Подписка за отваряне архивите на ДС: писмо до еврокомисаря Оли Рен, 19.06.2006 г. ,II
Отиди на страница:
Уау, втора подписка върви. Сърце ми не дава да остана настрани. Шъ съ пиша тогава в самотните и грозните. За предпочитане е.  |
Не се прави че не разбираш. Всичко друго но не си глупав. Ако имаш избор и предпочетеш да се правиш на грозен и самотен, може би има защо.  |
A това 483 си е доста обикновено число. Дели се на 3, 7, 21, 23, 69, 161. Необикновеното се състои в това, че половината от делителите му (3, 7, и 23) са прости числа. |
| Разсилният се опитва да убеди две розови крави да се присъединят към подписката: Натиснете тук 22 MB! |
| Чакайте! Май нещо не е в ред? Нали подписите уж бяха 538 с напъни да станат 540. Поне да е кръгло числото. А на последната страница чета 483?! - Да няма вече нещо като обратно броене? Сигур вече са 583!? Или ... Може пък да са открили, че някоя Лелка и некой Чичо са се престарали въФ Фичоналното пространство и са надумкали няколко роти Мъртви души из подписката? И сегинка ги дръпат с пинцета от задните части на Пасквиля?... ... Няма да се зачудя, въоПще!  |
, та зат'ва ...Гледам, разсилният вчера се е отпуснал да квалифицира участнички в сий честен форум на "самотни, грозни и стари жени". Не види сите снимки, нацвъкани саморъчно от неговата хигиенистка. Градобитнина, облечена навсякъде с парцалки секънд хенд. Аль-о-о-у, турни си очилата!  |
| Чехия пуска в интернет архиви на бившите служби "Дневник" 20 юни, 16:46 Чешката разузнавателна служба публикува на сайта си документи за дейността на комунистическото разузнаване от периода 1945-1989 г., предаде АФП. Това дава възможност на всеки желаещ свободно да се запознае с почти 2000 архивни документа и снимки. На сайта са оповестени справки, докладни записки със статистически данни за резултатите от вербуването на агенти, отчети за тяхната оперативна работа, дейността на дисидентите и преписки със съветските колеги от КГБ. Интересуващите се могат да видят дори и фотографии от срещата през 1988 г. в Берлин на разузнавателната общност на бившия Варшавски пакт. Ръководителят на центъра за връзки с обществеността на разузнавателната служба Богумил Шрайер смята, че най-много от чуждестранните посетители на сайта ще са чехословашките емигранти, които са били принудени да напуснат страната по политически причини. Отварянето в Чехия на тайните архиви започна през 2004 г. След приетите тогава закони всеки може да отиде в приемната на разузнавателната служба и като в библиотека, за да поиска да се запознае с архивите, да си копира документ или снимка. Експерти и изследователи на дейността на комунистическите тайни служби прогнозират, че работата по отварянето на чешките архиви ще продължи няколко десетки години. |
| Катарзис в България няма да се състои по начина, по който би го направила общност с духовен живот и стабилни устои... ще ни го наложи Евросъюзът Сп. Клуб М, юли 2006 С (журналиста) Тодор Янакиев разговаря Калин Манолов Ще четем ли скоро разсекретени документи от архива на ДС, г-н Янакиев? Искам първо да уточня, че тези документи няма да са „разсекретени”, защото това е термин, обслужващ тези, които не искат архива на ДС да бъде публичен или се стремят максимално да усложнят достъпа до него. Тези документи не са секретни още от решението на Народното събрание от 1994 г. Ако става дума дали скоро ще има реален и широкобхватен достъп до архивите на Държавна сигурност, поставен на принципни начала, аз съм по-скоро скептик. Не мислите ли, че в момента политическата конюнктура е доста по-благоприятна отпреди и е възможно досиетата наистина да станат достъпни? По всичко личи, че конюнктурата е доста променена в положителна посока, и то от единственият възможен източник, който се убедихме, че може да въздейства върху нашето безсилно в много отношения общество – външния натиск. Явно сега управляващите са поставени под много сериозен натиск, освен от Европейския съюз, вероятно и от НАТО, да започнат действително да превръщат архива на ДС в архив, който може да се ползва от обществото. Каква е мотивацията на Европейския съюз и НАТО да принуждава българските политици да отворят архивите на ДС? Мотивацията им е преди всичко прагматична. Явно са прозрели, че борбата с организираната престъпност в България и реформирането на институциите, които трябва да се борят с нея, минава през публичността на архивите на Държавна сигурност и осветляването на серия от зависимости, които превръщат хора от държавните институции в