Защо трябва да бъде убит един незнаещ ?
Отиди на страница:
E имам и такава защита не само кралската !   ПП- Кайли за ученето може и да си била права под масата когато аз учех , просто не става по плоската страна !?! те  |
Честит рожден ден Слабак , да си жив и здрав докато те носят колената ! винаги си бил пример и емоция за мене ! Честито !  1923 г. Роден е Петър Петров Слабаков - български актьор, завършил икономика. Той е дългогодишен актьор в Сатиричния и Ловешкия театър, създава серия от ярки, запомнящи се роли (“Балкански синдром”, “Окото” и др.). В киното е от 1959 г. Работи активно и в телевизията. От 1989 г. е лидер на НС “Екогласност”, а от лятото на 1991 г. ПК “Екогласност”. Депутат е в VII ВНС. Филмографията му включва: “Дом на две улици” (1959 г.), “Отвъд хоризонта” (1960 г.), “Първи урок” (1960 г.), “Призори” (1961 г.), “Пленено ято” (1962 г.), “Тютюн” (1962 г.), “Смърт няма” (1963 г.), “Понеделник сутрин” (1965 г.), “Цар и генерал” (1966г.), “Привързаният балон” (1967 г.), “Най-дългата нощ” (1967 г.), “В края на лятото” (1967 г.), “Шибил” (1968 г.), “Птици и хрътки” (1969 г.), “Танго” (1969 г.), “На всеки километър” (тв, 1969 г.), “Цидателата отговори” (1970 г.), “Четиримата от вагона” (тв, 1971 г.), “Герловска история” (1971 г.), “Глутницата” (1972 г.), “Като песен” (1972 г.), “Мандолината” (1973 г. ), “Най-добрият човек, когото познавам” (1973 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Ламята” (1974 г.), “Вечни времена” (1975 г.), “Щурец в ухото” (1976 г.), “Звезди в косите, сълзи в очите” (1977 г.), “31 чифта волове” (тв, 1977 г.), “Темната кория” (тв, 1977 г.), “Покривът” (1978 г.), “Инструмент ли е гайдата?” (1978 г.), “Черешовата градина” (1979 г.), “Хан Аспарух” (1981 г.), “Синът на Мария” (1983 г.), “Златната река” (1983 г.) “Златният век” (тв, 1984 г.), “Неизчезващите” (тв, 1988 г.), “Антракс” (1990 г.), “Карнавалът” (1990 г.), “Белег за човещина” (тв, 1991 г.), “Прокоба” (тв, 1993 г.), “След края на света” (1998 г.), “Вълци” (тв, 2001 г.). Отношения Как Петър Слабаков реши да се изповяда Петър Слабаков ми каза, че за първи път Кеворк Кеворкян го попитал преди двайсетина години пред зрителите на телевизионното предаване „Всяка неделя“ на колко години е и той не могъл веднага да му отговори. Защото през целия си живот не си е смятал годините и не е знаел в никой момент на колко точно години е. Сега знае, че е на 80 години, защото от много повтаряне през 2003 година успели да му го втълпят. „Странна работа, станал съм на 80, а пък акълът ми е същият, какъвто беше и на 20 години“, шегува се актьорът-чешит. Но околните никак не приемат думите му нашега. Още когато го изключвали от гимназията, класната му казала: „Ти и да побелееш, и да остарееш акълът ти няма да дойде.“ Слабака се чуди сега колко е била прозорлива. Самият той казва, че може и да си е променил възрастта, но принципите — не е. И сега, както винаги, не търпи несправедливостта и демагогията! Петър Слабаков е израсъл е в многолюдно семейство. Казва, че няма по света друга фамилия Слабакови. Ако някой се казва така, трябва да е негов роднина. Името Слабаков идва от пра-прадядо му Никола, който е бил слаб и са му казвали отначало Никола Слабото, а после прякорът станал фамилия — Слабаков. Всички знаят Петър Слабаков просто като Слабака. „В Мъжката гимназия в Шумен единствено Страхил, който седеше зад мен ми казваше Петър. Всички други ме наричаха Слабак. Започнаха на него да викат Петър и той се обръщаше на това име, а аз реагирах само на Слабак.“ Родът му води началото си от Лясковец. Двамата прадядовци — Петър Манолов (по майчина линия) и Иван Слабаков (по бащина линия) са четници в четата на капитан дядо Никола през 1856 г. След едно от сраженията с турците Петър Манолов е ранен, пленен и изпратен в Диарбекир, където умира. След разгрома на въстанието, Иван Слабаков се укрива в Габрово и Лясковец, а по-късно заедно с други четници емигрира в Белград. Това сочат семейните архиви. Имената и на двамата предци, с които Слабака се гордее, са записани на паметна плоча, поставена в чест на участниците във въстанието в Петропавловския манастир над Лясковец (там, по думите му, е бил сборният пункт на четата). След години синът на Иван Слабаков — Димо се оженва за дъщерята на Петър Манолов — Марина. Това са неговите дядо и баба. Слабака се гордее и с друг сродник — братът на Димо Слабаков — Христо, който е бил член на революционния комитет, основан от Васил Левски. Самият Левски е нощувал в дома на дядо му Петър. Освен с патриотични заслуги, родът Слабакови е оставил светла диря в българската култура. Леля му Вера, например, е завършила Музикално училище в Одеса и Консерватория в Италия. Чичо му Иван свири на пет инструмента, а баща му Петър е добър певец и танцьор. И двамата са завършили кадетско училище в Одеса. Без съмнение тази атмосфера, в която Слабака е израсъл, формира и характера му, и любовта му към изкуството. Самият той казва, че ще помни до края на дните си и балканското село Градница и първия си учител — габровският краевед и еколог Илия Габровски. „Беше човечен — обичаше и хората, и животните. Научи ни да обичаме природата. И зиме, и лете ни преподаваше все навън. В Градница убиха единия щъркел на баба Кала и ние го погребахме в двора й, поставихме на гробчето паметник с надпис „Щъркел“ и около него — дървена ограда.“ Така че след години Слабака неслучайно е открил своето призвание в защитата на екологията и своя последен пристан в съседното на Градница село Бериево. Това, разбира се, са най-общи щрихи. Трябва да направя уговорката, че Слабака е полемична натура (това е известен факт), говори непрекъснато по обществени и политически теми, взема отношение за всяко събитие, станало от Бериево до Ирак и Америка и до останалите краища на света, не се примирява с нередностите, боготвори природата, но за себе си избягва да говори. Когато се роди идеята да направим книга за 80-годишнината му, той отначало реагира отрицателно: „Не искам да занимавам хората със себе си, не искам да им говоря за себе си.“ Тогава жена му Цветана Гълъбова се опери: „Ами ти какво правиш през цялото време, бе? Какво прави и досега? Не говори ли за себе си?“ Слабака се умълча и замисли. На другия ден — при изпроводяк ме благослови за начинанието. Наказанията Петър Слабаков е член на БКП (БСП) от 1946 година. Преди това е бил председател на РМС в конезавода „Стефан Караджа“. Официално са го изключвали от партията три пъти — в Конезавода, в Бургас и в театър „София“. Както и няколко пъти са го уволнявали дисциплинарно. Въпреки това той приема философски нещата и не се чувства гонен. „Заслужавал съм наказанията. Според тия, които са ги налагали. А пък аз не мога да живея затворен като в кутия и да не смея да направя нищо. Никога не съм се подчинявал и — каквото ми свирят, това да играя. При тоталитаризма, когато смятаха, че всичко трябва да бъде кротко и тихо, аз минавах за анархист. В партията има и слагачи, но не всички са такива. Аз бях за солидарност, подпомагане, съчувствие един към друг. Винаги съм приемал партията като един бял лист, зависи какви ръце (имам предвид „помисли“) посягат към него и дали те го омърсяват.“ През 1951 година го изключили за първи път от партията, защото казал, че днешният строй е по-лош от фашисткия. „Да съм бил по това време 27-годишен. Бях председател на профорганизацията в конезавода. Искаха да уволнят посред зима през декември Надя, една от чиновничките. Надя дойде да се оплаче: „През фашистко поне предупреждаваха 15 дена преди това, а сега — без предупреждение те изхвърлят“, оплака се жената. Аз отидох при секретарката на партийната организация и се застъпих да я оставят поне до пролетта на работа. Повторих дословно нейните думи. После нейните думи ми ги приписаха на мен. Но аз така или иначе бях на същото мнение.“ Слабака си казал тогава всичко, което не одобрява. Като мотивите за изключването на народния представител Борис Стефанов, който бил предложен в парламента от Балчишка околия. Той държал Добрич, а не Варна да бъде окръжен център. За това го изключили. „Беше глупаво като причина за изключването му. Не казах, че народното събрание е глупаво. В протокола обаче пишеше, че съм казал: „Народното събрание е „глупаво“ и днешният строй е по-лош от фашисткия“. Партията реши да изключи Борис Стефанов. Изключиха и мен, заради тези думи. Предложението на партийното бюро горещо подкрепи директорът на конезавода др. Маркин. А той живееше във Варна и идваше отвреме-навреме в „Стефан Караджа“ само за чували с брашно, яйца с каси и чисто краве масло с килограми. А беше купонна система. Безочието му възнаградих, като го замерих с една стъклена мастилница. Той се дръпна и мастилницата удари стената, като изрисува една модернистична картина със син и червен оттенък. Когато ме изключваха, отправиха и забележка, че съм ходел по гащета. Пък на трактора е горещо през лятото като се жъне и там кой да ме види, че съм по гащета? Накарах баща ми да гласува за моето изключване, да не им се противопоставя, за да не пострада и той. Какво ще стане после с майка ми, как ще живеят двамата, ако и него го уволнят?