Отиди на страница:
Това за душа е великолепна идея. А може ли да се остане там завинаги? Защото някои имат явна нужда. Препоръчвам също медитация под струите, с мантра - мръсник, мръсник, мръсник...  * Уф, стига толкова педагогически усилия. То някой като си го няма как да си го има?  |
| АДАПТАЦИЯ Бързо! Трябва да отидем на площада, на площада с мощните фонтани, мощните фонтани, дето бликат розови благоухания и бензаалдехид. Трябва да сме точно в пет и тридесет. Точно, както е написано в поканата - пет и половина! (Кръговете очертаха тази нощ. Видях ги.) Точно в пет и половина ще потеглим. Както е написано в поканата - точно в пет и тридесет. Кротка музика ще ни разтапя костите; кротък глас ще ни подканя меко: «Отпуснете се... съвсем се отпуснете...» Всеки в очертания си кръг ще крачи, всеки кротки удари ще си самонанася. И разнежени до самоубийство, миналите престъпления ще си разказваме, Точно в центъра, в самия център точно, девствени девойки в бели туники ще танцуват, скъпа, ще танцуват като символи на очнщение. След това, ще се окаже (сигурно), сигурно ще се окаже (след това), че са доброволно преоблечени мъже, а не девици. Но нима е важен полът - символът! - символът е важен, скъпа. И разнежени ще си разказваме миналите престъпления; с облекчение ще изповядаме най-ужасните си помисли. Няма никой никого да слуша - всеки сам на себе си ще си говори. . И ще се отпускаме, съвсем ще се отпускаме. Шествието в кръг ще продължава до момента, до момента, в който всичките усетим, че не са ни нужни вече думите, и че не мислим двойствено, и че мислите не ни измъчват, че са ни достатъчни две, три желания. И тогава ще ми стигне, ако ти ми кажеш: бу-бу-бу... И тогава ще ти стигне, ако аз ти кажа: ву-ву-ву... А едно мучене на щастлива крава най-добре ще изрази това, което двадесет и толко века ни вълнува А сега - да легнем на площада и да дремнем колективно два-три-пет-шест века. Даже сънищата са излишни вече. Някой друг от мое име ще сънува... Собствените ми кошмарни сънища ще ги сънува... И ще ги тълкува на света. Изопачено. 1968 година Константин Павлов |
| Параграфе, благодаря за извинението. Просто твърде много ми стана. Вчера някаква Фани реши, че съм писала за кейджунски джаз и изнесе злостна реч по този повод. В края на краищата се оказа, че съм писала за кейджунска кухня и луизински джаз, ама извинения от въпросната леля не получих. Сега пък ти твърдиш, че съм писала за познанството ми с А. Дубчек, а то се оказа, че съм говорила за Милан Дубчек. * Още веднъж благодаря за извинението. Относно думичката "комуняга". Гледай сега, твоят първи постинг е едно карбон копи на българската партийна позиция по Прага 1968. И то на партийната позиция тогава, а не сега. И тъй като тази позиция е дълбоко нараняваща всяка човешка душа преживяла идиотщините на соц. реализма аз казах, че така пишат комунягите. Првя разлика между комунисти и комуняги. На едните уважавам донякъде идеите, другите смятам за подлеци, защото напълно съзнателно вършаи мръсотии, които са противни на всеки, да кажем, религиозен морал. * Моля те, Параграфе, не пиши като комуняга. Мръсниците нямат нужда от твоята юридическа защита. За тях закона е "врата у широко поле". * И пак да се върнеи на първия ти постинг - как така навлизането в Чехословакия е юридически издържан акт? От къде си извадил заключение, че правителството на ЧССР са повикали Варшавските войски? Не е ли Дубчек този, който би трябвало да ги извика? И как така хем ги е извикал, хем пише обръщение към народа си с точно обратното съдържание? * И последно - може ли да ми кажеш заглавията на 4-те книжки, които имаш в къщи и от които черпиш информация? Благодаря предварително и извинение за епитета "комуняга", който съответстваше на фактологически неверния ти пръв постинг. Благодаря. |
| Ами аз тогава бях на пет годинки, предстоеше ми забавачница. Бяхме се преместили току-що от старата ни обрасла с бръшлян къща до есперантисткия клуб на ул. "Х. Стамат" и "Колони" в първия нов квартал - с първия телевизор Аганьок, първия бойлер Елпром, първия хладилник Мраз, първата печка Терма. Това, че тогава имало две системи, не било някакъв физически закон, а резултат от слабоумието на Сталин и КПСС. Ако Сталин беше приел плана Маршал, както му се предлагаше, ако бе спазвал джентълменски договорите си за Източна Европа, ако бе отпуснал поне малко юздата на изтормозените от него съветски народи и на източноевропейските си колонии, никакви две системи и никаква студена война нямаше да има. Източна Европа можеше да повтори сценария на Финландия и на Норвегия преди това. Третият свят щеше пак да получи независимост, но с много по-малко кървища и опустошения. Реакционните арабски режими отдавна щяха да са забравени. Социализмът в западна Европа и Канада пак щеше да си тържествува като сега. Америка щеше да харчи много по-малко за оръжие и много повече за други неща. Такава е световноисторическата роля на Сталин и сталинизма. |
