Отиди на страница:
верно е, пари у банките и валутни сметки имаха комунягите и техните подлоги, другите имаха таратанци и други такива версии  затва ми дреме и за комунизъма ви и за посткомунизъма ви, се пак доволно де, ваште си ора ви обраха, на мен ми зеха таванчето под наем, бетберекят версин Редактирано от - б.б. на 15/2/2006 г/ 16:38:52 |
Боте, ти чорбар ли си бе? 
Редактирано от - bot на 15/2/2006 г/ 16:47:58 |
| За 2004-та БВП е 38 млрд. лева, което е около 24 млрд. долара. За да стане за 2005-та 30 млрд. долара или трябва да постигнем ръст от около 25% за една година или долара да се срути поне с 30-40%. Редактирано от - XYZxyz на 15/2/2006 г/ 17:00:04 |
| XYZxyz Вчера ти дадох линк към актуалните данни, за да видиш, че през 2004г. БВП-то е било 38 млрд.лв и 24, 1 млрд.дол. Вероятно не си го видял, защото не предполагам да се правиш, че не го виждаш. От тук нанатък индексирай БВП за 2 последователни години приблизително с реалния растеж и средногодишната инфлация и ще получих към 30 млрд.долара по днешния курс. Безспорен факт е, че българската икономика вече е на равнището на 1987г. Огромната разлика е, че през 1987г. тя беше пред колапс, пред фалит, направо фалирала. Разкапана работа. Нищо друго не можеше да спаси нещо от нея, освен бърза и тотална приватизация. "Политическата класа" избра другия подход. Разграбване по цигански. Сега икономиката е здрава и е във възход. Въпросът е, за колко време ще догоним довоенното равнище - не като абсолютно, а като относително равнище спрямо цивилизования свят по онова време. Не се правете на "дръж ми шапката" и че не разбирате, за какво говорим!  |
Еврика!!!-вече знам защо през 1987 немаше нищо у магазините . Марксо участвувал в създаването на БВП-ето , НУ ЗАЕЦ ПОГОДИ - вот сюда проблем.  |
| booklearned, Питам се, пък и него да питам/Д.И./ , защо се захапал с барон Мюнхаузена? Дали не иска да ни каже, че комунистите ни набутаха у блатото и само те могат да ни извадят отам? Защото истинският Барон Мюнхаузен е руски възпитаник. Младият барон отива в Русия когато е 13 годишен. Живял е там дълги години. Сражавал се на страната на руснаците срещу турците и шведите. Отличаван с награди за проявена храброст. През 1750 г. е произведен в чин ротмистър. Но... винаги това НО.., тъй като малко преди това се бил оженил за Якобине фон Дутен се прибрал в родината си. Руски възпитаник, женен за якобинка! Това не давали отговор на повдигнатия с основание въпрос?! Почти болшевик!  |
| TELESHOP .....кой е виновен да са 3-5 пъти по-бедни от европейците, след като до войната стандарта им беше на и над средноевропейско равнище. .. Това, че до войната стандарта ние бил на и над средноевропейско равнище е една от басните, които ни се разправят от седерасите. Я Олигофренчик да изкара някои статистики за 1939г. |
| Тоя има предвид нивото на река Дунав бе марксчо... дет власите са го мерили и тогавашната средна кръчмарска класа на дедо му...дето искат сега ди я изчуват с Дайнов... Ха Ха. |
| Днес Димитри Иванов ми харесва. Може би защото и аз много обичам да чета глупостите на барон Мюнхаузен още от дете. Толкова са нелепи та няма начин да не се засмееш. А при комунистите ние живеехме точно в свят подобен на този на барон Мюнхаузен. Бай Тодор ни мотаеше с измишльотини, лъжи и обещания в стила на барона за светло бъдеще, равенство, благоденствие. Накрая комунистите се измъкнаха с куфарчетата, а нас ни оставиха да се измъкваме сами за косите от блатото, досущ като барон Мюнхаузен. А унгарците са си добре. Ядоха боя през 1956, но днес са член на Европа, с БВП точно два пъти по-голямо от това на България, a ние продължаваме да си живееме в блатото на барон Мюнхаузен и да чакаме замръзналите звуци от тръбата да се размразят през 2007. |