заложници на криминални интереси. Защо България не направи досега тази връзка между агенти и престъпници? Винаги, когато се е говорело за зависимости от досиетата, се е мислело за политически зависимости? Подобно осъзнаване във всички цивилизовани държави е задача на един интелектуален елит, който задава тона на обществените дискусии. В България или такъв елит (поне с такова качество) няма, или и той е обвързан – най-малкото с гузност – с криминалното минало на криминалната комунистическа държава. Как досега се пречеше на достъпа до архивите на Държавна сигурност? Най-вече с лъжи. Като цяло историята на опитите за постигане на публичен статут на тези архиви е драматична, но най-много лъжи и заблуди се наслоиха след идването на власт на Симеон Сакскобургготски. Една от основните му задачи беше да прекъсне стартиралия, макар и с явни ограничения, процес на отваряне на тези архиви. Законът за досиетата беше отменен през 2002 г. в началото на неговото управление, с разпоредба в новоприетия Закон за защита на класифицираната информация. Това бе противоконституционно действие и съответно Конституционният съд беше сезиран от опозиционни депутати. Само че половината му членове узакониха беззаконието по отмяната на Закона за досиетата по един много спорен от юридическа гледна точка начин. Вие бяхте доста активен в този процес и дори повлияхте на решението на конституционните съдии? Не точно на тяхното, а на едно изключително важно решение на Върховния административен съд от 2003 г. Макар че нещата са свързани. Когато през 2002 г. в Конституционния съд се гледаше делото по отмяната на Закона за досиетата, изпратих на всеки от конституционните съдии мой експертен анализ, озаглавен ”Информацията за Държавна сигурност не е класифицирана”. Защитих тезата, че не може да се поставя знак за равенство, че трябва да има ясно разграничение между тоталитарната държава и нейните специални служби, и новата демократична държава и специалните й служби, както и между основните закони на двете държави, каквито са конституциите им. Половината от членовете на Конституционния съд ме подкрепиха в своето становище по делото за конституционосъобразността на отмяната на Закона за досиетата. Тези шест гласа обаче не достигнаха отмяната на закона да бъде обявена за противоконституционна и тя остана в сила. Междувременно се създаде впечатление, че с новоприетия Закон за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) архивът на Държавна сигурност отново се засекретява със задна дата. Това не е истина и в своето решение от февруари 2003 г. Върховният административен съд (ВАС) категорично потвърди, че ЗЗКИ се отнася до държавната и служебна тайна на Република България, и разпоредбите му нямат нищо общо с бившите тайни служби на бившата Народна република България, както, разбира се, и с архивите им. За мотивировката на това свое решение ВАС стъпи в много голяма степен на моя експертен анализ, за който споменах. Решението на ВАС бе брилянтно и то с висока юридическа компетентност потвърди моята логика на разсъждения, както и логиката на решението на Народното събрание от 1994 г., че „сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не се считат за държавна тайна”. Това решение на Народното събрание никога не е отменяно, включително от ЗЗКИ. Искате да кажете, че архивите на Държавна сигурност не са класифицирана информация, че трябва да са достъпни и в момента, и че който твърди обратното – манипулира? Архивите на Държавна сигурност не са със статут на секретни от 1994 г., и който твърди обратното, обслужва интереса на хора, които не искат да се разбере истината за комунистическото минало на България. Някои обаче напоследък твърдят и двете неща едновременно – че решението на Народното събрание от 1994 г. наистина е в сила, но и че ЗЗКИ се отнася до архивите на Държавна сигурност, което би означавало, че той ги засекретява със задна дата и че обезсилва това решение. Това е също нелепа манипулация, която трябва категорично да се опровергава. За съжаление и опозицията, в лицето на СДС и ДСБ, вече в продължение на няколко години защитава тезата, че ЗЗКИ се отнася и до архива на ДС. Това прави и журналистът Христо Христов, включително и в специална глава в книгата си за убийството на Георги Марков. В една или друга степен застъпници на тази теза са и юристи от неправителствени организации, които иначе се обявяват за обществен достъп до тези архиви. Това поведение е много странно, защото на всички тях решенията на ВАС от 2003 г. и