| Нелче, не можах да вдяна защо ти трябваше да набъркаш толкова форумни имена, след като се обръщаш към мен. Но пък знам как се нарича това - интригантство. Е, не минава. Фичо, това със Зур е за детската градина. Но ще ти обясня - имам проблем с клавиатурата, като натискам шифта ми се губи първата буква и ако не внимавам да я ударя още веднъж се получава Зур-ефекта. Обаче аргумент ли е? А философе наш? Поздрави на философшата! Нежна да ви е нощта.  . А, Сталин ли? Ами Хитлер? Плюли са си в устите. Ми африканските крале-людоеди? Пък системите различни. Редактирано от - Simplified solutions на 24/8/2003 г/ 00:44:03 |
| И аз моля Геновева да ни разкаже по-подробно за "официалната покана", и симпли - за поканата на "Мартин Зур" - интересно ми е дали наистина са чели/чули някаква фалшивка или просто лъжат да минава времето? Благодаря. * Или не, усетът им на професионални подлеци им подсказва може би, че и в Чехия няма как да е нямало техни колеги подлеци, които да му скалъпят там една "покана" - колко му е. А всъщност май е нямало. * Благодаря на Падащ от Марс за историческата справка. Историята е учителка на живота, а глупостта често е резултат и на невежество (а не на подлост). Да се учат. |
| Симплe, сега видях и бисера, че ако Пражката пролет тогава не била стъпкана с танковете Т-34, щело да има непредсказуема лавина от не знам какво си и нас можело да ни няма. Кой щеше да ни изтреби, Симплей? Враги? Фашистъй? Отговори ми подробно, умирам да изследвам кухненски фолк от рубриката "нарочно не придумаеш'". Cheers |
| Йде прочети си го пак, Фиче. Може пък и да вденеш. BTW що така нищо не казваш за Париж бе? Щото там няма ДС ли? Сложно ли ти се види това в Париж, а? Пиши! Утре ще те чета. Може би. |
| Симплето: "Ако Прага беше оставена да получи каквото иска, това щеше да се превърне в лавинообразен процес, който щеше да доведе само до едно. Не ти ли е ясно до какво?!" * На комуноидите от симплоидна порода, общо взето, им е ясно, че са държали народите в концлагер: те мислят, че народите, да има падне, би ги стъпкали като хлебарки. * Обаче нали това им обясняваме, че Дубчек бил идеен комунист, а не "контрареволюционер", че исканията на Пражка пролет били по-скромни и от Горбевата перестойка, че дори се назлъндисвали да разрешат възстановяването на соц.-дем. партията, че не си представяли бъдещето освен като комунистите реформатори да печелят честно изборите. Да цари честност и почтеност, да се реабилират репресираните, да има частна стопанска дейност в сферата на услугите, вестниците да си пишат и критикуват безобразията свободно и да не изразяват непременно мнението на властта. Ето, и младежите, малко по-късно стъпкани от Т-34, пеят не какво да е, не Хорст Весел или Лийбе Райх, или Янки Дудл, ами Интернационала - пред сградата на ЧКП. А нашите - не им било дошло времето, било дошло времето да се газим с гъсенична тракторна техника. * Мисля, ясно ви вече е защо нашите симплоидни комунисти са всъщност най-върлите врагове на лявото у нас. Никой не знаеше по-добре това от Мара. |
| Здравей, Чичо Фичо! Гледам отново сееш на воля верска (и етническа) омраза из форума, пък ако си спомняш, бях ти обещал да ти обръщам внимание по този повод. Този път дори и не лицемериш мазно, "загрижен" за: (цитат) "душеспасителната мисия на православната църква", а си служиш с това дето ти иде отвътре - маркс-ленинските силогизми, като за алиби използваш, този път, Яворов; т.е. - не аз, той го каза. Подличко, но друго и не съм очаквал. Не протестант, самият Лутер да станеш - все тая, мен ако питаш. Със здраве. |
Тоа пък. Не му стигна Дубровник май-май.  * Обяснявам. За тези, които не са учили логика. Можеш поради неработещ клавиш да напишеш зур (с малка буква) вместо Дзур, но никога не ще напишеш Зур (с главна), ако преди него е трябвало да има Д (пак главна). Елементарно. * Но това е бял кахър. В този случай главният въпрос е не правописа, а чугунното лъготене за историческите факти. Интернет, BTW, е единственото място, където тези въпроси се разглеждат по същество. А в България трябва да се гледат десетките чешки филми по този повод и да има открит диспут за коминтерновските митове за годините между 1945 и 1989. Какво беше за нас, българите, Прага 1968? Купуща лъжи и митологеми. Страхотии равни на серията "Хищника" от "На всеки километър". Както стана ясно от тази дълга дискусия за някой все още Запада ( и антисъветщината) е нещо като жестокия и безмилостен Хищник. Ни повече, ни по-малко. За мен това е забавно и смешно, за България това е социален бич. Страна, в която живеят милиони хора със сърца все още в миналото и страхове от детската партийна школа на "На всеки километър", е страна в кататонен комуняжки ступор. * Лека нощ. |
