Боянският найстор и Джото, Цамблак и Петрарка
Добави мнение Мнения:4
| Из "Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване" проф. Христо Гандев тук Не ще съмнение, че през втората половина на XIV век Търновската богословска и писателска школа, действуваща и след смъртта на Патриарх Евтимий вече през XV век, представлявала от себе си върха на източноправославната славянска богословска мисъл. Нейното влияние било голямо и дълготрайно. Книжовните й произведения се преписвали и разпространявали, превръщали се в образци за сръбски, влахомолдавски и руски църковни писатели. Търговската школа придала собствено достойнство и блясък на средновековната българска култура. Ала не от това гледище се преценява тук богословското и литературното значение на Търновската школа и на официалната българска църква, а съобразно със светогледното и идейното й влияние върху съвременниците, и то в обективно исторически план. Българската църква се византинизирала почти изцяло, застъпвайки най-архаичните и най-елементарните течения на византийското богословие и неговата практика. От една страна, това било превръщането на култа към светците, чудотворците, мощите и вълшебните икони в основно съдържание на масовия религиозен живот чрез съзнателните и систематични усилия на висшето духовенство. То създавало истинско ведомство на чудесата и чрез книжовната си дейност. Достатъчно е да се прегледат множеството жития, похвални слова, служби на последния търновски патриарх и на неговите сподвижници и ученици, за да се убедим в това. Тази литература била основният официален богословски начин за привързване на вярващите към църквата, от която те получавали «божията благодат». От друга страна пък, за интелектуалния елит на църковнците се поддържала силна тяга към отшелничество, аскетизъм и мистика. Целта на това течение било откъсване от света, за да се постигне индивидуално, лично и егоцентрично духовно усъвършенствуване. То се осъществявало на степени, чрез самовглъбяване и размисъл; така се получавала «божията светлина» и «блаженството». В случая става дума за онова религиозно пустинничество (анахоретство), култивирано от източнохристиянската църква цяло хилядолетие преди XV век; движението и учението на исихастите, което подели византийските и българските монаси през XIV век и което е една късноантична традиция. Те само разработили по-сложна вербалистична богословска апаратура, за да придадат на аскезата си по-учен и по-съвременен вид. Под претенциозната словесна обвивка се крие елементарното мистично «съзерцание и постигане на бога». Исихазмът се оформил като най-консервативното, най-архаичното течение във византийското богословие и монашеска практика вследствие на редица условия. Така при непрекъснатите загуби на територии и население, при стопанския, социалния и културния упадък на богатите и цъфтящи през късната античност големи градове в Мала Азия, Египет и Южна Италия, които били изградили традициите на ранното християнство, византийското общество стагнирало и постепенно деградирало. През XIV век владенията на цариградските василевси били само една малка, крайно обедняла държава, с дълбоки класови противоречия във феодалното общество. Исихазмът бил удобно за държавната власт богословско течение, защото й се подчинявал напълно и я подкрепял, защото отклонявал духовенството от политическия и обществения живот и защото не вдъхвал волнодумни мисли на масите. Големият авторитет на Цариградската патриаршия допринесъл исихазмът да се разпространи и в българските земи: мнозина висши български йерарси получавали богословска подготовка във Византия и на Атон (включително и Евтимий Търновски). Патриарси, владетели и боляри подкрепяли материално и морално това ново отшелничество. То се оформило в множество исихастки групи, пръснати из различни краища. Най-добре са запазени следите на една същинска исихастка «република» от окрайнините на Търново в североизточна посока по течението на р. Русенски Лом чак до Русе. Това бил голям комплекс от скитове на исихасти — издълбани в скалите на съвсем непристъпни места пещерни килии за един човек, групирани обикновено около параклис или църква, също скрита в пещера. Тези комплекси, над четиридесет на брой, били обитавани от стотици пустинници (вж. обр. 13, А, Б, В). Сврени като диви пчели в своите каменни гнезда, исихастите събирали «божествен мед», с който се хранели духовно. Простите евангелски повели с явна социална насоченост били далеч от вниманието им. Те се самоусъвършенствували. . . изолирани физически и духовно от останалия човешки свят. Тази своеобразна духовна нагласа се чувствувала и в