“ Тогава Слабака изпратил изложение до пет инстанции с обяснения и заявил, че няма да спре да протестира, докато те не реагират. Дори им дал срок и дошли от Околийския комитет на БКП в Балчик. Подкрепил възраженията си с факти и документи и след шест месеца изключили от партията партийния секретар, завеждащия отдел „Кадри“ и т.н. Слабака решил да напусне конезавода. Баща му го назначили в Осмар, където имало лозови масиви, собственост на конезавода „Кабиюк“. Цялата фамилия се преместила да живее в съседното на Осмар село Троица. Жена му Стефания станала учителка в основното училище, а дъщеря им Боряна живеела при баба си в Разград. „Аз трябваше да се стегна и да завърша института. Затова, след като настаних семейството, отидох във Варна. Постъпих в леярната на завод „Метал“, където вземах добри пари. Даваха ни и прясно мляко като противоотрова. Аз го събирах и го носех през почивните дни на Стефания и Боряна“, спомня си Слабака.  Варна Когато баща му се пенсионирал, всички се преселили при Слабака във Варна. „Татко и майка живееха в един сутерен, а аз, Стефана и Боряна в таванска стая на най-горния етаж на една прогнила барака. От тавана се стичаше вода при всеки дъжд и живеехме сред легени, тенджери и други съдове, които събираха водата. Обзавеждането ни се състоеше от един креват с пружина, който беше поставен на най-сухото място в стаята. Успях да завърша института, но така и не си взех дипломата...“ Междувременно Слабака играел в самодеен театрален колектив „Иван Нивянин“, в който режисьор бил Георги Громов, професионалист от театъра. След него групата поел заслужилият артист Идеал Петров. Слабака играл кулак в „Младежта побеждава“. За тази роля му дали награда от 100 лева. Вероятно режисьорите след това са го препоръчали, защото получил предложение да постъпи в драматичния театър. „Подадох молба, както ми казаха. Бях на работа в леярната и по време на една от почивките след отливка ми съобщиха, че трябва да отида в театъра. Отидох както съм с работните дрехи. Панталоните ми бяха на дупки от лавата, която пада по земята и се носи като фойерверки из въздуха. Отпред бяха закърпени с тел вместо с копчета. Както бях потен, черен от кокса, неизмит, се втурнах в администрацията на театъра. Драматургът Матеев се опита да ме върне: „Вижте какво, касиерката я няма.“ На мен не ми трябваше касиерката, но той пак настоя, че няма кой да ми плати. „За какво да ми плати?“ Той смятал, че аз съм носач и съм пренасял декори или съм свършил някоя и друга черна работа на театъра. „Вие ме викате да се явя. Аз се казвам Петър Слабаков.“ Най-накрая човекът разбра за какво става въпрос. Каза, че трябвало да се явя на следващия ден.“ На следващия ден се събрал Художественият съвет на театъра — директорът Димитър Вангелов, Венета Славчева, Ина Русева, Иван Янев, Идеал Петров. Приели Слабака и го попитали каква заплата получава като леяр. Казал им: 2 500 лева заплата и 240 лева стипендия. Спогледали се. Обяснили му деликатно, че в театъра може да се прогресира, като се повишава категорията, ако човекът е талантлив. Слабака се досетил за какво иде реч и казал, че не държи да получава 2 500 лева. Половината да получава, пак ще се съгласи. Той не знаел, че Идеал Петров като заслужил артист получавал 1 200 лева. Членовете на Художествения съвет отново се спогледали. Казали, че артистите започват от шеста категория — това означавало заплата от 476 лева. На следващата година можел да стигне пета, после — четвърта категория... Все пак Слабака вече бил решил, че ще остане в театъра. Постъпил на работа на 1 януари 1953 година. Но понеже били много малко парите, за да издържа семейството си, ходел и по два часа на ден да лее врати за печки и други дребни неща при арменци с частни леярни. Давали му по 60 лева на леене. В театъра го направили касиер на профорганизацията и за това му давали още по 20 лева. Освен това участвал във всички опери и оперети. Играл тореадор в Кармен над 40 пъти. Плащали му по 25 лева, той се шегува — „даваха ни пари за едно „оле“. Играл и бандит като балетист в „Червения мак“. Първата му роля във варненския драматичен театър била провал. „Ролята в „Под златния орел“ не беше за мен, дори аз не можех да се трая.“ Режисьорът Громов казал: „Защо го мъчите това момче?“ След това му дали ролята на Свилен в „Свекърва“ и тогава преценили, че си е паднал на ролята. Севда играла Надя Михова. Първите критици за Слабака били жените от салонния персонал. За него те били критерия за зрителски интерес. „Щом те са неизменно в залата, значи спектакълът е успешен.“ Режисьорът Кънчо Илиев поставил „Земя“, в която Слабака имал една единствена реплика в пета картина. Докато чакал да му дойде реда се заиграл на шах с Емил Пенчев и пропуснал момента. Разминал се на косъм с уволнението. Оттук-нататък обаче често му се случвало да го уволняват или сам да напуска. Вили Цанков дошъл по това време във Варна, за да довърши постановката на „Ромео и Жулиета“. (Жулиета играела Ана Феликсова). Слабака тогава играл в „Двамата веронци“. Постановката станала добра, искали да я запишат в радиото и да направят 40-минутно предаване с него, но Слабака отказал. Междувременно получил квартира. Помогнал Митко Григоров от Окръжния комитет на БКП. „Играехме във водевила „Сватбено пътешествие“ с Владо Русинов. И двамата нямахме квартири. Стоим пред първия ред и аз му казвам силно: „Ти ще се ожениш ли, имаш ли къде да живееш?“ И го гледам. Но гледам и Григоров на първия ред. На другия ден още ни дадоха жилище.“ Слабака разказва и за постановката на „Любов“ от Орлин Василев. Щели замалко да го уволнят от театъра, защото не излизал да се покланя на финала на представлението. В тази пиеса той имал малка роля и му било неудобно да излиза за аплодисментите, въпреки, че винаги е уважавал публиката. Петър Слабаков играе четири години във Варненския театър, след което идва времето на прочутия Бургаски период.  Бургас Петър Слабаков има рядкото качество никога да не се вайка за миналото. Хвърля се напред във всеки период от живота си. Така и ги разказва. Един от най-славните, а може би най-важният за актьора е периодът в Бургаския тетър (1957-1961 г.), когато там работи златната режисьорска четворка Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов и Юлия Огнянова. Когато Вили Цанков го повикал в Бургас, той въобще не се замислил. Партията обаче не го пуснала така лесно от Варненския театър и отношенията му с нея станали още по-сложни. Когато актьорът дошъл в Бургас на своя глава, казали, че е неуправляем и ще го изключат. Добавили към партийните му провинения и това, че не е посещавал кръжока по История на ВКПП (руската комунистическа партия). После го изключили и в София. Забранявали му да играе. Той от инат отказвал роли в киното. „Когато ме възстановяват в партията, казват, че съм се бил променил. Аз въобще не мога да се променя! А се казва, че само глупакът не се променя!“ Казва, че винаги е правил каквото той, а не каквото партията реши. „Аз като реша нещо, никой не може да ме разубеди. Трамвай може да мине отгоре ми, но това, което съм обещал, ще го изпълня.“ Вили Цанков тъкмо е дошъл от Шумен във Варненския театър. Идва при него Леон Даниел, за да се уговарят за Бургас. „Седнаха в едно заведение на „Балкантурист“. Отидохме и аз, и Кондата (Иван Кондов по това време играе в Русе — б.а.) Изчаквахме ги на отделна маса и си говорехме: „Ще отидем там, събират се единомишленици, обаче какво точно ще стане...“ Кондов беше по-разсъдлив, като че ли. Аз като се обрека на нещо, не разсъждавам. Решавам и действам.