Атилчо, силогизмите са описани още от Аристотеля; марксизмът няма никакъв принос. Има 19 фигури на силогизма (барбара, датиси, фресисон и пр.). За мене е крайно мъчно да видя срещу кой точно етнос и вяра проповядвам омраза тука  , ама кат си рекъл? А за Банско - каквото съм писал мимоходом, в контекст, съм го чел само у Яворова, в Банско никога не съм бил. |
| Добро утро засега и да ви обърна внимание че информацията която си подхвърляте като топка на игрище и като най-добрите футболисти във времето когато сте били на по 4 години , няма нищо общо със истината ! Или чули недочули , учили недоучили, разбра ли и недоразбрали решили сте да стевате това което не само че не можете , а и сигурно никога няма да можете да разберете ! Във света 1968 година е световна революция и има 12 държави против комунистите и остарелите системи от края на ІІСВ!!! Кликнете и четете написаното , а и се опитайте да разберете ! Това е специално за Фичо и Нели , е и за другите които искат все пак да научат нещо повече ! Приятно четене ! Натиснете тук * Натиснете тук * Натиснете тук * Натиснете тук * Натиснете тук Редактирано от - nesnaecht на 24/8/2003 г/ 08:37:47 |
| Уффф. Повтарям - шифта ми изяжда първата буква. Това не е пишеща машина, лелче. Това е компютър. Неговата логика определено се различава от твоята. Но ти можеш да продължаваш да се вдетиняваш. А, за Дубровник. Трябва ли да ти припомням, че според теб той беше разрушен? . Вчера Доктора остави в тази тема линк към един страхотен материал. Ще си позволя да го постна отворен. . '68, '89 и отсамничеството "Събитията в Париж през май 1968 г." или "май 68", или просто "68" е един от крайъгълните митове на ХХ век - може би най-важното "събитие" между края на II световна война и края на Студената война. В България досега няма издадено задълбочено изследване на този феномен - нито наше, нито преводно. У нас този мит има ограничено значение, предимно за интелигенцията. Но той е така просмукан в цялата западна цивилизация, че влиянието му върху нас достига по всевъзможни косвени пътища. Сигурно повечето културни продукти на Запада - от Бийтълз до Фелини - носят по нещо от 68. У нас митът 68 донякъде се смесва с Пражката пролет, движението, което достигна своята кулминация именно през първата половина на 1968 г. - и беше смазано от танковете на Варшавския договор през август същата година. Успоредността и взаимовръзката между двете явления заслужава отделно изследване и е много показателна, но двата мита са съвсем различни и обособени. Митът Пражка пролет е съвършено ясен във всяко отношение. Ясно е кой какво искаше. Какви бяха движещите сили. Конфликтите. Лидерите. Целите. Дори предварително беше ясно как ще завърши всичко. Всички го знаеха. И то стана точно така, както всички очакваха: дойдоха танковете. Обратно: митът 68 е неясен и до днес - цели 30 години след явлението. Толкова неясен, че за него могат да се твърдят и доказват с еднаква убедителност съвсем противоположни тези. Че е имало лидери и идеология - и че е нямало нито лидери, нито идеология. Че движението е завършило с пълно поражение - и че е завършило с пълна победа. Че това е било огромно събитие - и че не е било никакво събитие. Никой досега не е "разбрал" или "обяснил" 68, и то не защото нещо не е достъпно или някой би искал да укрие истината. И не защото хората не са се опитвали да разберат и обяснят. И не защото не им достига интелект. Напротив. А просто защото 68 не може да бъде разбрана или обяснена. Както не могат да бъдат обяснени или разбрани един град или един следобед. Но осмислянето на 68 сама по себе си е едно нещо. Съвсем друго нещо е осмислянето на '68 по отношение на България. Защото съществуваше Желязната завеса. Защото България не само я нямаше Там, където ставаше събитието. Но и тя нямаше там свой човек, който да дойде - тогава или сега - и да разкаже като вътрешен кое как е било. Започвайки: и аз бях в Париж в 68... Е, и аз бях в Париж в 68. Не съм бил на "барикадите", доколкото е имало барикади. Не съм бил в "събитията", доколкото ги е имало. Нищо такова. Но когато стъпих в Париж през лятото на 68, следите от събитията бяха навсякъде: по стените, по улиците и най-вече - в самите хора и в тяхното съзнание. И всички тези знаци ми бяха от ясни по-ясни, защото през май и аз бях следил чрез френските медии - със затаен дъх - всичко, което ставаше Там. Тогава учех във френски лицей в Мароко. Бях по-франкофон от французите. Париж и за мен беше центърът на света. Бях на 12 години и примирах, че не мога, не мога да участвам в тази тъй хубава, тъй класическа, тъй парижка революция. Дори не толкова да участвам, а просто да я оглавя. И по възможност да загина със знаме в ръка на някое по-високо място. Не я оглавих. Не загинах. Всъщност никой не я оглави. Никой не загина. Бях много разочарован. Но, струва ми се, че целият свят очакваше много повече от 68 и остана разочарован. И оттогава насам продължи да-надценява-и-да-се-разочарова от събитието. 