отношението на патриаршията към народностното опазване на българското православие. Подчинена на царската власт, тя не могла да упражни върху нея друго влияние освен онова, което произтичало от собствената й идеологическа инерция, възприета от Византия. Търновската патриаршия наблюдавала как земите на отделилото се Видинско царство минали под цариградско църковно върховенство; как същевременно епископиите на Велбъждското княжество, на самостоятелната област Добруджа, на Северна, и Егейска Тракия и Македония също едни след други се свързвали с Вселенската патриаршия било пряко, било чрез Охридската архиепископия. Естествено тези процес подсилвал гръцкото влияние върху религиозния и културния живот на народните маси. Търновските йерарси реагирали слабо, и то от време на време, срещу това разпадане на българската църковна общност. Тяхното отношение било лишено от енергия, не изхождало от ясна и категорична концепция за опасността от разрушаване на средновековната българска култура и на народното единство. Византийското църковно надмощие не се смятало като опасно или нежелано. Общо взето, през последния период на своето съществуване българската църква с единодействие с гръцката допринасяла за задържане и изоставане на социалния и културния напредък на народа и страната, за тяхното обществено демобилизиране и отчасти за дезорганизирането им. А това допринесло в известна мяра за по-лесното установяване на османското господство. За да ни стане по-ясна недостатъчната обществена и идеологическа роля на българската църква през XIV, а като последица и. през XV век, би било полезно да приведем за сравнение състоянието на католическата църква и на народния религиозен живот в Средна и Западна Европа през същото време. Общоисторическите преценки винаги дават критерий за относителната и абсолютната стойност на социално-културните процеси в отделните страни. Църквата, ръководена от римските папи, преживявала от XIП век нататък, извънредно сложно, противоречиво и многопланово развитие с обществено мобилизиращ и организиращ характер. Тя създавала и подкрепяла живо различни монашески ордени, всеки със свой профил в областта на стопанството, школското дело, религиозното възпитание, науката в университетите, политиката, благотворителността и пр. Всички споменати дейности били насочени обществено, съзидателно. Например Францисканският орден култивирал чрез своите представители оптимистични внушения за дълбокия смисъл и естетическата стойност, за радостното изживяване на земния живот. Тези така наречени «малки братя» (минорити), които нямали манастири, собствени имоти или доходи, трябвало да живеят постоянно сред хората, да общуват с тях, да им дават пример с простия си евангелскн начин на живеене, подобно на Христа (imitatio Christi). Те подхранвали надеждите и вярата у бедните и обезправените, че са равни със земните властители пред бога, дори че по своята нравственост стоят по-близо до Христа от тях. Францисканците (последователи на Франциск Асизки) били най-лявата и най-демократична монашеска формация, която църквата регламентирала, но която не-рядко й създавала затруднения, с неканонически, дори еретически отклонения на отделни монашески групи по места. Привеждаме дейностите на «малките братя» (Ordo fratrum minorum) само като пример, който далеч не изчерпва активните обществени проявления на орденския живот [397]. Западната църква ревностно създавала и поддържала редом с владетелите университети. От началото на XIII век нататък техният брой в Западна и Средна Европа растял. Те имали богословски (което значело и философски), а освен това правен и медицински факултет. На практика в тези висши учебни заведения се преподавали всички науки и се изучавали произведенията на всички учени и писатели, завещани по писмена традиция от античността и допълвани с нови раздели през средновековието — математика, геометрия, астрономия, реторика, музика. . . Фактически една от основните науки тук е била философията. И макар университетските ръководства да били тясно зависими от църквата и под неин контрол, тъкмо сред професорите по богословие и философия се изявявали създатели на нови философски схващания с рационалистически и дори материалистически характер. А наред с тези теоретически дръзповения други професори богослови заставали на антидогматични позиции по основни въпроси и предизвиквали цели религиозни двлжения. Така например организираното хуситство се родило в аудиториите на Пражкия университет от произведенията, диспутите и проповедите на професора по богословие Ян Хус. Вярно е, че католическата църква преследвала и забранявала почти