все още свободен, мнозина от панагюрската чета стигнали още същия ден в Панагюрище. Но Хорчо, като забъркал съвсем конците, с малцина от своите четници, които напуснали Св. Петка, ударил в посока за към Копривщица и минал през позицията на Даскал Найден, която, разбира се, била опустяла вече. Копривщенци бягали толкова скоро, че според разказа на очевидци и на самия Хорчо, били си забравили и знамето, забито малко по-горе над Св. Георги. Хорчо задигнал това знаме и губил се почти цял ден из горите, докато стигне в Копривщица, като не смеел да върви по открития път, дето е могъл да бъде нападнат. Танчо Шабанът твърди в своите записки, че от копривщенци в тоя поход имало убити двама: Васьо Мангърът и Павле Фурнаджията и уловени двама: Велю Мирчов и още един, на когото името няма означено. В Копривщица Хорчо стигнал по мръкнало. Тука хитрият пандурин използвал случая със знамето, за да прикрие своето презглава бягане; той сега идел като победител, защото бил отнел знамето от турски ръце.
На другия ден вечерта, 23 Гергьовден, Хорчо се върнал в Панагюрище. Забележително, че и тука му устроили тържествено посрещане като на победител: камбаните забили, китки понели, мало и голямо тичало юнак и чудо да види! Ония дни в Панагюрище като да са монумент на лудост и класическо ослепение.
[…]
След избягването на всички въстаници, турците изгорили от своя страна българската махала, както по-напред въстаниците бяха изгорили тяхната. Умно бележи Скайлер, че единственото място, дето опустошенията на башибозуците са имали малко-много оправдание, то е Стрелча, защото там и българите не бяха се показали по-достойни от тях. Вечерта башибозукът не останал в селото, а нощувал на мангърци – над Св. Петка. При бягането никой не падна от въстаниците. Двама хора готвили ястия вътре във воденицата: те бидоха там изгорени. Имаше също мирни хора убити из гората, тяхното число възлиза до двадесет.

Ведбал
09 Май 2018 15:14
Мнения: 315
От: Andorra
Превод от незнайно къде на публикация от 1980г (може би) !

https://www.jstor.org/stable/4208028

маргаритка2
09 Май 2018 15:25
Мнения: 21,348
От: Bulgaria
Явно открай време англичаните имат проблем с разследванията. Нищо. Нали са измислили криминалетата, идеалното плажно четиво.
Ведбал
09 Май 2018 15:47
Мнения: 315
От: Andorra
Как започна Батак
(из книгата на Димитър Страшимиров, История на Априлското възстание, Т. 3: Възстание и пепелища, Пловдив 1907 г., стр. 92-96)
Макар в Пещера и да се хваща кървавото писмо, назначено за Батак, огънят все пак пламнал от само себе си в тоя балкански градец.
На 21 април по мръкнало селяните, които се разбягали от Пазарджик, дотърчали изплашени и донесли новината за въстание. Тогава селяните се събрали и решили същата нощ да завардят селото. В Батак се намирал тогава и синът на Барутанлията Ахмед ага с някои другари. Решили да го нападнат в хана на Ангел Ганев. Обсадили ги, но домакинът тайно пропуснал гостите си, които били спасени. С това и неприятелските действия се почнали.
[…]
Още същата нощ, или на 22, въоръжени хора излезли да пазят на позиции по стратегическите места и разните изходи на селото, като: Беглишките хармани, Иванова ливада, Галагонката, Св. Георги, Царев комин, Св. Троица, Сухо бърдо и Св. Никола.
На 23 всичкият свят се събрал в черкова, дето се служила тържествена служба; слезли и по-голямата част борци от позициите. Някаква незнайна до тогава радост била заседнала в сърдцата на всички; батачени мислили дето са сами и дето няма вече турци, и всички тържествували. Това е било само театрално, разбира се, било една въображаема революция.
До по-решителни действия не смеели, обаче, да пристъпят, защото имаше, както знаем, разногласия в селото. Мнозина били благоразумни и се колебаели. Още в първата нощ, като завардили изходите, имало течение да премахнат селския куруджия, Селим, който бил и правителствен шпионин, но благоразумното течение в комитетската комисия, която наричат още съвет, надвило и Селим бил само обезоръжен и задържан под стража; с един друг турски чиновник, Саид, събирател на данъци, постъпили също така. Изобщо между батачени не е имало единодушие за делото. И тук, както на много други места, бунтовните работи били скърпени с гнили конци. Оттука произтече до голяма степен – както забелязахме и напред – горчивата съдба на батачени.
[…]
На 24 били убити двама пратеници на Барутанлията Ахмед ага, - стражари и двамата – и страхът избухнал с още по-голяма сила между благоразумните. С това разприте и деморализацията почнали от самото начало.
Убийството е станало на беглишките хамбари. Горе на Семералан имало кула, дето обикновено пазила турска стража. Кога станало известно разбунтуването на Батак, турската стража се оттеглила и била заместена от въстаници. А когато се появили двама заптии, Караджа Хасан и Помак Мустафа, стражата ги пуснала като пратеници. Така те влезли до беглишките хармани – до самото село. Тук пазил Д. Тянчев. Той повикал от Св. Георги – ближна стража – Ст. Трендафилов. Заптиите идели, пратени от Барутанлията Ахмед ага, кърагасъ (околийски началник) на доспатския помаклък, да узнаят, дали наистина са въстанали батачени или не, и какво желаят. Трендафилов разяснил, че батачени ще се бият за свободата. Когато стражарите, известни бабаити, тръгнали да си отиват и се поотдалечили, един от тях се заканил зле на батачени. Трендафилов го убил с пушката си. Другия също не можал да избегне верния куршум, който го повалил мъртъв.
Слухът за станалото се разнесъл много скоро из село и по всички позиции и произвел голямо впечатление. Двама правителствени стражари убити – работите с това отивали далеч. Ангел Кавлака, водител на благоразумните, хванал да дига глас колкото трябва и по-открито вече проповядвал своите страхове.
Освен това, трупали се тук там по стражите случайни убийства. Никола Бойчов на местността „Дъното“ заклал едно турче, ученик от цариградските медресета, което било невъоръжено и беззащитно. Караулът къде Фотен засрещнал проходящи турци, убил един от тях и някои ранил. Също бил убит на „Къньова борика“ един минареджия – строител на джамии. От една малка дружина помаци от около 6 души, убили двоица, двама ранили и двоица се спасили.
По такъв начин работите се наостряли от двете страни: от турска страна растяла наежеността и остервенението, а тук страхът и упадъкът правили неочаквани завоевания.
Убиването на двамата стражари, тъй и другите отделни убийства на частни лица, стреснали помаците. Всичко било съобщено с най-голяма бързина в Пазарджик. Помашкото население се въоръжило и стегнало.

Добави мнение   Мнения:9 1