68 продължава да битува като едно много голямо събитие, което всъщност не се е състояло - като Троянската война в заглавието на Жироду. Тъй 68 остана една несбъднатост. Една историческа мъглявина. Но не и за нас в България. Защото между нас и 68 стоеше Желязната завеса - както по време на самите събития, така и в последвалите най-продуктивни години на мита 68, чак до рухването на Завесата през 1989 г. През цялото това време явленията отвъд Желязната завеса бяха отвъдни. Недосегаеми. Включително недосегаеми и за истинска критика. Фалшивата официална партийна критика само добавяше предполагаеми качества и увеличаваше аурата на всичко отвъд. От чувство за интелектуално самосъхранение човек се съпротивяваше на тоталитарната пропаганда и ставаше безкритичен, т. е. немислещ по отношение на събитията на Запад. Просто защото бяхме отсам. В резултат на което неусетно развихме отсамническото мислене. Отсамничеството всъщност е болестно състояние на мисълта, което не й позволява да се осъществи. Щом приемеш, че истинските събития и цялата меродавност са отвъд, а ти си отсам, тебе просто те няма там, където пребивава истината. Следователно нямаш опорна точка, чрез която да осъществиш какъвто и да било мисловен процес. И още: в един свят, разделен на две враждуващи системи, всяка критика на нещо от едната (отвъдната) система, неизбежно се оказва обективно в подкрепа на другата (отсамната) система. За човек, който не приема тоталитарната система, в която живеехме, да се занимава с истинска критика на явленията на Запад беше някак си противоестествено. Тъй всички явления отвъд Желязната завеса през целия този период все още не са осмислени истински от българска глава. Те или са фалшиво очернени от официалната пропаганда, или са безкритично идолизирани от дисидентски настроените. Нито едно поколение в България, което е формирало мисленето си от 60-те години насам, не вярваше в клишетата на официалната пропаганда. Включително тези, които правеха тази пропаганда: партийната и комсомолската върхушка. Участието в комсомолските и партийните структури не бе въпрос на светоглед, а на конформизъм и/или кариеризъм. А иначе светогледът на всички беше отсамнически. Убеден съм, че светогледът дори на най-отявления комсомолски активист е бил формиран от Макартни и Ленън в много по-голяма степен, отколкото от Маркс и Ленин. Рухването на вторите двама може да е провалило кариерата му, но рухването на първите двама би разбило душицата му. На Запад също е имало форми на отсамничество (безкритично отношение към комунистическия свят) още от времената между двете войни. Чак до края на 80-те години по парижките университети се организираха летни бригади в Албания. Продаваха се трудовете на Енвер Ходжа и "червената книжка" на Мао. Да не говорим за култа към Че Гевара. Но това бяха периферни светогледи. Които рухнаха съвсем с падането на Желязната завеса. У нас обратно. Отсамническият светоглед беше всеобщ и без алтернатива. Дори мини-култът към Че Гевара не идваше по комунистическа или кубинска линия, а директно от Запада. Падането на Завесата не стана повод да домислим всичко онова, което сме оставили недомислено. Добрите стари идоли от времената преди 89 продължават да се радват на нещо като интелектуален имунитет - сякаш са под закрилата на една невидима и нерушима Желязна завеса. Това важи в най-голяма степен за властващото днес поколение на 40-годишните. Нашето поколение. Защото ние формирахме светогледа си именно в творчески най-силните години на Запада след II световна война: 60-те. Предишното десетилетие беше още под дългата сянка на войната. Следващите - след 60-те - десетилетия, особено след средата на 70-те години, бяха само едно безкрайно повтаряне на създаденото през 60-те, но вече с по-ниска енергия и по-ниско равнище. Българската интелигенция поначало е слаба. Но и малкото силици, които тя има, едва ли ще бъдат насочени към осмислянето на собствените й светогледни корени. И то по няколко причини. Първата е самата носталгия. Човек има едно детство, едно юношество, една младост, когато е възпитавал мислите и чувствата си. Добри или лоши - ти се отъждествяваш с тях, ставаш част от тях и ги приемаш като част от себе си. В този смисъл и Бийтълз, и Уудсток, и хипарството, и 68, и тяхната непробиваема броня (Желязната завеса) ще си останат вечно в съзнанието на повечето от нас. Как да "ограбиш" младостта си? Втората