“ Казва още, че винаги вярва безрезервно, а след това, като се разочарова, с години „боледува“. И така, през 1957 година той нарамва скромния си „гардероб“ — гуменки, къси гащета, фланелка, три ризи с широки деколтета, един вълнен панталон и вълнено яке — и пристига в Бургас. Първата му роля е Алексей в „Оптимистическа трагедия“, постановка на Вили Цанков. Димитър Пешев трябвало да играе Прегракналия, но с него станал инцидент. По това време той се снимал във филма „На малкия остров“, паднал в трапа на шлепа и не можел да играе. По същото време пострадал и Цено Кандов, който пък трябвало да играе Водача на анархистите. Към този инцидент е съпричастен Слабака. „С бай Цено, помощник-режисьора Чарли и Светослав Иванов ходехме в крайните квартали на Бургас, към пясъците на път за Созопол, където имаше кръчми. В една от тях бай Цено имаше приятел касапин. Той реже месата, а ние зад тезгяха си пием питието — бай Цено виното, аз — ракията.“ През този ден пили до 4 и половина сутринта. Връщали се пеша. Близо до сградата на затвора се задал камион и направо върху тях връхлетял. „Очаквах, че ще отбие. Докато кажа на бай Цено: „Лягай!“, машината го блъсна, предните колела минаха през крака му и го счупиха.“ Тук се сеща, че бай Цено е бил резидент на разузнаването. „Отначало се чудехме какъв е — фашист ли е, мълчи един такъв... Като падна тогава, не изохка този човек. Каза само: „Май ми е счупен кракът, дайте ми една цигара.“ А не пушеше...“ Намерили файтон, закарали го в болницата. Обаче в театъра трябвало да репетират „Оптимистическа трагедия“, а в осем да имат занимания по театрална фехтовка. „Отидохме в театъра. Дойде Леон Даниел и му казах направо: „Да ти кажа, бай Цено си счупи крака.“ „Какво?“, Леон започна да вика.“ Отишли заедно в болницата. „Помня, че трябваше да закараме бай Цено с носилка до спалния вагон на гарата и оттам да го поемат в София. С пирони в крака остана, но, слава Богу, оздравя... А показанията на Чарли в милицията бяха умопомрачителни: „Когато се връщахме от работа в 4 часа сутринта...„ Няколко часа мислите ни витаят все около театъра в Бургас. И в Созопол, който по това време ги е зареждал с бохемско настроение. „Младежките ни години минаха в Созопол. Имахме много приятели там, всички бяха рибари — Халбата, Пената, Хитлера, Колунчика-белогвардеец, а също и Котето, който през зимата правеше дребни престъпления и я изкарваше „на топло“. Черната се удави. Рашко работеше в риболова и беше като че ли част от семейството на всеки един от Созопол. Брат му бати Насю носеше подаръци на всички жени, загина на кораб в океана. Това няма нищо общо с днешния Созопол...“, връща се от мислите си Слабака. През януари влезли с Доси Досев до кръста в морето в Бургас. Рибарска традиция — да излеят от алкохола за удавилите се моряци. Когато излезли от водата, гащите им от студа станали като кюнци. Температурите били под нулата. Влезли в една фурна, където печали фъстъци и докато се грели и сушели във фурната, яли от фъстъците. В Созопол било средището на художниците и артистите. Там са ходили с графичката Златка Дъбова и съпругът й Христо Нейков — един от председателите на Съюза на художниците. Винаги през лятото там били поетът Иван Пейчев, режисьорът Захари Жандов с фамилията си. Славчо Чернишев направо се заселил там. Слабака и Доси Досев прекарвали също много време в античния град, а Доси после си купил стара, миниатюрна къща там. „Бяхме шантави, бохеми. А за театъра умирахме всички. След като свършеше спектакълът, от 10 часа вечерта започвахме нови репетиции до сутринта. А сутринта от 9 часа започвахме следващите репетиции...“ Форито-театърмайстора направил сам от стари железа въртяща се сцена-колело. Едното колело се движело на едната страна, другото — на другата... Изобщо всички били много „навити“. Слабака си ги спомня — сценичният работник Ламбо, който после станал осветител. Тримата братя Бакърджиеви — Бъкито, помощник-режисьор и партиен секретар, другият — тапицер и третият — осветител. После портиерът бай Мишо, бивш кавалерист, който също обичал да си пийва с артистите. Слабака бил в прекрасни отношения с работниците. „При тях лъжа няма, пък и нямахме общи неща, които да ни пречат.“ Слабака пиел на вересия в Интерклуба в Бургас. На заплата изплащал борча и отново карал на вересия до следващата заплата. Стефан-готвачът в Интерклуба на два дни веднъж му приготвял мешана скара. Другото било за ракията, четвъртинка хляб, кисело зеле, ако има, и това... През останалото време се хранел с хляб и чубрица. „В театъра ни даваха мас, за да се разгримираме, а ние я мажехме по филиите и после ги насипвахме обилно с чубрица. След всяка премиера и на всеки празник имало купон с паламуд или с агнешки главички и вино от името на профорганизацията. На един от спектаклите в Поморие под сцената вече била сложена софрата, а на сцената Елена Стефанова имала продължителен монолог. Един от местните организатори казал да поканят и нея. Излязъл на сцената и казал: „Мадам, каним ви на паламуд“. Залата прихнала. А моментът бил трагичен. На следващия ден ръководството свикало събрание. Елена Стефанова плачела, а Слабака го наказали. „Директорът Вили Цанков винаги ме наказваше. Никога не съм получавал заплата на артист II категория.“ Когато се напиел, Слабака все на песен го избивало. Най-често пеел „Здравствуй, моя мурка“ от „Оптимистическа трагедия“. Пеели анархистките песни от спектакъла и преди всяко представление в гримьорните, за да се настройват. „Настройвайки се“, трошели огледала и столове. Театърмайсторът после с каруца ги носел да се поправят... Играли този спектакъл над 40 пъти... Майката на Доси Досев обаче чула в София, че има един Петър Слабака, който научил сина й да пие и пристигнала женицата в Бургас да провери тази работа. „Гледа ме с един поглед — ако може, ще ме убие! Завеждаме я с Доси в Интерклуба. Аз поръчвам 3 по 50 грама гроздова — да не се правим съвсем на трезвеници, че няма да ни повярва. Поръчвам супа и еди какво си. Казвам: „Наздраве“. Тя гледа. Ние пием само по 50 грама. Тя не пи. Остана 50 грама ракия, жалко! После я разходихме в Морската градина да види морето. Вечерта пак я заведохме на ресторант и пак сме примерни. Само че този път поръчах 2 по 50 грама ракия и една лимонада за майка му. Тя разбра, че това с пиенето са слухове.“ А те като я приспали — отишли да си допият. Добре, ама научила се и майката на Слабака във Варна, че има един Доси, който научил сина й да пие и пристигнала в Бургас. „Водим я и нея в Интерклуба. Поръчваме 2 по 50 грама, вече имаме опит. Всичко е нормално. Водим я до морето да му се наслаждава. Остана жената с впечатление, че това с пиенето не е истина. Обаче на следващия ден отиваме пак към Казиното и гледаме Петьо Пандира и Надка, жена му, на една маса. Петьо ни махна да отидем. Гледаме Надка — опечалена, в траур. „Умря майката на Надка. Гарсон, три ракии. 3 по 100.“ Майка ми прояви внимание, а той продължи: „Сега, вечер като се върна в къщи, няма да има кой да ми каже: „Добър вечер, Петьо.“ Майка ми се просълзи. Петьо пак: „Гарсон, още три по 100 ракии.“ Станаха двеста, триста грама. Майка ми реве. Ние си разделяме ракиите на майка по братски. Надка мълчи опечалена...“ С Пандира били приятели. А историите му Слабака разказва и до днес. Като спасител на морето дошла една мадама да му се моли: „Загубих си пръстена. Той е спомен от майка ми, реликва семейна. Моля ви...“ „Гмуркам се — три, пет, осем метра. Гледам на дъното — няма нищо. Излизам и казвам: „Мадам, няма го.“ „Моля ви, проверете още веднъж. Разбирате ли какво е това за мен — все едно, че губя нещо от себе си.“ „Далдисвам пет, шест, седем, осем метра. Нещо блесва. Пръстена. Сядам долу на дъното, мисля... Съвестта ми казва — Петьо, дай го! Истинският Петьо ми казва — не го давай! Слагам пръстена в плувките си, излизам горе и казвам: „Мадам, няма го.“ „Моля ви се.“ „И да ми се молите, няма го. Вечерта го изпихме с апапите.“ Когато съдили Петьо Пандира за хулиганство, обвинили го във всичко най-лошо. Както и за откраднати от гробищата водопроводни тръби. След 9 септември нямало какво да се яде... А той казал пред съда за свое оправдание: „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка-ударничката. Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“ По този повод той разказвал, че сълзите му потекли по пода: „Кап, кап, кап.“ Портиерът отворил вратата и попитал: „Кой чука?“ „Беше изпращан няколко пъти в Белене „на поправка“. Питам го: „Петьо, къде се губиш?“ А той: „Бях в Оксфордския университет.“ Веднъж ми разказва: „Напил съм се и съм заспал на тротоара. На сутринта някой ме прескача. „Ниц, малката, къде през спалнята ми?“ Езикът му беше много лаконичен. Мисля си, че ако го знаеха автори като Радичков или Валери Петров, щяха да го направят персонаж в произведенията си.