| Mrx++, Държа в ръцете си Статистическия годишник на Царство България за 1939 г. Представлява том голям формат с 880 ситно изписани стр. (без печатните грешки!). На кой раздел да го отворя? |
| Ох, някой иска да обяснявам нещо, обаче не ми се занимава. Д-ре, ще кажа че и ти си прав, но аз също. Зарежете тоя Мюнхаузен, препоръчвам на всички книжката "Пет отвлечени монаха" от Юрий Ковал, библиотека "Смехурко", разбира се. |
| адя, са ... "царство-господарство" ... татото на кобурга е бил същия лъжец. синчагата се е метнал на него |
Моите наблюдения сочат, че колкото по-малко време прекарва човек по форумите, толкова по-щастлив се чувства. Или разменям причина и следствие  |
| Хубави мисли на Димитри... Дали само тяхното поколение е "виновно"? и колко точно е вината му за това, което е България днес? Можеше да стане интересна дискусия, ама засега сме свидетели на моноспектакъла с поддържащ глас зад сцена "Хвалете ме уста неуморни". |
| Змей, отвори на превозните средства, да видиш, колко много каруци и каруцари , сме имОли тогива, колко батози и вършачки , а пък колко валцови мелници? ум да ти зайде и колко гумени цървули сме "произвеждали", а сега некви си умни реститути...Ха Ха. |
| ..уверявам ви, наистина можете да ми вярвате. Тя беше много красива. Най- красивата девойка, която бях виждал... Беше вече тъмно, когато я изпратих за пръв път до вратата на тяхната кооперция, тя си мушна ръцете през разкопчаното ми палто, прегърна ме, погледна ме в очите и ме целуна. Не зная колко дълго. После се усмихна и се отдалечи като в сън, казвайки ми "До утре, пак на нашето място". Бях толкова щастлив. Няма как да ви го опиша щастието, но можете да ми вярвате - бях най-щастливият човек на Земята. Целия ден усещах ръцете й, които ме прегръщат, както и меките й устни, които ме целуват. Така, ден след ден аз очаквах с нетърпение нашите срещи. Опиянен от чувствата и окрилен от щастието аз мечтаех за бъдещи, щастливи дни. За дом, уют, деца, веселие и щастие до дълбока старост. Така дойде и денят, когато се реших да й поискам ръката. Не бях от богатите, по-скоро обратното. Родителите ми бяха починали и не ми оставиха почти нищо след себе си, освен малкотo дрехи и покъщина, които можех спокойно да събера в един по-голям куфар.. Най-ценното, което притежавах беше една много интересна брошка - още от баба ми. Нямах пари за годежен пръстен и затова, една вечер се реших да й подаря брошката. На следващия ден, взех брошката и се запътих към "нашето място" за срещата, но тогава се случи онова, което промени целия ми живот. Площадът бе пълен с хора, със знамена и плакати.. Eдвам я намерих - мойта любов. После дойдоха и танкове, започнаха да стрелят, да палят, настана суматоха, въздухът запуши и замириса на изгоряло. Никога няма да забравя тази миризма на изгоряло, наистина. Какво стана после... и аз самият не знам, всичко беше като в един зъл кошмар, бях паднал на земята, а моят ангел, моето щастие, моята любима я нямаше вече до мен. Не я виждах никъде. После от пушека изникнаха войници и ме зграбчиха. Изпратиха ме на заточение в лагер - далеч, далеч някъде в Сибир. Сякаш, за да бъде нещастието ми пълно, бях изгубил и брошката, която щях да подаря наместо годежен пръстен... Така, без каквато и да е утеха прекарах над 34 години от живота си в този лагер, с мислите си за моята любов и за нашето бъдещо щастие. С годините свикнах с условията и самотата в лагера, а после се сприятелих и с охраната на лагера. Аз им рисувах малки картини по поръчка, или им ковях малки фигурки и свещници от метал, в работилничката, която те оборудваха за мен, а те пък ме оставиха на мира. Там направих и портрет по памет на моята