на Народното събрание от 1994 г. са им много добре известни. Поддържането на заблудата, че ЗЗКИ се отнася и до архива на ДС, на практика легитимира комунистическата държава и тайните й служби и създава алиби за процедурни пречки пред достъпа до тази информация от рода на “нужно е време, за да се обработи и “декласифицира”, тоест разсекрети, целият този огромен масив от документи”. А той, както вече стана дума, много отдавна не е секретен… Но архивите на ДС са в МВР и сега не са достъпни. Ще се промени ли ситуацията, ако бъдат прехвърлени в Държавния архив? Част от тези архиви са в Националната разузнавателна служба и в Министерство на отбраната. По принцип прехвърлянето на архива на ДС в Държавния архив просто ей така е профанска теза, защото материята наистина е много деликатна и сложна. Достъпът до този архив трябва да става по много ясни и детайлизирани правила, и да се работи по определена методология, която изисква определена компетентност. Водещият подход обаче трябва да отстоява максимално възможна достъпност и публичност за тези архиви. Мисля, че трябва да използваме задължително опита на средноевропейските бивши социалистически страни и на прибалтийските републики, и да създадем български институт за изследване на комунистическото минало, който да съхранява архива на ДС и да работи по него. Може и да се нарича Институт за национална памет, както предлагат някои. Необходима е и нова “комисия Андреев”, но нейните членове не трябва да бъдат излъчвани от политически партии. Този орган трябва да бъде мандатно и законово независим, и да не позволява на политическата конюнктура да злоупотребява с този архив. Най-прецизно е да бъде създаден със закон. Тогава излиза, че като не прехвърля архива на Държавна сигурност в Държавния архив, вътрешният министър всъщност спазва закона? Той не нарушава ЗЗКИ, защото архивът на Държавна сигурност не е класифицирана информация, няма нищо общо с този закон. Но с отказа да се предоставя достъп до този архив се нарушава грубо Закона за достъп до обществена информация. Нарушава се и конституцията, която има пряко действие и според която (чл. 41, ал. 2) гражданите имат право на информация от държавен орган, ако тази информация не е държавна или друга тайна и не засяга чужди права. Освен това конституцията защитава народното здраве и морала, колкото и общо това да звучи. Народното здраве и моралът изискват ясни взаимоотношения и липса на нелегитимни и тайни зависимости. Но дори да не е държавна тайна, информацията на ДС попада в категорията „лични данни”, което прави разкриването й противоконституционно, тъй като се засягат ”чужди права”? Данните за хора, които са били щатни или нещатни сътрудници, всякакви данни, които потвърждават или се отнасят до това им сътрудничество и до тая им принадлежност към Държавна сигурност, по никакъв начин не представляват лични данни. Напротив, те трябва да са публични – и конституцията, и общественият интерес изискват това. Данните за връзки с ДС и принадлежност към ДС не само не могат да бъдат крити под сянката на Закона за защита на личните данни, но и под каквато и друга защита на личността. Вътрешният министър разкри подобни данни за определен брой хора, с което създаде правилна практика – не по избирателния начин, по който процедира, но е принципно правилно, че това не са лични данни. За съжаление след скандалната отмяна на Закона за досиетата няма добра нормативна уредба на тази наистина толкова деликатна, тежка и драматична материя. Има една инструкция на МВР от 2002 г., която се опитва да дописва Закона за достъп до обществена информация, но в някои пунктове даже му противоречи, което е недопустимо. Час по-скоро трябва да бъде приет нов закон, който да урежда този достъп. Дотогава обаче няма никакво основание достъпът до архива на ДС да бъде отказван на когото и да било. Иначе пазарът на досиета ще продължава да процъфтява? За да има противоотрова на този пазар, който много хора от бившата Държавна сигурност признават, че съществува, обществото трябва да разполага с този архив. Ако, както се чуват пак гласове, той бъде унищожен, ще остане на разположение само на тези, който са го дублирали за собствена частна употреба. Прокуратурата трябва да помисли дали подобни призиви за унищожаването му не са подбудителство към престъпление, и да излезе с някакво становище по този въпрос. Този архив има и изключителна историческа стойност. Така че всяко листче от него е ценно. Казахте, че вътрешният министър е създал добър