“ В една от пиесите Слабака го имитирал. Всъщност той често имитирал гласа му. Знаел, че Петьо няма да се разсърди. В театъра му се пазело безплатно място и го канели на всяка премиера. В постановката „Чичовци“ на Методи Андонов Слабака си партнирал с Иван Свежин. „Първата пиеса негова, която поставихме в Бургас, беше „Къщата на сенките“. Свежо беше непрекъснато заедно с Христо Фотев. Пишеха текстове или стиховете за песните за различни пиеси. Например за „Крал Пиф Паф, но не е там работата“, за „Чичовци“ — също. Бяха големи приятели и с Методи Андонов, двамата са били в един клас ученици на Боян Дановски.“ Проф. Георги Костов дошъл в Бургас да гледа постановката на „Камък в блатото“. Юлия Огнянова режисирала пиесата на мастития драматург Георги Караславов. Комисия, начело с професор Костов, трябвало също така да гледа Кирил Господинов в тази пиеса, за да му присъдят евентуално актьорското звание по чл. 9. „Костов беше възрастен и го гледам, че задряма отпред. Ама актьорите така се бяха спиртосали от притеснение и не го виждаха, че спи. Сутрата играе, та пот се лее от него, разлепи му се чак перуката. Киро нещо закъса. А на първия ред е седнал и Свежо. Когато видях, че вече съвсем се паникьосаха, реших, че трябва да направя нещо, за да разведря обстановката. „Сега ще ви казкажа за Каинчо Иванчо, дето беше в Чехията.“ Сутрата се притесни — Георги Костов му е бил директор в Бургас. Иван знае за какво става въпрос и започна така да се смее, та чак краката си вдига на горе. Той се беше върнал наскоро от Чехия. Не можа във всеки случай и със смеха си да събуди професора.“ Когато Слабака се явил за съществуващото до преди години звание „актьор по чл. 9“ — професионално признание за тези актьори, които играят, без да са завършили Театралната академия, задали му въпроси за образа, който в този момент играел и как е работил върху него. Той попитал изпитващия (а това била самата Юлия Огнянова): „Вие гледахте ли?“ „Гледах.“ „Хареса ли ви?“ „Хареса ми.“ „Какво искате да ви кажа?“ Казват му: „Станиславски е написал книга за „работата на актьора върху себе си“, чел ли си я?“ „Чувал съм, ама не съм я чел. Ще я прочета.“ И до ден-днешен не я е прочел. Не му и трябва. Сам се „режисира“. Спомня си, например, когато Леон Даниел режисира. „Вишнева градина“. „Приказва, приказва, аз не мога да възприема въобще. Той „налива“ нещо, приказва, но аз не го разбирам. Първа генерална — нищо не става, втора генерална — пак нищо. Тогава Вили Цанков му каза: „Остави го да прави каквото си иска.“ И стана.“ Първата година в Бургас минала под знака на отстояването на театъра. И започнало да става. „Всички бяхме едно — нямаше актьори, режисьори, работници. Режисьорите се подписваха на афиша и четиримата. Всички отговаряха солидарно за спектакъла. Само по първото име можеше да се разбере кой е постановчикът. Стана водещ театър.“ През втората година еуфорията продължила. „От спектакъл в спектакъл — няма провал, а все нещо избива. Както индришето — тук цвят, там цвят и просто цъфва. Театърът беше в разцвета си. Разчу се и в София. По 100 места на всяка премиера имаше запазени за софиянци. Софийските театрали идваха да гледат, но се дразнеха от нашите успехи.“ На прегледа на българската драма в София бургаските театрали показали постановките на „Светът е малък“ на Иван Радоев и „Заровеното слънце“ на Орлин Василев. Обсъждането им обаче дало много поводи на Слабака да негодува. „От трибуната на ВИТИЗ говорят за бургаския театър. Професор Георги Костов казва, че с нашите спектакли щели сме да докараме Познанските събития в България. Лекторът тъкмо завърши фразата и аз казах: „Да ти еба майката“. Целият салон се смълча. Вили Цанков се изправи. Аз станах и излязох. Дойде при мен заместник-ректорът Дерменджиев. Казах му само да си стои на мястото, да не си изтелеса той. Отидох отсреща в кафене „Прага“, пих един коняк не знам защо с лимон и тръгнах обратно към залата. През това време чух по радиото да съобщават, че се е обсъждало как е минала премиерата на „Светът е малък“ и че аз съм пресъздал много добре ролята на Антонио. (Вечерта след представлението аз бях получил дори букет цветя и аз се озъртах на сцената — за мен ли са цветята и защо на мен, какво да ги правя). Връщам се в залата и чувам артиста-драматург Стефан Савов да казва за постановката на Леон Даниел „Заровеното слънце“ и за мизансцена на двете актриси Маргарита и Мери-Велина на количката, че приличали на лесбийки. Освирках го. Станах и пак отидох в „Прага“. Пих още един коняк и пак с лимон, защо с лимон — не ми е ясно. Помня, че тогава ми бяха дали награда — десет дни в Москва. Добре, но писателят Георги Караславов казал: „Да отиде той там и да ни излага?!“ Смях се, както сега се смея, когато разбрах. Защото хич не ми пука дали ще ме пуснат или не в Съветския съюз. Отиде вместо мен актьорът Георги Кишкилов. Той ми каза тогава: „Аз намазах.“ Смяхме се двамата, отговорих му: „Да си жив и здрав.“ На фаталното обсъждане на продукцията на театъра в Бургас обаче, предизвикано преди разтурването му, не допуснали Слабака в залата, за да не псува. През третата година в Бургас режисьорите започнали да се пъчат — кой повече, кой по-малко, смята Слабака. „Никой не го демонстрираше, но ние по интуиция усещахме, че има мълчаливо съревнование. Вили Цанков искаше да прави класика. Добре, ама Леон Даниел — също. И започнаха „да делят мегдан“.“ Така е виждал нещата Слабака. Или сега така ги премисля. Партията, разбира се, контролирала това, което става. Първите секретари Жишев и Богданов подкрепяли театъра, но влиянието им било до време. „Дойде момент, когато уж всички действаха за общото, но... личното спи някъде и в един момент надделява.“ Така смята Слабака и продължава. „Някои ще кажат, че причината за разтурването беше Митко Григоров от Политбюро на партията. Но той се намеси накрая, когато вече се знаеше, че театърът ще бъде разбит. Дойдоха да гледат. Играхме „Вишнева градина“ на Чехов. Аз играх Лопахин. Митко Григоров, Начо Папазов — министър на културата беше там, а също и Панайот Власев — трети секретар от градския комитет на партията, него само дето не съм го бил. Бяха ме викали при първия секретар, защото Власев казал, че съм бил гамен. Аз му отговорих, че като лайно ще го изхвърля. „Ти чуваш ли се какво приказваш?!“ „А той чува ли се?“ Не ми пукаше. Бях много шантав. И продължавам да бъда... Влезе в гримьорната след спектакъла Вили Цанков и каза: „Излез за малко.“ Махнах брадата и излязох. Митко Григоров: „О, Слабаков...“ Нали се знаехме от Варна, когато беше там първи секретар. Власев и той е с него. Беше дежурен по прегледа на българската драма и театър и донесъл, че аз съм псувал журито. Пък аз пред всички, не тайно, си псувам, какво ще донася... Григоров беше гледал и водевилът „Сватбено пътешествие“ още във Варна. Беше гледал там и „Оптимистическа трагедия“. Той попита Папазов: „Я, кажи сега, спектакълът как е?“ Понеже вече знаеше какво е отношението към театъра, Папазов се поколеба: „Ами, вие ще кажете...“ „Защо аз да кажа? На мен ми хареса.“ Тогава Папазов каза: „Ами и на мен ми хареса.“ А Власев казва: „Той, Слабаков, е наше момче.“ А пък аз го засякох: „Ти ще мълчиш.“ Слабака продължава да търси причината за разтурването на Бургаския театър. „29 души подадохме оставка. Уволниха дисциплинарно мен, жена ми Кина Дашева, Иван Теофилов, Таня Бурилкова. Другите ги оставиха. Вили го задължаваха да остане. Помня Леон с черно костюмче и жилетка, на ръст колкото Ленин и казва: „Всеки трябва да разрешава своя въпрос сам.“ Той, с извинение, ми еба майката. Ние всичките си подаваме оставката уж за този театър, а те... Така не може. Нали всичките заедно! Ще споделяме и доброто, и лошото заедно!“ За момент Слабака се чувства гузен, че говори така за иначе славните години, към които с умиление се връща. „Някой ще каже: „Ама защо да не остане хубавата част, защо трябва да разкриваме кирливи ризи?“ А защо трябва нашите кирливи ризи да ги мятаме на друг?“ С Юлия Огнянова са приятели от много години, но и на нея не би спестил нищо. С Бургас Слабака свързва и първия си филм — „Дом на две улици“ (реж. Кирил Илинчев). Този филм веднага показва, че на екрана е дошъл актьор с голям талант и с удивителна първична непосредственост. После снима и „Отвъд хоризонта“. Тогава още играе в театъра. Захари Жандов е режисьор. Кондов — главния герой напуска с лодка страната в посока към Съветския съюз. Слабака играе турчин на рибарски кораб, който дава на беглеца в лодката хляб. „За тази роля ми дадоха 800 лева. И като седнахме с апапите, всичко се изяде и изпи, вечерта нямах пари да се върна, а 3 или 4 лева струваше билета с корабчето от Созопол до Бургас.