е също толкова обикновена и човешка: закостеняването. Просто човек спира да се развива. Конформира се спрямо самия себе си. Защото себеизграждането е труд. Вече си го извършил. Защо сега да събаряш изграденото и да градиш наново? Третата е конформизмът. Приспособяването към доминиращата сила. 1989 г. видя триумфа на едната от двете враждуващи световни системи (капиталистическия Запад) върху другата (комунистическата). Съответно "гнилата и упадъчна западна култура" победи и погълна културата отсам Желязната завеса. България е от лагера на победените и тя естествено бива окупирана - и икономически, и културно. На какво отгоре окупираната и победена културна общност ще критикува и осмисля победителите? Четвъртата - и една от най-важните - е липсата на мотивация. Обществото не поръчва такова осмисляне на заварения си отсамнически светоглед. Изобщо не си задава тези въпроси. Хората не искат да стават по-умни. Не се интересуват от дългосрочното. Живеят в умствено ден-за-ден. Една сериозно проведена умствена експедиция до 60-те години и обратно рискува да умре от глад. А що се отнася конкретно до осмислянето на 68, то там като че ли е най-малко вероятно да се насочат усилията на истинотърсачите. Самата 68 е една от най-добрите марки опиум за интелектуалците: Париж + революция + младост + медии + интелектуалци. Как да посегнеш на подобна идилия? 30-годишнината от парижкия май 68 не беше използвана от интелектуалците в България за осмисляне на нашите светогледни корени. Това е опасно. А главната заплаха е, че цялото властващо днес поколение, че и цялата нация рискува да остане един вечен недорасъл, който никога няма да достигне зрелостта - т. е. каквото и да е истинско познание. Българската интелигенция - умственият двигател на обществото - не си върши работата. По отношение на културната и духовната история на света през последните 30 години тя сама си отказва ролята на производител и се превръща в консуматор. Тя не търси да си достави умствени суровини за преработване, а направо лапа готовите продукти на масовата култура - клишетата. Българският интелектуално-производствен комплекс, който и преди само бутилираше вносен продукт с неизвестна формула, пазена в недосегаем сейф и под чужда търговска марка - сега спря производството. Предприятието се разпадна. Работещите в него получаваха заплати, без да работят. Отделните цехове бяха купени за символен долар. И комай единствен поминък в бранша остана дистрибуторството. Умственият инструментариум, с който си обясняваме света, е безнадеждно остарял и не може да произвежда нищо истинско. Бил е създаден в болестотворните условия на отсамничеството и има нужда от пълно и коренно преосмисляне, за да може да върши каквато и да било работа. Пропуснатият повод - 30-годишнината на 68 - е знак за липса на подобен рефлекс за преосмисляне. Много лош знак за нещо като липса на умствена имунна система в българското общество. Сега идва нов и много по-важен повод - десетгодишнината от "нежната революция" и падането на Желязната завеса. Българската интелигенция не може да пропусне и този повод за осмисляне на света, в който живее - в противен случай тя просто ще изчезне. Става дума не за отсамническо осмисляне. Не за преразказ на това как съборихме комунизма. Не за това как комунизмът уж сам се събори. И как "те" (и "едните", и "другите"  обраха България. Не и за това кои са били всъщност "истинските" дисиденти. Не и за безбройните "сценарии".Не. Всичко това са клишета и браково производство на излезли от строя механизми, които продължават да възпроизвеждат отсамничеството и Желязната завеса. А цялата тази проблематика е напълно неадекватна на света, в който живеем. Изправени пред най-големите умствени предизвикателства, пред които някога се е изправяло човечеството, всички ние се нуждаем от мислене със съвсем друг обхват и друга - много по-висока мяра. Иначе как ще застанем лице в лице с най-голямата проверка дали ни има, или ни няма - двухилядолетието на Христа? Георги Редактирано от - Simplified solutions на 24/8/2003 г/ 12:21:47 |