прецедент, огласявайки няколко имена. Видяхме как реагира един от разкритите агенти – Георги Коритаров. Какво ще се случи, ако има подобни разкрития и занапред? Това щеше да се случи още преди 3-4 години, ако не беше дошъл на власт Симеон Сакскобургготски. Сега ще започне да се изяснява за какво е ставало дума в истинската дейност на Държавна сигурност, ще започне просто да се повдига завесата. Този процес на самоизобличение и взаимно изобличение ще има отвратително лице, защото много от тези хора, без да ги съдя, са хора с болно честолюбие. Тогава покаянието е фалшиво, а разговорът не е принципен. Но хората, които не са били причастни към дейността на Държавна сигурност, все пак ще могат да си изградят представа какво е представлявала тя. Ще разберем ли от изповедите на следващите Алберт, Димитър, Бор, Липа и т.н. как е действала Държавна сигурност, имало ли е „добри” и „лоши” управления в нея? От изповедите им – не, тези изповеди само показват, че този етап от живота им за тези хора е болезнено срамно петно. Забелязвате ли обаче кога започват да твърдят, че мотивацията им е била благородна, че дейността им е била добра, че са искали да поправят хората, за които са донасяли? Чак след изобличението. Ако наистина смяташ, че си работил за страната си, какъв е проблемът да излезеш открито и да го кажеш? Това е опит за защита, това не е покаяние. Обратното – повечето хора, които усещат вина и я признават сами, са станали агенти под жесток натиск. Другите, които най-дълго се криха, най-дълго отричаха и продължават да отричат, мисля, че са работили само за своя облага. Единственият начин да си съставим обективно мнение е като получим цялата информация и тогава да преценим кой колко “добра работа” е вършил, чия дейност е била “благородна” и чия не чак толкова, и всъщност каква точно аджеба е била тази дейност. Само публичността ще даде възможност за реална оценка. Другото са евтини долнопробни манипулации. Като например слагането на знак на равенство между Държавна сигурност и България? През 2000 г. режимът в Народна република България бе обявен за престъпен и криминален със закон. Защо? Защото грубо и безчовечно постоянно нарушаваше основни човешки права и свободи на огромната част от българите, и в тези нарушения водеща роля имаше Държавна сигурност. В този смисъл НРБ се смята за нелегитимна държава. Тази разграничителна линия е задължителна. Но не се прави – нито от обществото, нито от съюзниците ни от НАТО, например. Всички шефове на секретни служби в момента са дългогодишни служители на комунистическата Държавна сигурност. Не искам да раздавам присъди, а и е много сложно да се съди с черно и бяло. Но не е редно такива хора да заемат ключови позиции в днешната държава. Има голяма опасност от подмолни и неправомерни действия от тяхна страна, които нямат нищо общо с демокрацията. А и виждаме докъде са докарани нещата с нивото на корупцията и бандитизма в държава, в която т.нар. организирана престъпност и т.нар. спецслужби, които трябва да й “противодействат”, са с едни и същи майка и баща – БКП и ДС. Нужна ли ни е още декомунизация в България? Да, защото опозиционните сили в България по-скоро бяха алиби на милиционерския преход, който се състоя, а не реална, радикална алтернатива на комунизма. Не всички са били агенти, но много ниският морален праг на българския интелектуален елит, който лесно жертваше достойнството си и убежденията си в интерес на кариерата по време на комунизма, направи тези хора конформисти и след падането му, и то в едно време, което изискваше радикални реформи. Гузността, че си бил член на БКП или че няколко пъти си кандидатствал да влезеш в БКП, пречеше на размаха на действията им. Имаше национален консенсус да не се състои декомунизация в България. Тези, които искаха ясна присъда на режима и на системата, бяха малцинство, а и сред това малцинство рационалното и духовното беше на много ниско ниво. Сега това малцинство увеличава ли се и този консенсус разпада ли се под натиска на Европа? Трудно е да се каже, аз по-скоро съм песимист. Катарзис в България няма да се състои по начина, по който би го направила общност с духовен живот и стабилни устои. По-скоро ще ни го наложи Евросъюзът. Аз очаквам тук да дойдат съветници по тертипа на съветските, които обаче ще наложат демокрация, а не терор, тъй като ние отказваме да се цивилизоваме сами. При това отказваме упорито, институционално. Задължително ще се наложи лека форма на лустрация – правила, които до момента се избягват. Прозрачност на публичните личности – част от прозрачността е не само какви са ти доходите, а и какво е твоето минало, бил ли си агент на Държавна сигурност. Следващото – избягване конфликт на интереси. Не може, например, да си на работа в МВР и същевременно да се занимаваш с частен охранителен бизнес, и т.