“ Слабака отдавна е само на кафе. Но това, което е било в младежките години — то е в спомените, които сега преливат. Две години след това се отказал от пиенето и не пил ни глътка в продължение на 19 години. Дори на Нова година. „Бях се оженил вече за Кина Дашева, бившата жена на Иван Радоев. Беше бременна с Андрей и помня, че тя повръщаше от бременността си, а аз — от това, че не пия...“ Когато се родил Андрей нямало къде да живеят. Отишли за десет дена при Донка и Ангел Първанови, а след това при Юлия Огнянова, при която Кина и преди това живяла. Слабака бил на снимки, когато се родил Андрей. Свръзката между двамата била художничката Златка Дъбова. Тя съобщила новината. Прекратили снимките, Слабака купил каса ракия и кюфтета и всички празнували. Набрал в този ден букетче диви ягоди и го пазил много години, докато Андрей порасне. Чак след два дена занесъл на Кина в родилния дом огромен букет цветя. Минал през пазара и взел всичките карамфили от кофата на една циганка. В болницата една жена казала на Кина: „Виж този циганин колко хубави карамфили носи!“ Кина му показала от прозореца Анрей. Докато я чакал след това да слезе в предверието, наблюдавал една циганка и мъжа й. Той бил на свиждане. Разгърнал една кърпа, вземал от нея парче от кремвирш и нежно я хранел с голяма любов. За раздялата с първата си съпруга Стефания Слабака казва: „Аз винаги съм смятал, че при раздяла не може само единият да бъде виновен. Сигурно и другият има вина... Дори дъщеря ми, когато ме попита още като ученичка в гимназията защо сме се развели, кой е виновен, аз й казах: „Това е въпрос на майка ти. Има вина сигурно и в двама ни.“ Не съм казал лоша дума за майките на моите деца и няма да кажа“, категоричен е Слабака. Това за него би било равносилно на престъпление. „Някои остават в добри отношения с бившите си съпруги. Аз не съм в лоши отношения, но не се срещам с нито една от двете, откакто сме се разделили. Не мога да го обясня. Сигурно нещо мъчително, болезнено ще е едно завръщане назад... С Иван Радоев се срещнахме и разговаряхме, заради Кина. Той ме попита какво е моето отношение към нея. Казах, че това между нас не е лекомислена постъпка, а сериозна връзка, поне моето отношение към нея е сериозно. Предложих му, тъй като ние мъжете не можем, решението да вземе тя.“ Когато се развеждали със Стефания, за да бъде по негова вина развода, адвокатът й извадил документ от театъра, че Слабаков е касоразбивач и е разбил с нож касата на театъра. „Това беше една пирографирана кутия и аз взех от нея лев и седемдесет, за да купим хляб. Константин Коцев-Малкия Пацо, Роксена Кирчева и още други колеги дойдоха от ВИТИЗ в театъра и трябваше да ги нахраним с нещо. Купих с тези пари два хляба и два буркана с капия. Ракия аз имах. Казах тогава на портиера, че ще върна парите. Вили Цанков обаче ме наказа за три дни да бъда портиер на театъра.“ При втория развод с Кина Дашева адвокатът й използвал за аргумент срещу него това, че е влязал с колата си в Младежкия театър на 8 март. За това свидетелствал в съда актьорът Анани Явашев. „Угасиха осветлението и за да не се провали празникът на колегите, аз вкарах колата вътре. На фаровете хората продължиха да танцуват, а Васко Кеца тогава за първи път изпя песента от филма „Адаптация“, обяснява Слабака. От Бургаския театър, където е уволнен дисциплинарно, Слабака отива в Пловдив, заедно с Кина Дашева. „Тогава не ме интересуваше къде ще работя. В главата ми беше само това, че се разбива бургаският театър. Юлия Огнянова е търсила някаква връзка с тогавашната директорка на театъра в Перник. Там не се получило. Молевски ни взе в Пловдив с Кина, пак под давлението на Юлия.“ На Слабака вече се носела славата на човек с буен характер, скандалджия и анархист. Юлия Огнянова се е намесила в Пловдив и той за трети път (след Варна и Бургас) изиграл емблематичната си роля на Анархиста в „Оптимистическа трагедия“. Междувременно Юлия станала режисьорка в „Трудов фронт“ в София и поканила Слабака и Кина там. После в Младежкия театър. Когато разтурили и Младежкия, изпратили Слабака на поправка в Перник. Но той не останал там, а се отдал на киното. Ето как анализира той събитията оттогава: „Имаше реорганизация, в която попадах и аз и трябваше да изхвръкна от театъра. Казали, че отговарям на всички условия да бъда махнат. И ако това не стане, няма защо да се провежда въобще тази реорганизация. Една от причините била, че съм пияница, втората — побойник, третата — правя група в партията, четвърто — недисциплиниран. Пето не мога да си помня, но шесто беше, че съм бил педераст. Тогава за мен се застъпи директорът на Младежкия театър проф. Кръстю Мирски. Играехме „Ромео и Жулиета“. Не познавах лично професора, знаех го като театрал и режисьор. Той е попитал защо трябва да ме махат. И те така са му отговорили. Мирски обаче настоял са ме оставят. По негово давление получавах към заплатата си 20 лева за добро изпълнение на Тибалт в „Ромео и Жулиета“. В тази роля се дублирах с Коста Цонев. Беше ми неудобно от него, но получавах 20-те лева всеки месец в продължение на една година. Харесвах тази роля. Както и Флорестино — слугата на Дон Жуан — два часа с удоволствие се раздавахме на сцената, пот се лееше, но публиката беше във възторг. Спряха пиесата на пълни салони. Председателят на Комитета за култура Вутов каза, че са я спрели от идейна гледна точка. Сигурно защото не казваме нищо за Априлския пленум. По същия начин на пълни салони падна по-късно един хубав спектакъл във Военния театър „Трамвай Желание“. А опашки от по двама-трима души се извиваха всяка вечер от Военния до Народния театър и още надолу и билети се търсеха, но пиесата я свалиха, защото била американска. Според мен за подобни действия не бяха толкова виновни главните лица в партията, а подмазвачите, които винаги виреят на различните нива в йерархията. Дори и най-хубавата идея може да бъде опошлена от такива хора.“ * В Бургас и Созопол Слабака не беше ходил от много години. Когато през 2003 година снимат филма на Андрей „Баща ми“, тръгват заедно по старите пътеки. Созопол бил едва ли не Меката за артистичната бохема, разказва Слабака. „Нямаше обаче такъв наплив от хора, какъвто има сега. Беше девствено място, имаше нещо неподправено в самите местни хора. Харманите и царският плаж се виждаха отдалече. Гледам сега построените грамадни къщи като хотели и имам чувството, че баирът ще падне. Това не е моят Созопол. Пристанището е ново, казиното е друго. Всичко е префасонирано уж за по-хубаво, но не е. Въпрос на оцеляване, но по друг начин... Заприлича ми Созопол на начервена и напудрена възрастна сбръчкана жена, която по-скоро се е окарикатурила. Тъжна история. Да бяха направили и новото строителство в стила на старата архитектура. Старата част на Созопол е моята, затова само там снимахме филма на Андрей“, обобщава впечатленията си актьорът. В Бургас се почувствал по същия начин. „Направена е нова пристройка до театъра, а на това място преди имаше волейболно игрище. Сградата на театъра е стигнала до улицата, повече постройки има наоколо, застоено е всяко място, празно няма — едно върху друго, притеснено, оживено. Има нови безформени сгради, вместо такива с български стил и дух. Вътрешността на театъра е съвсем друга. Стори ми се, че хората имат желание да поддържат театъра, но трябват и средства за тази работа. Аз не знам дали кметството, общинарите, самият град обръщат внимание на театъра. А би трябвало. Защото едно време партията може да е била лоша, но някои от партийните секретари като Богданов и Жишев и хората на Бургас обичаха театъра и бяха по-големи негови защитници, отколкото самите ние, които бяхме в него“, категоричен е актьорът.  Редактирано от - nesnaecht на 23/4/2005 г/ 03:48:26 |