всичко недогматично. Но то се появявало отново и отново и все по-често. Обвинените учени се местели от един университет в друг даже със своите студенти или пък намирали прием във владетелските дворове, а понякога в големите търговско-промишлени градове. Обнародваните от тях веднъж трудове се разпространявали в преписи по частен път. Развитието на елементите на науката и на противокатолическите учения не можело да бъде спряно. Университетите подготвяли множество прависти и лекари, които навлизали в интензивния градски живот и го обслужвали, разнасяйки чрез дейността си култура сред гражданите. Западната църква, също както и византийската, се крепяла върху основите на най-простата народна религиозност, изразена в култа към светците и чудотворците, макар тяхната «дейност» да не била свързана с паганистичнн представи, изтрити от съзнанието на вярващите в резултат на по-ефикасната възпитателна работа на църковните служители по места. Но освен това имало и значителен брой неподдаващи се на догматично дисциплиниране хора, които били склонни към различни ереси. Ересите са един от най-характерните белези на религиозния живот на западното средновековие — в много по-висока степен, отколкото в източноправославните страни въпреки по-систематичната и по-жестока борба с тях. Всички те имали две основни линии на идейна насоченост. Едната е отрицанието на църквата като обществен институт с материална основа, с духовна и светска власт. Отрицанието идвало от преценката, че църквата се била отдалечила от евангелските нравствени начала, не отговаряла на нуждите на вярващите, превръщала се в техен зъл заповедник. В народните среди се създала една митична представа за някакво просто и свободно общество на равноправни вярващи по подобие на първоначалните християнски общини (ecclesia primitiva). Това е една от идеите сили, които движели религиозния живот чак до края на Реформацията. В нея били включени дори представите за първобитен стопански комунизъм, извлечени от сведенията на новия завет. Втората идейна линия на еретическите учения е утвърждаването на съзнанието, че всеки човек е в състояние с помощта на собствените си интелектуални и морални сили, без помощта на църквата, тайнствата и догмите да овладее докрай божиите истини и да постигне християнско съвършенство. А щом всички са способни на това, трябвало и всички да общуват помежду си на морално-религиозна основа, взаимно да си помагат за изграждаме на идеалния земен живот, подкрепени от евангелските правила. И двете идейни течения били формулирани и развити още в последните години на XII и началото на XIII век в обемистите произведения на калабринския абат Йоахим Флорски (Джоакино да Фиоре) [398], неколкократно осъждани частично или изцяло от събори и папски цензори, но въпреки това добиващи все по-голяма неофициална популярност и авторитет, особено чрез полулегалната пропаганда на францисканските монаси. Дори Данте Алигиери, който бил не само поет, но и един от най-големите католически богослови на средновековна Италия, споменава в своята Божествена комедия за Йоахим Флорски с дълбоко уважение като за мислител, «надарен с пророчески дар». През XIII — XV век в Западна Европа се роели по-малки и по-големи групи, особено в градовете, с еретически и полуеретически облик, организирани в общежития или в нещо подобно на общини от съмишленици, макар че понятието общини е твърде силно в случая. Това били прочутите в онези времена бегини (групи от жени) и бегарди (групи от мъже). Почти еднакви с тях и по убеждения, и по умонастроение били не по-малко известните «братя» и «сестри на свободния дух». Те често се приютявали при бегините и бегардите и дори при най-лявото крило на францисканците — терциариите. Но на практика е трудно да се различат бегини, бегарди, братята на свободния дух и дори отчасти терциариите. Тези формации били разпространени в южната и югозападната част на Германия, във Фландрия, Франция (дори в Париж и околностите му) и в Италия още от XIII век. Тяхната дейност се изразявала не само в основаване на общежития, в поддържане на връзки за подпомагане на бедни, болни и недъгави, за намиране работа и изобщо препитание на отделните членове. Тях ги обединявали общите нравствено-религиозни преживявания и възгледи. От основната идея на Йоахим Флорски за настъпване на нова историческа епоха, в която църквата отмирала и започвала ерата на светия Дух, вселен във всяка човешка душа поотделно те достигали до убеждението за пълното могъщество и свобода на човека чрез самоусъвършенствуването му в духовно отношение; «братята» развивали способностите си при взаимно