н. Всякакви форми, които създават възможност за корупция и подмолно влияние в различни сфери на икономиката и държавното управление, ще бъдат дефинирани и ограничавани с правила. Западът ще стъпи тук, ще вземе по неумолимите закони на бизнеса сегашните активи на неспособните болшевики, които са първите капиталисти. Те ще бъдат постепенно претопени и ще се наложат по-добри икономически и социални отношения в България. Но след няколко поколения. За това сме си виновни ние, нашата робска психика и нашият робски манталитет. Не ми се иска да завършваме толкова песимистично. Тогава трябва да си осветим миналото. Машината на злото се разрушава само като я поставиш на светло – като вампир, който се бои от светлината. Това ще е и нашето изцеление, защото не се живее добре с нечиста съвест. Ти си във война със себе си, когато не си се покаял, какво остава за отношенията ти с околния свят. В човека се борят добро и зло, и това не са абстрактни категории. Библейска истина е, че който трупа знание, трупа тъга, но нашият Господ Исус Христос е казал, че нищо не остава скрито на този свят. Колкото по-бързо разчистим сметките си с комунистическото минало, толкова по-добре. И това няма да е отмъщение, а справедливост? Точно така. Редактирано от - Чичо Фичо на 08/07/2006 г/ 17:08:30 |
| Тодор Янакиев Цялата истина за Държавна сигурност ще разкрепости обществото ни (декември 2000) На 30 юли 1997 бе гласуван Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (ЗДДБДС). С него най-накрая бе направен опит за разсекретяване на архивите на ДС и хвърляне на светлина върху дейността й. Една от основните цели на ЗДДБДС (станал възможен по времето на първото некомунистическо абсолютно парламентарно мнозинство след падането на Тодор Живков) бе ограничаването на дестабилизиращото и подмолно влияние на представителите и сътрудниците на бившите тайни служби върху демократичното развитие на България. Днес се твърди, че този закон се е оказал неработещ. Истината е, че той бе първата крачка – макар малка, неуверена и объркана – в правилната посока. Още с приемането му обаче с просто око се виждаха множеството му недостатъци и дори капани пред ефективното му използване. От някои от тях се възползва и Конституционният съд, изваждайки себе си и президентската институция от списъка на подлежащите на проверка за евентуално сътрудничество на комунистическите секретни служби. Бе осуетено и огласяването на значителен брой (както се твърди) "картотекирани сътрудници", т. е. нещатни помагачи на ДС, чиито досиета са унищожени и имената им фигурират само в справочната картотека и регистрационните дневници на МВР. Днес, три години по-късно, управляващото мнозинство демонстрира решителност да ремонтира така закона, че тъмното минало на ДС и неговите носители да бъдат разкрити в максимална степен. Желанието на будната част от обществото ни съвпада с тази заявена политическа воля. Но отново се чуват и повърхностни интерпретации от рода, че със сегашните поправки в закона ще се сложи вече край на този проблем. Нищо подобно! Радикалните промени в ЗДДБДС ще са само едно широко отваряне на вратата, един мощен тласък по пътя на разкодирането на най-мрачните тайни от миналото ни до пълното разнищване на ДС и максималното изолиране на представителите й от лостовете за влияние върху демократичното развитие на България. Тоест кампанийният подход и мислене ще бъдат нова, голяма грешка Защото става дума за един труден и дълъг процес на проникване в конспиративното – лепкаво и драматично – битие на репресивните органи, за който процес са необходими ясна и твърда воля, мъдрост, решителност и здрави нерви, стратегическо мислене, честност и откритост, безкомпромисност. Колкото и добри да са поправките, които сега ще се приемат, неминуемо ще изникнат допълнителни казуси и проблеми, нормативни непълноти и може би дори недомислия. Всички те без притеснения трябва да бъдат отстранявани бързо и ефикасно, за да може най-накрая и България да се отърве от раковото образувание на държавата и обществото ни, наречено Държавна сигурност. И надеждата е, че именно обществото и управляващите политици най-накрая са узрели за решаването на този основен проблем за скъсването с криминалното