| Благодаря на Румяна Емануилиду , за всичко което е представила и написала за Петър Слабаков ! Цветана Гълъбова - актриса, съпруга: Той е една ходеща емоция! Поемам отговорността на контрапункт. Защото, както е рекъл народът: „От трънка — на глог.“ Или: „Хитрата сврака — с двата крака.“ Все пак аз живея със Слабака вече 18 години. Той се е оженил първо за Стефана. Родила му тя две деца, изтърпяла всичката немотия. И — край. Стефана е лоша. Оженил се после Петър за Кина. Родила му тя син, изтърпяла какво ли не. И пак — край. Кина е лоша. И попаднал Петър на Цветана. А тя — лоша, шантава, все кусур му намира. Но Цветана го търпи вече 18 години. И то защо? Защото тя е най-лошата от трите и сега така ще наплеска 80-годишния юбиляр, че свят ще му се завие, когато го прочете... Така де — да се получи баланс при всичките хвалби, които ще изрекат за него близки и познати. За пръв път видях Петър в Бургас през август 1957 година /когато в бургаския театър се събра групата на Вили Цанков, Леон Даниел, Юлия Огнянова, Методи Андонов/. Той току — що се е развел със съпруга № 1 Стефана — свободен, без задръжки и ограничения, 34-годишен хубавец. Признавам, че бях силно впечатлена. Аз обаче току-що се бях омъжила за Методи Андонов, след 7-годишна връзка. Ами сега?... Та — до сега! Какво мога да кажа, в резултат на общия ни опит: Петър не може да лъже! Как се живее с човек, който не може дори да те скрие, когато те търси по телефона някой, с когото не искаш да говориш точно сега? Така мънка и суче, че и най-недосетливият би разбрал, че се крия. Сигурна съм, че и Петър някога за нещо послъгва, но аз още не съм го хванала в лъжа. Затова се чудя как живее в този лъжовен свят? Петър не може да краде! Може ли да си бил депутат в две народни събрания и въпреки това да караш стара „Лада“, да живееш в 100-годишна селска къща с тоалетна на двора и да се чудиш как да употребиш пенсията си, че да ти стигне до следващата? О, не! Петър краде запалките на гостите ни и химикалките им. И кръстословици крие. Покрай него и аз се научих да си скривам по някоя и друга кръстословица. Петър много псува! Това не се наемам да го опиша. Политици, колеги, съселяни, съпруги, деца — всичко и всички, с повод и без повод са „минали под ножа“. Петър не може да убива! Добре де — и аз не мога да убивам, но кой да ми заколи петел или кокошка? Какво ми е крив съседът Иван, че все на него да подавам жертвеното животно и да бягам в къщи, докато ми го донесе вече заклано в кофата. Цялата обработка на жертвата се прави тайно от Петър — да не види, защото иначе не яде. Когато ме оставя сама за ден-два, ме съветва да гърмя с пушката, за да уплаша евентуалният насилник, ако ме посети в неподходящо време. Ами ако той не се уплаши и вземе, че ме заколи? Море, ще го гръмна тогава аз в главата и после ще го излежа, ако трябва! Петър е небрежен в облеклото си! Петър може да излезе от дома с дрехите, с които е копал в градината. С тях може да отиде на гости или на юбилей на приятел в Севлиево, в Габрово и дори в София. Никак не мога да го убедя, че това е знак на неуважение. И аз понякога го правя, но мен никой не ме припознава извън селото. А него и кучетата, и гаргите го знаят. Но от това хич и не му пука. Петър не вярва в Бог! Неговият Бог бил вътре в него — подсказвал му какво може и какво — не, кое е добро и кое е лошо. Петър вярва безрезервно на десетина човека, но аз не съм измежду тях! Вярва на Елина Бакалова и Любо Владов от София, на Петко и Джими Пашови от Габрово, на Игнат и Надето Раденкови от Варна, на Стефана Чавелска от Бериево... Не че не спори и с тях, напротив! Все той е правият! Ако обаче някой някога го е измамил, този човек вече не съществува за него! Никак не иска да се съгласи с мен, че хората се променят — понякога и за добро! Петър е един насилник! Петър пуши винаги, навсякъде, пред всички! Можеш да умираш от цигарения дим, да си алергичен, да молиш за пощада — не помага! Според мен — това е вид убийство! Той дори не може да си даде сметка, че ако умра от неговите цигари, ще плаче за мен, но ще бъде твърде късно! Петър притежава чудовищна интуиция! Как се живее с такъв човек — нито да го излъжеш, нито да отстояваш някаква своя теза или принципи. Може да прецени някого още щом го види, дори по телевизията, че е глупак. „Защо, какво знаеш за него?“ „Нищо — то се вижда!“ Ядосвам се най-много, когато след време се окаже прав! За театър и кино тази интуиция е много добра, но за съжителство е нещо ужасно! И в мислите ти може да чете! Петър много чете! Всеки би казал — това е добре! Но аз не съм съгласна! Да препрочиташ Достоевски в нашия така „светъл свят“ е някак си тревожно! Като че ли нищо ново не предстои? Всичко ли все ще се повтаря? И после: „жабата е мрачно животно“ /според Радичков/. Петър е изключително твърдоглав! Може би защото е зодия Телец! За 18 години съвместен живот съм успяла да го убедя да отсече само две диви джанки, защото правеха само боклуци и сянка на двора. Петър обича животните повече от хората! Понякога ми се приисква да съм куче или коте. Дори кокошка. За да ме обича, както обича тях. Не стига това, че се грижа сама за 12 котета и 6 кучета, ами не ми позволява дори да им се скарам. За него те са добри, каквито и бели да направят. А аз съм лошата, защото ги ругая. Петър Слабаков — една ходеща емоция! На 18 юли 1944 година той е бил още войник. Бил е само на 21 години. Неговото отделение е трябвало да изпълни смъртната присъда над Петър Ангелов. Петър и още един войник — Петко Казанджиев отказват да стрелят. Заменили ги с други и осъденият е бил застрелян само с един куршум. Това събитие е сложило незаменим отпечатък върху по-нататъшния живот на Петър. И днес, след толкова години, той плаче при всеки повод, когато трябва да говори за това. При цялото ми уважение към тази емоция, иска ми се този 80-годишен човек да се щади повече. Защото се качва кръвното му, обостря се язвата, не може да спи, става раздразнителен, избухва за всяка дреболия. Като че ли обвинява себе си, че не е могъл по някакъв начин да предотврати смъртта на този прекрасен млад мъж. |
| Здрасти, Незнайко! Много интересно четиво, но за съжаление тези огромни букви ме разбиха и не можах да му стигна края. По този повод се сетих за един мой спомен за Големите зелени букви Запознахме се през онова великолепно лято, влязло в летописите на туристическия ни бизнес под кодовото наименование “Когато чехкините се завърнаха”. Беше пристигнала в Приморско с две приятелки, а ние бяхме двамата с Роко – овчарката на съседите. Бяха заминали за Италия и ми го оставиха да се грижа за него, но пък аз не издържах в софийските жеги и му предложих да го наглеждам на плажа. Роко се съгласи, и на него му беше омръзнало по цял ден да яде мебели. Разбирахме се идеално с него, имахме сходни вкусове относно месните специалитети и усещането за жени. Аз лежах по цял ден на плажа и лочех мента със сода, питието на местните жители, а Роко търчеше след вълните, помагаше на дечицата в строежа на пясъчни замъци и чат-пат довеждаше някоя девойка да си поприказваме, за да не скучая. Мощният му врат и дяволитото пламъче в очите някак си ги караше да прехвърлят симпатиите си и върху мен. Така ме запозна и с Марцела. Домъкна я буквално на буксир, беше направила грешката да го хване за каишката, а това беше любимият номер на Роко, ползваше каишката си както въдичар – спининг. Работеше като секретарка в някаква фирма от Усти над Лабем. Говореше чешки и немски, а аз български и английски, така че се разбирахме прекрасно. Много я харесах и Роко направи каквото можа, след два дни вече бяхме неразделни. Мотахме се по самотните тихи плажове, тя обичаше да седи и да гледа водата и гальовните приплъзвания на вълните. Закарахме я на Ропотамо, после на Аркутино и в мига, в който тя навлезе до колене в хоризонта на морето залезът предопредели сериозността на връзката ни. След две седмици отпуската й свърши и тя се върна в Чехия. Разбрахме се да й дойда на гости около Нова година, а дотогава си пишехме прочувствени имейли или пък слагахме слушалки и с часове си говорихме по микрофона чрез скайпа. Но приказката не вървеше толкова добре, тъй като без езика на жестовете и погледите губехме нишката. Затова скоро преминахме само на писане. И тогава се случи непоправимото. Тя откри че може да изразява дълбочината на чувствата си чрез големината на буквите. Всяко нейно признание, всеки неин вопъл вече бе грижливо уголемен и подчертан. Започна да пише само в зелено, макар че никога не бе споменавала да има някаква връзка с екологичните организации или че е мюсулманка. При първото и зелено писмо бях потресен. Опитах се да вникна в смисъла на текста, но воплите на огромните блатисти знаци заглушаваха мисълта ми. Мъчих се цяла седмица и накрая я попитах защо е почнала да пише така. Тя не ме разбра, но усети че цветът на буквите ме дразни по някакъв начин и от мрачнозелен го промени на яркозелен. Сега вече знаците буквално режеха очите ми, а воплите им ме караха да се събуждам посред нощ, облян в студена пот. Безуспешно се стараех да си припомня хубавите мигове, които ни свързваха. Отидох при съседите и изведох Роко на разходка, а после го поканих у нас и му показах писмата на монитора. Едва ли виждаше изумрудената им зеленина, но явно нещо в погледа ми го смути и той извиси глас. Виеше като прадедите си в дългите и мразовити зимни нощи, когато отчаянието на глада е убивало и последната надежда измършавялата глутница да попадне по следите на някой кретащ из горската пустош елен. Воят му изпочупи стъклата на прозорците, съсипа алармите на автомобилите и накара Луната да настръхне. Разбрах че така не може да продължава. На сутринта запалих колата и вместо към офиса се насочих към Панчарево. Надявах се гледката на водната шир да възвърне прекрасните спомени и да ме изкара от този стрес. Седнах на брега и започнах да наблюдавам гребните лодки. Поуспокоих се. По повърхността на езерото плуваха клони и листа, следствие от изсипалия се призори дъжд. Едно от листата имаше формата на буквата “М” – като Марцела. Загледах се и в другите листа и започнах да откривам прилика и с други букви. Вече можех да изпиша цялото й име с листа. И изведнъж пред очите ми тези плаващи отломки се превърнаха в букви, а езерото – в екрана на монитора. Това ме прекърши. Станах, разперих ръце и се бухнах в тинята като прасе у локва. Последното, което си спомних, бе една ръждясала табела, забучена в калта, на която с огромни блатистозелени букви пишеше: “Внимание! Къпането забранено”. |