любима, там направих и копие на брошката. Гледайки ги, бе ми отново по-леко на душата, и не губех надежда, че един ден ще съм отново с нея, и с тези мисли и мечти, отново се чувствах щастлив. Разбира се, че брошката, която направих беше не от злато и със скъпоценен камък, а от най-обикновена ламарина и стъкло, но можете да ми вярвате, че бе досущ като истинската. Така, както внезапно бях арестуван и изпратен на заточение, така внезапно ме освободиха. Завърнах се в родния си град и започнах да я търся. Нея, мойта незабравена любов и щастие. Не мога да ви опиша, колко много бях разочарован. Родният ми град се бе превърнал в един шумен, мръсен и трескаво забързан наникъде мравуняк, а в храма бяха влезнали търговците. С големи усилия и перипетии успях да намеря адреса на жената, с мечтата за която бях живял и преживял толкова трудности досега. Но, нея вече я нямаше, съвсем наскоро била починала заедно с мъжа си, при ужасна катастрофа. Останали бяха само децата й, вече отраснали големи. Те ми отвориха вратата. Представих им се.. и представяте ли си..., те знаеха за мен. Тя им бе разказала всичко, което знаеше за мен и за нас. Поканиха ме да вляза, като се извиниха за безпорядъка, защото се местели. Пихме чай и те ми разказаха за нея и за тях. Накрая ми подадоха една малка, тъмно- червена кадифена кутийка... А, извинете, как бързо лети времето в приказки. Това е мойта гара. Тук ще трябва да слизам. Желая ви много щастие, млади момко. Това ми разказа един случаен човек. Бяхме попаднали в едно купе, нямаше други пътници и той се разприказва. Знаете как е. Във влака има хора, които могат да ви разкажат и най- съкровенните си мисли. Може би защото се надяват, че никога повече няма да ви срещнат. Докато в ушите ми все още звучи този разказ, на този съвсем непознат за мен човек, аз оглеждам вече празното купе и съзирам в ъгъла на седалката, точно там, където той бе седял допреди малко - една малка, тъмно-червена кадифена кутийка. Грабвам я, отворям прозореца и изкрещявам към вече влизащия в чакалнята възрастен господин, чието име дори не знам: "Хей, господине! Загубили сте си нещо..." и размахвам кутийката. Той се обръща към мен, усмихва се и отвръща: "Нищо не съм Загубил. Задръжте я. На мен вече не ми трябват такива спомени. Тук, в този хубав град се преместиха да живеят нейните деца. Те ме приеха. Аз ще живея с тях, нищо, че те не са мои". После той се обърна и изчезна през вратата. Сядам отново и с разтреперени от вълнение пръсти отварям кутийката. Вътре, върху една черно-бяла снимка на младо момиче лежат две досущ еднакви брошки. Едната от злато със скъпоценен камък в средата, а другата от ламарина и стъкло. Претеглих ги на ръка. Тежаха еднакво. Под снимката намирам и една рисунка. Поставям ги една до друга и ги сравнявам. На рисунката момичето е много по-красиво, но едва ли бих се оженил за нея. Прибирам съвсем внимателно снимката, рисунката и двете брошки в кутийката, отварям прозореца на влака, който вече лети през полето и я изхвърлям всред житата. Щастието ли? То не може да се мери. . Аз не вярвам на сигнала на тръбите, техният зов за атака е Винаги фалшив. ... Жeлая ви любов. И щастие, разбира се. П. ... (Джимо, благодаря.)  |
| Милчо, 1939 г. Софийски градски автобуси - 9 бр. За цялата страна: Конски коли -на яйове за 1- 24600 -на яйове за 2- 14069 бр. -без яйове за 1 - 57750 бр. -без яйове за 2 - 154300 бр. Волски коли -с дървени оси - 80681...... .................. -с железни оси.... Велосипеди 10328 бр. Те това е транспорта у царството. Извинявай за забавянето, но много данни, много нещо. Какво означава "яйове" за 1 или 2 не зная. Предполагам за един или два коня. Редактирано от - Zmeja на 15/2/2006 г/ 18:30:26 |