общуване, подпомагане, контролиране. Тук вече става дума не толкова за мистика, колкото за спиритуализация на личния и обществения нравствен живот. Тези течения (или по-скоро едно общо течение) се запазили чак до времето на Реформацията и се влели в нея с редица отсенки на светоизживяването и светоусещането — като пантеизъм и квиетизъм, като «либертини» — братя на свободния дух (в Женева като анабаптисти и др.) [399]. Чешкото предхусистко реформационно движение било също така дълбоко повлияно от ученкето на Йоахим Флорски през втората половина на XIV век [400]. Това влиянне се проявило по-късно, през самата хуситска революция, в схващанията и практиката на най-радикалната таборитска група. Тя се стремяла да осъществи стопански и уравнителски комунизъм съобразно идеала за първобитните християнски общини (ecclesia primitiva), като отхвърляла изцяло църквата, защото щяла да настъпи нова хилядогодишна епоха (хилиазъм), свързана с действието на светия Дух [401]. Известно е, че от сложната смес на различни еретични или църковно неканонични схващания в Чехия се оформило общонародно антифеодално, антицърковно и противонемско движение. То се разразило в революционна буря, засегнала цяла Средна Европа и превърнала се в първия акт на Реформацията. Това станало в началото на XV век, по времето, когато Жана д'Арк повела французите на народна война за освобождаване на отечеството от нашествениците англичани. Орлеанската дева също била «осенена» от божия дух, «който й вдъхвал пророчески дар и сили» за извършването на този подвиг. Ето как се развивало и религиозното мислене, и наченките на новата наука и култура в недрата на католическата църква и сред обществото. Стремежът към социално обхващане и организиране, към стабилизиране и преустройство чрез нови светогледи и моменти, нови структурни форми, институти и решения характеризирал живота във водещите страни на Западна Европа. Основен фактор за всичко това е несъмнено високо развитият градски живот в тях. От него извирала неизчерпаема творческа енергия. Тя била толкова голяма, че давала възможност на папството и на редица европейски владетели да организират един след друг няколко кръстоносни похода срещу османските турци; почти всички тези военни кампании засегнали едни или други краища на българските земи. Ако сравним състоянието на католическата църква и културата на западното европейско общество през XIII — XV век със състоянието на църквата, религиозния живот, културата и обществените изяви в България и Византия от същото време, ще установим следното. Двата църковни свята са аналогични само в най-долния слой на простонародната, неразсъждаваща религиозност, свързана със светците помагачи, чудотворците, целебните мощи, икони и пр. От този идеен момент нататък всичко друго дели Запада от Изтока с цяла историческа епоха. Византийската и българската църква били не само изостанали и примитивизирани, но и лишени от социално организираща насоченост на дейността си, от морална енергия. Самотническата и безпомощна мистична съзерцателност на исихастите е последният израз на асоциалност и пасивност. Понятието исихазъм идва от гръцката дума hsucia, която означава спокойствие, бездейност; душевно спокойствие, мълчание, усамотеност, недеятелност. Във византийските църковни кръгове към края на XIV и през XV век се чували гласове за несъпротивление на исляма и за подчинение на турците. От Солун, Атон и Цариград духовници и църковни писатели започнали да емигрират по егейските острови и по-далеч още преди падането на византийската столица и Солун [402]. А при завладяването на българските земя от турците мнозина йерарси и книжовници напуснали завинаги страната и се приютили в Сърбия, Влашко, Молдавия и Киев, изоставяйки своето паство. И византийските, и българските писатели многократно през XIV и XV век отбелязват своето пасивно отношение към османското завоевание — те го смятали за «божие попущение», като наказание за тежки грехове на целия народ. Маразъм и чувство на обреченост се проявяват в дейността на църквата. Упованието в светите чудеса замъглявало и снизявало съзнанието на нейните служители дотам, че те просто забравили за основите на българската средновековна култура, за живителното хуманистично и просветителско дело, започнато след християнизацията на българите от Преславската и Охридската школа. Затова погаснали както църковният култ, така и народната популярност на Кирил, Методий, Климент, Наум и сподвижниците им. И тъй в десетилетията преди османското нашествие и през XV век църквата не е играла обществено градивна роля тъкмо поради това свое идейно и социално изоставане. |