| Незнаещ евала, много хубав материал си постнал за Слабака, когото много уважавам.Там горе за гвардията разбрах, ама другите онеяна долната снимка да не са Кагулари ей! |
Престъпността – черен отпечатък над България 26 април 2005 | 17:27 Financial Times Вчерашното подписване на Договора за присъединяване към ЕС е показателен за това колко далеч е отишла България при бившия цар Симеон Сакскобургготски, който стана премиер през 2001 г. и управлява в период на впечатляващ икономически растеж. Приливът на чуждестранни инвестиции, които през изминалата година достигна почти 2 млрд. евро, което е около 10% от БВП, създаде нови работни места в сектори като информационните технологии, където България успя да се възползва от ролята си от времето на СССР като център за IT – развитие. Като съотношение на БВП, дългът на страната намаля наполовина за четири години до 7, 3 млрд. евро, или 35% от БВП, докато официално обявеното ниво на безработицата спадна до 12% от 19%. Страната се присъедини към НАТО миналата година и според външния министър Соломон Паси: “България никога не е имала толкова продуктивни отношения с всичките си съседи на Балканите”. Но успехът на правителството в икономическата и външната политика не е постигнат в борбата срещу престъпността и корупцията. През последната година около 60 лидери на престъпни групировки бяха убити, често при престрелки посред бял ден в София. Управителят на БНБ Иван Искров предупреди: “Много е важно политиците да подобрят коренно съдебната система”. Дори растежът в IT сектора има тъмна страна. България е сочена за център за фалшифициране на евробанкноти с висок номинал, кредитни карти и паспорти. Главният секретар на МВР генерал-лейтенант Бойко Борисов заяви, че България тясно сътрудничи с Великобритания и Испания, където са се установили голям брой български имигранти, и със САЩ в сферата с борбата срещу киберпрестъпността. “Залавянето на извършителите на кражби на самоличност се превърна в приоритет”, каза той. Но мнозина предполагаеми престъпници избягват присъди поради корупцията сред прокурорите, заяви Огнян Шентов, председател на Центъра за изследване на демокрацията. “Организираната престъпност, корупцията и съдебната реформа са трите основни проблема в контекста на присъединяването към ЕС”, каза той. “Но основният фокус през следващата година трябва да бъде върху това прокурорите да са независими и отговорни”. Същевременно преструктурирането на промишлеността и приватизацията изпълват с носталгия възрастните хора и най-уязвимите социални групи сред населението по комунистическите дни на плановата икономика. Почти една четвърт от българите са в пенсионна възраст, най-високия процент в Европа. Недоволството от размера на пенсиите, който е по-малко от 100 евро, и увеличаващите се разходи за здравеопазването, помагат да се обясни популярността на социалистите, бившите комунисти, които водят в резултатите от проучване на общественото мнение пред управляващата НДСВ. Според вицепремиера Николай Василев съществува “шанс 50 на 50” парламентарните избори на 25 юни да доведат до коалиционно правителство. Подобна коалиция ще отразява също и увеличаващия се разрив между политическите партии, които трябва да изпълнят същите условия за членство в ЕС. Василев, 35-годишен банкер от лондонската банка City, заяви: “Повечето от партиите се съсредоточават общо взето към същите икономически политики – социалистите са копирали нашите идеи”. Но това, от което Брюксел най-много ще е заинтересован, е дали следващото правителство може да лансира свежи идеи за съдебната реформа. |
 Пратеници на цар Калоян пристигат в Константинопол с предложение за мир. По това време градът е завладян от кръстоносците. Рицарите твърдят, че българският цар незаконно владее земя, която принадлежи на византийския император, а сега принадлежи на тях - неговите победители. Като господари на европейския югоизток те изискват цар Калоян да се откаже от престола и да им се покори, като заплашват, че в противен случай ще навлязат в страната му. В този период българският владетел активно действа относно затвърждаването на позициите си. В края на лятото на 1204 г. завършват преговорите с папа Инокентий ІІІ, в които участва и българският архиепископ Василий. Събитията на Балканите стимулират активността както на българския владетел, така и на папата. След дълга преписка и размяна на пратеници е сключен договор с който българският владетел се задължава да приеме върховенството на Римската църква, срещу което трябва да получи най-висше признание за царското си достойнство и патриаршески сан за главата на българската църква. Така на 8 ноември с тържествена церемония в Търново цар Калоян получава корона, скиптър и знаме като знаци на владетелско достойнство от кардинал Лъв, легат на папа Инокентий ІІІ. Титлата, която получава е крал. В цялата си дълга кореспонденция с папата Калоян иска за себе си титлата император, а за своя архиепископ – титлата патриарх. От името на владетеля си, ръководителят на българската църква Василий, в писмо до папата му съобщава, че легатът Лъв “ме посвети за патриарх” и “короняса и благослови император Калоян”. Същевременно в този период цар Калоян сключва с византийските аристократи от тракийските градове съюз за съвместни действия срещу латинците. Предложението е на ромеите, които изпращат при българския цар пратеници с обещанието, че “ще го обявят за император и всички ще му се подчиняват”. При преговорите е изработена тактика за съвместните действия. Започва подготовка на въстание във всички градове в Тракия. Цар Калоян поема задължението да подкрепи въстаниците със своята армия. На 14 април 1205 г. българският владетел разбива войската на кръстоносците в битката при Одрин. На бойното поле Калоян пристига с цялата българска армия и 14 000 кумани. Маневрената куманска конница предприема лъжлива атака срещу латинския лагер и увлича рицарите в преследване. Така неорганизирано те се отдалечават от своя лагер, за да достигнат до очакващата ги в засада българска войска. Затворени в плътен кръг, латините се оказват срещу очакващите ги в засада отряди на Калоян. Някои от спасилите се рицари след време признават, че в битката при Одрин загива “цветът на рицарската войска”. Император Балдуин е пленен и отведен в Търново. Малкото рицари, които успяват да избягат от полесражението, бягат към Родосто и Константинопол. След тази битка българската държава се утвърждава като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро Калоян превзема Пловдив и се насочва на юг към Солунското маркграфство. Успява да освободи за кратко време редица крепости - Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стига до стените на Солун. След заговор, в който участват и български боляри, недоволни от прекомерното засилване на централната власт, цар Калоян е убит от куманския вожд Манастър. |