битие на България. Защото там, където бяха наясно със същността на комунистическите тайни служби, това бе първостепенна задача за решаване. И една от причините Чехия, Унгария, ГДР, Полша да тръгнат много по-бързо и успешно към демократична Европа е именно, че в тези страни бе осъществен незабавен и безцеремонен удар върху репресивния апарат, който бе изолиран от процесите на социалното и икономическото обновление. Наскоро стана публично достояние, че през 1990 целта на министъра на вътрешните работи Атанас Семерджиев и побратимите му от червената номенклатура е била да спасят тези наши служби от “погром”. И след като наистина те бяха спасени, логично се стигна до погрома над държавата и обществото. А самият факт, че сега персони като баш шестака Димитър Иванов и авторът на доноса за “македонската афера” на правителството на Филип Димитров Бриго Аспарухов са против афишираните промени в ЗДДБДС е поредното и твърде убедително потвърждение, че трябва да се действа с двойно по-голяма решителност и размах точно в обратната на техните искания посока. Т. е. към разкриване на цялата истина за ДС, за повече от 45-годишния период на съществуването й, за изваждане наяве на цялата информация, за цялата й дейност, за всичките й управления, за всичките й щатни и нещатни сътрудници. Отново обаче чуваме рефрена: “Шести отдел на Шесто управление бе политическата полиция, но в ДС е имало и други – разузнавачи, контраразузнавачи, антитерористи.” Колкото по-бързо и пълно бъде огласена документацията на ДС – толкова по-ясен ще стане и достойният отговор на този съвременен мит. Какво всъщност бе ДС? “Щитът и мечът на партията” Т. е. на БКП, която идва на власт незаконно, с кръв, с помощта на чужда тоталитарна държава и управлява в продължение на 45 години със средствата на терора. Основният въоръжен отряд – или по-точно армия – който пази и крепи тази диктатура, е именно ДС. Цялата ДС не служи нито на народа си, нито защитава националния суверенитет, нито демократичните и правовите принципи. Напротив, цялата ДС е поставена в пряка услуга не дори на една (бързо станала многочислена) партия, а на нейната върхушка. Т. е. цялата ДС бди за неприкосновеността на благополучието на една шепа хора, на една самозвана каста, която експлоатира собствения си народ като роби в жестоко охраняван концлагер. Добре платените му надзиратели са именно служителите на ДС. А по-висшестоящите от тях са част – и то твърде важна – от същия този тоталитарен олигархичен “елит”. Органите, т. е. служителите на ДС, през цялото време са верни послушници на волята на друга държава – СССР. Същите тези тайни служби са главният изпълнител на развихрилия се “революционен” терор след 9 септември 1944, на монтираните съдебни процеси, на изселването, на въдворяването в лагери, отнемането на елементарни човешки права и свободи, на геноцида върху политическия, стопанския, обществения и интелектуалния елит на нацията. Именно ДС е инструментът, чрез който БКП срива до основи буржоазно-демократичното устройство на България. И налага модела на терористичната държава. Любопитно е как разузнавачи и контраразузнавачи са се противопоставяли на съветския диктат или пък на предложението на Живков и сие да станем съветска република де юре, как са се противопоставяли на убийствата на наши дисиденти в чужбина или отвличането им обратно зад желязната завеса, на дезинтеграцията на емигрантските ни общности и отлъчването им от родината, на изолирането ни от света – от достиженията му в областта на духа, културата, науката, техниката, изкуството, как са се противопоставяли на дружбата ни с терористични режими, на обучаването на терористи, на търговията с оръжие и наркотици, на износа зад граница на национални капитали, на т. нар. възродителен процес и т. н., и т. н. И какъв точно антитерорист си, след като служиш на практика на една клика, съхраняваща своите позиции точно със средствата на терора? Също така любопитно е кой прилагаше класово-партийния подход срещу “бившите хора” и роднините им по отношение правото на пътуване, правото на труд, образование, житейска реализация. Също така кой четеше писмата ни, кой подслушваше телефоните, надничаше през ключалките? Кой ни пазеше от истината за Чернобил? ДС се беше превърнала в държава в държавата. Опирайки се на произвеждащото страх насилие, посредством издигнатото в норма доносничество, изнудването и вербуването на хора ДС успя да пусне пипалата си в цялото общество, да контролира всички ключови места в