| Споровете, които се водят тук около "Пражката пролет", ми напомнят с нещо сегашните спорове около състоянието на българската икономика. От едната страна приказват привържениците на "макроикономиката". И казват: Българската икономика никога не е била толкова добре, както сега. Кредитният рейтинг ни се вдигна 9 пъти, съотношението външен дълг/БВП е по-добро отколкото в редица страни на ЕС, промишленият растеж е чудесен. От другата страна стоят потребителите на "микроикономиката" и нареждат: абе какъв растеж, какви рейтинги - хората нямат работа, работещите нямат пари да си платят тока дори, пенсионерите бъркат по кофите за смет... За здравеопазването да не говорим... Иззад завесата пък прелитат мнения почти като на Мария-Антоанета: че защо трябва да бъркат в кофите, нашите ресторанти в момента са чудо на чудесата по отношение на цените. И като погледнеш - всичките имат право. Зависи само кой на коя камбанария е застанал или върху какъв портфейл е седнал... *** Ами май и с "Пражката пролет" е същото: различните камбанарии определят различна гледна точка. Иначе казано: няма само една истина. "Макрополитическата" гледна точка (някои и викат още "имперска" или просто империалистическа) си беше и остава най-ясна: имаше "капиталистически свят" и "социалистически лагер", освен това едни хитреци (Насър, Неру и Тито) бяха инициаторите на т.нар. "трети свят", с цел от две майки да бозаят. Имаше много красиви приказки за "световната социалистическа система", "новия човек", "моралния кодекс на строителя на комунизма" - но, общо взето, на междудържавно ниво беше ясно, че има едно статукво, което не може да се мърда - и там няма искам/не искам. Доктрината се наричаше "Мирно съвместно съществуване на държави с различен обществен строй" (за разлика от доктрината на Ленин/Сталин за световната революция). В превод означаваше: ние няма да ви се бъркаме, но и вие не ни се бъркайте. Казваше се тихичко, че това била всъщност договорката от Ялта. Дали е така - архивите все още мълчат, но поне демаркационната линия беше определена там. Поради което "меренето на куровете" ставаше по-скоро на територията на страните от "третия свят", т.е. тези, които не са обхванати директно от "договореностите". Но, както казваше Иван Кулеков, "капиталистически, ама свят; социалистически, ама лагер". Освен макрополитическата гледна точка си я имаше и микрополитическата гледна точка: а тя е в усещането на хората в дадена страна как живеят и доколко животът им днес е по-добър от живота вчера. Това усещане е на първо място въпрос на изходна позиция и на традиции. Там, където изходната позиция е била висока и традициите в имането са многовековни (ГДР, Полша, Чехословакия, Балтийските страни, Словения), усещането е за застой или движение назад. Там, където изходната позиция е ниска и традициите са в нямането, всеки нов ден носи нещо ново: днес нова къща, в която клозетът вече не е на двора, има мивка с течаща вода, утре електрическа печка, прахосмукачка, другиден телевизор. Фичо го е описал хубаво - а той е, все пак, четвърто поколение интелигент, по негови изказвания. Но дори интелигентите през 60-те години бяха в процес на откриване на вещите и вещоманията и въпросът беше въпрос на чест: кой ще е "пръв" (ето и Фичо: "с първия телевизор Аганьок, първия бойлер Елпром, първия хладилник Мраз, първата печка Терма" . Така че дискусиите в тези среди в края на 60-те години са били по-скоро за това - да купуваме ли тоалетната хартия, дето я пуснаха в магазина на едни такива рула, или да си продължаваме да режем вестник "Народно дело" - хем да си го дочитаме в клозета. А не за това, дали влизането в Чехословакия е трябвало или не да стане. Е, а в Чехословакия дискусията тоалетна хартия vs. вестник се е състояла много по-рано и затова на дневен ред излизат съвсем други въпроси, като ролята на партията, свободните избори, цензурата в пресата и т.н. - все неща, които българинът по онова време разглежда през призмата на своята новооткрита вещомания: "Не мога да разбера: хем магазините им са пълни, хем чакат много по-малко за коли и апартаменти - какво искат тия хора? Правилно Брежнев им наби канчетата". Мнението на "обикновените" руснаци по онова време беше още по-кратко: "С жиру бесятся" (на български най-точно ще е "ояли се, та се забравили". Третият подход, застъпван в дискусията главно от Фичо, бих определил като "историко-философски": опити да се обясни какво би станало, ако историята беше текла по друг начин. Брилянтен пример е следният откъс: Спорът с такъв подход е безсмислен. Историята е това, което е, тя не е поле за повторни експерименти. Поради което да се твърди, че "ако не беше станало това, то щеше да стане (или да не стане) еди-какво си..." е яко залитане към детерминизъм. Велики историци като Тойнби са си опитвали да градят подобни умозрителни "паралелни истории" - например, какво би станало, ако Александър Македонски не беше умрял, достигайки Индия, ами си беше останал жив. Реалността е: историята се прави от хората към момента на нейното случване. По такъв начин дори и да са налице субективни слабости или грешки на основните действуващи лица, те се обективизират и придобиват необратим характер. Ролята на отделната личност в този смисъл е важна, но отстъпва на заден план пред наличието (или липсата) на доктрина, способна да "увлече" т.