Мммм, а как беше името на човека, ръководил отбраната на Царевград Търнов?  Редактирано от - Вежливия Лос на 10/06/2006 г/ 05:18:27 |
Вежливи Лосе , тази тема е отворена за оплюване и осиране на Православието, а ти с нетактичните си намеци се опитваш да внесеш , разкол , смут и паника припомняйки , че Патриарх Евтимий Търновски е бил организатор на защитата на Старопрестолният Търновград !  Анатема ! Няма нищо по-велико , от Американските Баптистки , Протестантски , Католически , Мормонски и прочие религиозни общности ! Амен !  Редактирано от - Чок觧 на 10/06/2006 г/ 07:26:00 |
Вечният дисидент, Александър Зиновиев, почина точно преди един месец на 10 май, на 83 години. Много е удобно, но неточно да се предполага, че антисъветски настроения автоматично означават прозападни такива. Въпреки че много дисиденти намериха материални и духовни ценности в емиграция, други бяха ужасени от декаденството и цинизма, които кой знае как, откриха там. Александър Солженицин беше единият, който се разочарова от Запада. Другият беше Александър Зиновиев. Многократно награждаван военен пилот и изтъкнат математик той можеше да си живее добре при комунизма. Но той стана безстрашен и яростен критик на простотиите по Брежнево време. Bече беше много близко до неудобен за системата, по времето когато неговият най-голям труд " Прозяващите (се) хълмове" (The Yawning Heights), беше публикуван в Швейцария през 1976 година. На вашият Джимо, `Fucktown` - Ибанск, фиктивния съветски град, където скука и посредственост; символизират скапващата ума закостенялост и стагнация на живота в съветската провинция. Съветските власти се шашнаха: да го затворят значеше че неговата сатира не беше напълно измислена, да се правят че не го забелязват изглеждаше проява на слабост? Резултата беше, че те му отнеха всички медали и отличия, както и неговото академично място. Две години по-късно, беше принуден да емигрира. Първо той отиде в Мюнхен, който тогава беше център на емигрантския живот. Обаче, не го хареса никак! Неговата следваща книга "Homo Sovieticus" през 1985 година беше приветствана като финен разрез на съветския начин на мислене. Но когато въжделената свобода дойде, се оказа че другаря Зиновиев пак не е щастлив?! Той мразеше Михаил Горбачов с неговата полуопечена `перестройка`, пародирайки я в друга книга като "Катастройка". Презираше Борис Елцин, първият президент на следсъветска Русия, като пешка на Запада. Даже преди да се завърне да живее в Москва през 1999 година, той предприе стъпки, които объркаха неговите почитатели и възрадваха носталгичните комунисти. Решително подкрепи Сърбия срещу това, което той видя като агресия на Запада и по-късно беше водещ поддръжник на Слободан Милошевич, срещу обвиненията за военни престъпления. Той се превърна и в убеден защитник на Съветския Съюз. Сталин, казваше, правилно го е наказвал за `тероризъм`. Брежнев беше много мек с противниците на строя - добавяше той. Строго критикуваше, Путинова Русия, изобразявайки я миналия септември като "мелез, заяк с рога". Нейните съставки са, казваше той, "скрит съветизъм, елементи на западни ценности и назадничав феодализъм на руската православна църква". Прогресивна назадничавост Зиновиевия обратен подход, циничен до идеалистичен на смени, отразява едно крило на руската интелигенция. Като контраст, Солженицин, въпреки че не се възхищава нито от Запада нито от съвременна Русия си остана дълбоко религиозен и патриот. Но не при Зиновиев - Дмитри Микеев, бивш политически затворник и лекар, сега виден московски бизнесмен го оприличава като герой на Достоевски: "някой не напълно нормален, по-скоро идеалист, чувствителен; емоционален - пълен с противоречия". Владимир Буковски, последователен антикомунист, установил се в Кембридж; един път го попитал, защо за удивление на всички свои приятели, сега защитава Сталин? -Всеки може да атакува Сталин. По-интересно е да намериш аргументи в негова защита. Без Сталин моето семейство, щяха да бъдат селяни. -Жертвите на Сталин са висока цена за издигането на зиновиевата фамилия - контрирал Буковски. -Така е, съгласил се добродушно, Зиновиев. Картата на неговия интелектуален път беше комплицирана от неговото удоволствие, да заблуждава лековерните западняци. Той твърдеше, че в неговата младост е бил интерниран в Сибир - едва завършил Московския Институт по философия, литература и история, заради конспирация за убийството на Сталин? Ако се съди по един от най-старите му приятели, това е било негова лична измислица. Другаря Зиновиев беше "брилянтен мистификатор". Това се отнася както за неговите възгледи така и за целият му живот! |
Добави мнение Мнения:4