политическия, икономическия, социалния и културния живот. Но макар и разполагащи с власт над милиони съдби, на кадесарите отдавна им бе омръзнало да се съобразяват с волята на шепа полуграмотни старци. С Горбачов дойде техният час. Живков бе свален. И те изкараха на политическата сцена марионетките си и започнаха да строят своята ченгеджийска демокрация. Тя ни е позната до болка – със създадената и оглавена от тях организирана престъпност, с борческите групировки, банковите обири и финансовите пирамиди, с недопускането на реална пазарна конкуренция и развиването на независимо родно предприемачество, с псевдоприватизацията, с парламентарните си “лобита”, с разиграването на етническата карта, с поръчковите им медии, развращаващи и манипулиращи общественото съзнание, със зависимите от тях съдии, прокурори, следователи. С тихата гражданска война, продължаваща вече 11 години... (вече са 15 – б.а., 27.09.2004) Дори новата конституция бе част от плана на ченгетата – въведено бе разделение на властите преди самите власти да бъдат прочистени от метастазите на ДС. Така кадесарите осигуриха почти недосегаемото положение на своите компроматно опитомени “нещатни сътрудници”. Това бе начин за спъването на реформирането на държавата, за корумпирането на администрацията, за обезсилване на правораздавателната система. За продължаването на криминалния хаос, в който доскорошните блюстители на марксистко-ленинския пролетарски морал и идеология безпрепятствено се превърнаха в най-крупните капиталисти на посткомунистическа България. И именно скритите връзки на тази паралелна власт сега трябва да бъдат успешно прекъснати – поставени под прожекторите, разсечени с решителен замах и сведени до минимум. Главните задкулисни играчи – щатните служители, офицерите от ДС, трябва да бъдат в центъра на закона. Затова пълната информация за “трудовата” им биография (личните и кадровите им дела) трябва да стане безусловно публична. Т. е. публикувана в Интернет, а защо не и издадена в педантично подготвен сборник “Кой кой е в ДС 1944-1990”. (Изключение – към настоящия момент! – може да се направи само за все още действащите и в съвременните спецслужби кадесари, и то след като много внимателно се прецени целесъобразността на сегашното им присъствие в тях.) Разбира се, да се поставят всички щатни служители под един знаменател, е нелепо и недопустимо. И именно огласяването на цялата конкретна дейност на всяко отделно лице ще е най-добрият индикатор за индивидуалната му отговорност. Но при всички случаи работата в тайните служби на една тоталитарна държава е априори неморална. Още повече че това е доброволен избор (за разлика от немалкото направени насила доносници – особено в първите години след 9.IХ.1944). В обсега на закона задължително трябва да попаднат и хората от военното разузнаване, защото тяхната дейност не е в никакъв случай принципно по-различна от тази на другите комунистически тайни служби. Освен това те са били едновременно под две шапки (съветската не я броим) – на МНО и ДС. Анонсираното максимално разширяване на кръга на проверяваните лица е добра идея. Но тя трябва задължително да бъде доразвита в процедура за възможност за проверка относно връзки с ДС на всеки български гражданин. И тази информация без посредници трябва да е обществено достъпна. Т. е. имената на цялата агентурна мрежа, на всички щатни и нещатни сътрудници, както и характерът на сътрудничеството им трябва да присъстват в Интернет и в други ясно и пълно класифицирани справочни материали. По този начин всеки простосмъртен българин ще може да знае не само кой кой е сред политически, административно и обществено активните към днешна дата, но той трябва да може сам просто и бързо да провери примерно кои са били лидерите на опозицията веднага след 10 ноември, кой е Желю Желев, кой кой е бил в правителството на Любен Беров, кой е Георги Първанов или имал ли е нещо общо с ДС началникът му, съседът му, приятелите му, дори брачният му партньор. Защото всичко това е част от неговия живот – от миналото, настоящето и бъдещето му. Има нещо друго обаче – в продължение на години вече има нормативна база, която разрешаваше и разрешава далеч по-открит и радикален подход, стига да бе налице политическа воля – най-вече от страна на вътрешното министерство. Решение на Народното събрание от 13 октомври 1994 гласи: “Сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не се считат съставляващи държавна тайна по смисъла на точки 19 и 20 от Списъка на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България.” Т. е. това