нар. "маси", за да може те да съдействат (или поне да не противодействат) на даден "сценарий". Маркс го е казал - "Идеите стават материална сила, когато се приемат от масите". Е, идеята за "консумативното общество" се оказа по-силна от много други идеи. Няма нищо чудно в това. Дето викат руснаците, "и жить хорошо, и жизнь хороша, но хорошо жить - еще лучше". Е, има и "conspiracy theory" обяснения, както винаги. Едно от тях е, че понеже през 1990 договорките от Ялта изтичали, през 1989 в Малта Горбачов и Буш са сключили нов договор за следващите 50 години. Може би една първа стъпка към разбиването (или потвърждаването) на подобна теория би било тези, които говорят за "договорите (на Сталин) за Източна Европа", които той не спазвал "джентълменски", да вземат да публикуват тези договори. Може оттам да излязат и неща не само около 1968 година и не само за Чехословакия. А? Редактирано от - Падащ от Марс на 24/8/2003 г/ 13:06:01 |
| Странен "разговор" След него съвсем близо е да се усъмниш - дали е била тази Пражка пролет. "А был ли мальчик" Все пак беше такова нещо, беше и нахлуването, беше и странно пасивна и раздвоена, дори разтроена реакция на Запад. Беше Интересно е друго Тук, в България почти никой не се сети в публичното простраство за годишнината на нахлуването. Мина. А все пак това са 35 години, 20 от които минаха под знака на това нахлуване, що се отнася до Чехия и Словакия.Наистина не е много продуктивно да се дискутират "алтернативни варианти". Странното в случая, че никой не дискутира последиците - социални, ценностни от този акт - нахлуването и задушаването на естествените процеси в една центраноевропейска страна с богата културна и кратка държавна история. Днес дали аналогиите с Ирак са продуктивни, дали може да се говори за някакви възможни паралели с това как бяха се равивали процесите в Чехословакия и "Лагера" и това, как ще се живее в Ирак и в света след блиц-крига. Банално е не само да се "намеква" и да се "намигва", но и директно да се сравняват епилозите и пролозите от станали през ХХ век инвазии и нахлувания. Лошо свършвали всички те ...за техните инициатори. Иначе те са развързвали такива непредвидими процеси, благодарение на които днес отново стават възможни поредните инвазии. Има ли в този повтарящ се столетия наред сюжет с кутията на пандора някаква ценностна координата - примерно Добър ли е или Лош такъв ход на нещата, Леви или Десни са неговите инициатори, участници и свидетели. Да странен е този спор - странно е и желанието да има само една единствена версия за станалото в Чехословакия през 1968. Както е странен и днес напънът да бъде оценявано еднозначно ставащото в Ирак. Не ви ли идва на ум, че всички сте прави за себе си, и не сте за другите. Пак ли искате да има само една история - "одна на всех, мы за ценой не постоим!"  Редактирано от - минавам от тук на 24/8/2003 г/ 13:05:06 |
!| За пръв път посетих Прага в началото на 70-та година. Дупките от снарядите още зееха - и на музея, и на много сгради по Вацлавски намйести. Цяла Прага още носеше спомена на тези дни. Всички места, които са били свързани с тези събития, съм ги посещавала. Търсих и гроба на Ян Палах на Олшански хржбитов, за да му занеса цветя, но приятелите ми казаха, че не мога да го намеря. Подробностите за псевдоконгреса на Височани, дори с посочване на височинката, където е била фабриката, пак са ми го посочвали чешките приятели. Те всички бяха едни чешки бански, не бе CSAV кифли. Какви са им били настроенията, е ясно. Но дори и на тях се налагаше да успокояват моите сантименти, възмущението ми, и ужасното чувство за вина, което имах, като българка, че дори ми викаха - Ама ти като че ли си влизала с некой български танк преди две години, недей толкова да го взимаш навътре. От тези ми чешки колеги дори един, от Института за чешки език, след 90-та година, май стана министър на просветата. Петр Питха се казваше. Мил човек. Та такива ми ти работи за нашето лично чувство към тези събития, когато сме които сме били пълнолетни, че и отгоре. Всеки си знае за него си и не си развяваме чувствата тук като сополиви кърпички. А като предаваха по телевизията хокейния мач, дето чехите биха руснаците и след него тълпата излезе да чупи витрините на съветските представителства, вече в окупираната Прага, майка ми отиде в кухнята, защото от ликуващите крясъци - моите и на баща ми, не можеше да се седи в хола. На сутринта и двамата бяхме прегракнали. И може би именно заради това чувство, на гняв, безсилие и вина, което не се забравя, се чувствах така ужасно преди две години, през април, пак в Прага. Когато самолетите пускаха бомбите, дори и без фалшива покана, излишен предразсъдък - дистанционна намеса, nothing more. П.С. А да, и нещо много лично, за съкровени жертви.  