1327 г. Подписан е т.нар. Черноменски договор- таен договор за взаимопомощ между България и Византия. В Черномен цар Михаил ІІІ Шишман се среща с младия Андроник ІІІ Палеолог, по това време съимператор на своя дядо Андроник ІІ Палеолог. По това време Византия е обхваната от вътрешнополитическа криза. Съгласно клаузите на Черноменския договор българският владетел се задължава да подкрепи Андроник III в борбата му срещу неговия дядо, а младия император Михаил III срещу Стефан Урош III. Сръбският крал Стефан Дечански заема страната на стария император Андроник II. Михаил III Шишман в син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II (1321-1322 г. ). Чрез брак с дъщерята на сръбския крал Стефан Урош II Милутин - Анна-Неда, той се опитва да запази добросъседски отношения със Сърбия. През 1323 г. предприема поход срещу подбалканските градове и опустошава околностите им, обсажда и принуждава градовете между Месемврия и Сливен да признаят властта му. В отговор император Андроник III организира поход в Тракия и завладява Пловдив. През 1324 г. Михаил ІІІ Шишман организира поход и срещу отцепника Войсил, а след неговото бягство в Константинопол нахлува в Източна Тракия и в продължение на 12 дни опустошава земите между Вира и Траянопол. През август Михаил ІІІ Шишман и Андроник III сключват мирен договор, според чиито клаузи българската държава задържа черноморските крепости Аетос, Анхиало, Месемврия, Русокастро, Диампол. Във византийски ръце остават Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. Междувременно през 1324 г. Михаил ІІІ Шишман изпраща в заточение своята първа съпруга Анна-Неда и сина си Иван Стефан. Причините за това решение се крият както в желанието на българския владетел да сключи съюз с Андроник III, като за да потвърди това си намерение сключва брак с вдовицата на Теодор Светослав и сестра на Андроник- Теодора, така и в силно влошените му отношения със сръбския крал Стефан Урош III Дечански, след като в династичната криза от 1323-1324 г. подкрепия претендента за сръбския престол Владислав. Независимо от сключения Черноменски договор, през 1328 г. отношенията между Михаил Шишман и Андроник III силно се влошават след свалянето на стария император от престола и обявяването на Андроник III за "автократор". Военните действия между двамата приключват с подписването на т.нар. Одрински мир, според който срещу голяма парична сума Михаил III Шишман връща на Византия крепостта Вукелон . През май 1329 г. мирният договор е потвърден. През пролетта на следващата година Михаил III Шишман предлага на Андроник III организирането на антисръбски поход. Към българо-византийската коалиция се присъединяват и Иванко Бесараб, Белаур – брат на Михаил III Шишман и деспот на Видин, и Иван Александър – братовчед на българския владетел и деспот на Ловеч. На 19 юни 1330 г. българските войски, предвождани от Михаил III Шишман, потеглят от столицата Търново и скоро след това завземат Земен. Предложението на Стефан Дечански за възстановяване на мирните отношения е отхвърлено и неговите войски се установяват при Велбъжд (днес Кюстендил). Преговорите между двете враждуващи страни, проведени между 25 и 27 юни 1330 г., приключили със споразумение за еднодневно примирие. На 28 юни българската войска се пръска да търси храна. Въпреки споразумението сърбите не удържат на думата си. В този момент каталаните и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Той е погребан в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водещ политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров. |
| фанти не го убиват защото го обичат , и не защото е много хубав а защото им лази по нервите на всичките , и е умен на всичкото отгоре ! ПП- Така поне форумците могат да си изградят силен характер за след влизането във ЕС ?!?  |
 1954 г. В Пазарджишкия затвор умира политикът Атанас Димитров Буров. Той е роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица. Учи в Горна Оряховица и в Априловската гимназия в Габрово. Завършва право и икономика в Сорбоната – Париж през 1903 г. След това учи в Швейцария и Англия. Владее е до съвършенство няколко езика. Изпълнявал е длъжността ръководил на финансовата група на Българската търговска банка. Атанас Буров е лидер на Народната партия. Избиран е 7 пъти за член на Правителството. В периода 1911 г.-1913 г. е подпредседател на ХV Обикновено Народно събрание. През 1913 г. и 1919 г. е министър на търговията, а през 1926 г. – министър на външните работи. Участва в основаването на Демократическия сговор. Взима участие като доброволец във войните между 1912 г.-1918 г. По време на Втората Световна война е един от лидерите на буржоазната опозиция. В кабинета на К. Муравиев (2-8 септември 1944 г.) е министър без портфейл. След преврата на 09 септември 1944 г. е съден от Народния съд. През 1945 г. е осъден на строг тъмничен затвор и е интерниран в Дряново. През 1947 г. се застъпва против смъртната присъда над Никола Петков, вследствие на което е изпратен в лагер. През 1952 г. е осъден отново на 20 г. затвор. Умира в затвора на 15 май 1954 г. Признат е за почетен гражданин на Г. Оряховица през 2000 г. |
Със сигурност 80% гарантирам че всичко е нагласено ! Изключвам цар защото той не е имал генералното право да се произнесе при ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ ! А по това време е некой да е ! Търсете , ще ви трябва много да четете за да спорите със мене !   1925 г. Българският поет и литературен критик Гео Милев е арестуван и обявен за “безследно изчезнал”. След като публикува поемата “Септември” той е осъден по ЗЗД на 1 година затвор и глоба 20 000 лв. Георги Милев Касабов е роден в Раднево, област Старозагорска, на 15 януари 1895 г. Първоначално следва романска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и продължава в Лайпциг, където пише дисертация за Рихард Демел. Гео Милев е последовател и защитник на символизма и експресионизма в България. Първите му стъпки в поезията са под влиянието на Пенчо П. Славейков. През ученическите си години той превежда от руски език стихове на А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Н. А. Некрасов, А. В. Колцов, А. А. Фет и др. През декември 1913 г. в списание “Листопад” излиза първата му публикация “Литературно-художествени писма от Германия”. По това време Гео Милев е горещ привърженик на индивидуализма и естетизма, увлича се и от “модерната” немска поезия. В началото на Първата световна война заминава за Лондон, за да се запознае отблизо с английската литература. Тук се среща с белгийския поет Ем. Верхарн. Дошъл отново в Германия, за да продължи следването си, Милев е арестуван в Хамбург от немската полиция като “английски шпионин”. След 6 дни е освободен. След кратък престой в Лайпциг той се завръща в родината си. В България популяризира творчеството на европейските модерни поети. През зимата на 1915-1916 г. заедно с Н. Икономов организира в Стара Загора театрална група, която изнася няколко представления - “Едип цар” от Софокъл и др. През март 1916 г. той е мобилизиран, а през 1917 г. е ранен, в резултат на което загубва лявото си око. В Българя Гео Милев издава сп. “Везни”. Еволюцията му към революционни идеи намира израз в новото сп. “Пламък”, което е спряно заради поемата “Септември”. Част от наследството, което Гео Милев е “Театрално изкуство”, “Антология на жълтата роза”, “Жестокият пръстен”, “Експресионистично календарче”, “Иконите спят”, “Панихида на поета П. К. Яворов” , “Кръщение с огън и дух. Антология”, “Антология на червената роза”, “Антология на българската поезия”, “Септември” и др. |
| А спомняте ли си тази история , със плочата на Самуил?!?! пак бях прав навремето , което се потвърждава и СЕГА ?!?  Плочата на Самуил е автентична, благоевградският съд наложи глоба на иманяра, който я откри 17 май 2005 | 16:46 Агенция "Фокус" Благоевград. Административно наказание-глоба в размер на 750 лева наложи благоевградският окръжен съд на иманяра Стамен Тодоров от село Самуилово. Той бе признат за виновен в това, че е открил каменна плоча от времето на цар Самуил, и не е съобщил за ценната находка на властите в 2-седмичен срок.След няколкото поредни експертизи на каменната плоча и надписа върху нея, категорично бе установено, че тя е автентична и датира от 10-15 век. След изслушването и на последната експертиза по делото, изготвена от историка Кирил Грънчаров стана ясно, че надписът върху каменния блок гласящ “Самуил, верен цар и самодържец на всички българи” е от времето на Самуиловото царство и със сигурност, иманяра Стамен Тодоров не е фалшифицирал находката, както той самият е твърдял в разпит пред следствието. Въпреки явното престъпление по чл. 278 от Наказателния кодекс на Република България, Тодоров бе освободен от наказателна отговорност, тъй като доброволно е предал ценната находка. С финала на делото се слага и край на споровете относно автентичността на каменната плоча, която по особено категоричен начин затвърдява тезата, че цар Самуил е български владетел. Информацията е на радио Фокус - Пирин. |