През есента на 68-ма година се скарах и се разделих с едно мое редовно и дългогодишно гадже. Защото одобряваше агресията. А какво ми беше в Москва, на 7 ноември 68, като минаваха танковете покрай хотела ми, на Котелническая набережная, в стройна колона, малко преди да влязат в Червения площад, само аз си знам. И се тресеше всичко, и подпорите на мостовете също, а аз си мислех - ей такатия същите са влизали в Прага (тогава още не я бях виждала, а ако я бях виждала, щеше да ми е още по-зле). Звукът от колона танкове, и то на бърз ход, е нещо много впечатляващо за невоенен човек. Същото чувство ме караше повече от година (та и до сега, защото все нови и нови поводи възникват, уви) да превключвам с псувни телевизионните канали, когато започне филм за героичните USA пилоти. Това за чувствата, които винаги ще извиква в мен Пражката пролет и всичко около и след нея. И всяко смазване със сила - по земя и от въздух, на тези, които мислят различно и искат да вървят по свой, различен път. |
| Да бе горемычная И аз така, на кухна в тесен кръг тогава Та може би затова са така пространни днешните вместо тогава несъстоялите се публично дискусии. Както се казва лучше поздно, че никогда  |
| Не беше нужно и двамата, един през друг, с такъв хъс, и така убедително, да потвърдите написаното от мен, но щом ви идва от отвътре - едно голямо "спасиба", товарищи. И лельо Нели, лъжата е грях, но глупостта (особено обгрижваната) е още по-голям. Да знаеш. По темата. Мен лично не ме вълнуват толкова политическата конюктура през 1968 год., както и "юридическите аргументи", ала параграф`39, и прочее алабализми, колкото настроенията на обикновените чехи - студенти, интелектуалци, работници… За тях, поне от това, което съм, чел, чувал и гледал, това е било брутална окупация, насочени танкови дула, репресии, и най-важното - грубиянско потъпкване, със солдатски ботуш, на надеждите за един по-добър и по-свободен живот. Извън темата. На софиянци препоръчвам, ако няма къде да се спасят от жегите през почивните дни, да отскочат до Драгалевския манастир. Не ще съжаляват. Прохлада, тишина, зеленина. А самият манастир - същинска фантазия. Толкова много цветя от много време не бях виждал - десетки саксии, от тези - правоъгълните, и в тях петунии, мушката, невен, богородички, калдъръмчета - обикновени, каскадни, пълзящи, на туфи, жълти, оранжеви, кървавочервени, бледочервени, наситенолилави, бели, сини, розови, кремави - феерия. В градинката - рози, невен, богородички. Оформено е малко езерце, водоскок, от една делва, имитираща антика - блика бистра и ледена вода. Преметено, спретнато, подредено, като по конец. Но най-впечатляваща е тишината. Оставаш с впечатлението, че можеш да я пипнеш. Храмът - малък, кокетен, красиво боядисан отвън, благолепно изписан отвътре. Всъщност той представлява два по-малки храма, обединени в един. Първият, по-старият, е от Иван Александрово време, вторият, по-новият, е от края на ХV век, с реалистичен и експресивен портрет на ктиторите обновили светата обител - софийският болярин Радослав Мавър, жена му Вида и двамата им синове - Ст/р?/ахия и Никола Граматик. Въздействащи са и стенописите на трима светци-воини: Св. Димитър, Св.Георги и още един, който обаче, за съжаление, не можах да разбера кой е. Тримата отци са изписани с блестящи доспехи, във войнствени пози, със строги и аскетични черти на лицата, но с благ и едновремено пронизващ взор - истински защитници на христинството в тези драматични времена. Съвсем очевидно е, че сцената освен религиозно - мистично, има и силно патриотично значение - мълчаливата съпротива на българите в Софийско, в борбата за устояване на християнската вяра - кристализирал израз на будно верско и народностно самосъзнание, във времена, когато Османската империя е в своя апогей. Наосът е малък, интимен, предназначен за молитва и самовглъбяване. Ухае на тамян, намонящ за неделната служба. В покрития притвор горят свещиците - за живи, и за умрели…. През ХІХ век, игумен на манастира става йеромонах Генадий - образован родолюбец, владеещ гръцки, турски, сръбски и немски езици, преди това знаменосец в четата на легендарния дядо Ильо, другар на Апостола от времето на първата легия, куриер на създадената от него организация. На тръгване изщраках цял филм с пейзажи от манастира. Не ми се слизаше в града… пп - току що по БТВ свърши някакъв филм на ББС - само за 4 години, между 1590 и 1594 год., в Шотландия, под ръководството на калвинисткия пастор Карлмайкъл и с разрешението на крал Джеймс І, са изгорени на клада 1 500 "вещици". Над 3 000 други са били подложени на различни мъчения и членовредителни наказания. Негово Величество дори издава книга - "Демонология", в която подробно е описал как да разпознаваме "вещиците". И за кроткия и милосърден начин, без проливане на кръв, по който следва да се извърши изпращането им в отвъдния свят. Това за сведение. |