решение е можело да влезе отдавна в действие и да направи архива на ДС публичен, ако от МВР бяха проявили инициативата да го предадат в Централния държавен архив. Но ако в случая тази публичност не е заложена като задължително изискване, то в последвалия ЗДДБДС от 1997 вече е налице текстът: “До изтичане на една година от влизането на закона в сила документите на бившата Държавна сигурност се предават в Централния държавен архив по реда на глава трета от Закона за държавния архивен фонд след изтичане на срока по чл. 10, ал. 4, т. 1 от Закона за държавния архивен фонд.” Това изрично законово разпореждане обаче до ден днешен не е изпълнено. Независимо че ЗДДБДС оставя вратичка за временното “замразяване” на някои документи, “които по преценка на комисията по чл. 4 са от значение за националната сигурност на страната”. Въпросната комисия по чл. 4, натоварена да прилага ЗДДБДС, е един от най-големите му недостатъци. Защото под упорития натиск на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев не бе допуснат обществен контрол при прилагането на закона, а комисията бе съставена само от представители на службите за сигурност – т. е. тя волю или неволю на практика се явява заинтересована страна. Нещо повече, по признанието на Бонев основната част от нейните членове са и бивши служители на ДС. Това едва ли се нуждае от друг коментар, освен че тази скандална аномалия трябва да бъде ревизирана така, че членове на предвижданата качествено нова комисия да станат не само представители на различните власти и институции на страната, но е необходимо и присъствието на представители на гражданското общество. И евентуалната принадлежност на някой от членовете на новосформираната комисия към бившите тайни служби едва ли би могла да се приеме вече за нещо нормално. Към големите недъзи на ЗДДБДС, освен вида на състава на комисията, трябва да се прибавят и правомощията й да преценява еднолично без ясни критерии какво застрашава и какво не застрашава националната сигурност. Също така в закона не бяха предвидени гаранции и санкции срещу евентуално укриване на информация или част от нея, или предоставянето на невярна информация от страна на комисията. Очертаващото се скъсване с нелепата симбиоза на съвременен сътрудник на секретните служби с гарантирана анонимност и заемането на ключова държавна или обществена позиция ще е друга много необходима и много добра поправка, която се предвижда да бъде направена. Най-големият проблем като че ли остава обаче този с т. нар. картотекирани сътрудници, т. е. доносниците и всички нещатни сътрудници с унищожени досиета, чиито имена фигурират само в справочната картотека и регистрационните дневници на ДС. Тяхното огласяване бе спряно от Конституционния съд, и то със сериозни аргументи. Но по този начин на практика бе изпълнена волята на самите офицери от ДС – да станат известни само тези, за които вербовчиците им са преценили да оставят уличаващи ги факти. Твърди се, че процентът на тези с унищожени досиета е твърде голям и това ще ни отдалечи много от реалната картина. Дори да е така – просто избор няма. Освен това, ако през 1997 г. в ЗДДБДС бе предвидена процедура за издирване чрез засичане в архива на ДС на допълнителни данни за картотекираните сътрудници, които доказват съпричастието им към тайните служби, по всяка вероятност немалко от тях можеше вече да бъдат извадени наяве. Но нещата в това отношение все още не са никак ясни. Защото според неуточнена докрай информация при унищожаването на досиетата са оставяни по принцип четири документа – един от които е собственоръчна декларация за сътрудничество. Което автоматично значи отпадане от категорията “картотекиран сътрудник” и включването в тази на “нещатните”, които подлежат на огласяване. Затова интересно ще бъде дали предвижданият нов разнороден състав на комисията няма да се натъкне на противоречия при досегашното прилагане на закона по отношение на картотекираните сътрудници. (И действително ”комисията Андреев” се натъкна на такъв случай – т.нар. "скандал Веселин Стойков". Заемалият постовете областен управител на София и шеф на Държавната комисия по далекосъобщенията по време на управлението на ОДС, не беше оповестен като сътрудник на ДС при извършените проверки от "комисията Бонев". При сегашното управление на Симеон Сакскобургготски Веселин Стойков бе избран за член на Съвета за електронни медии (СЕМ) и като такъв той бе проверен за принадлежност към бившата ДС от "комисията Андреев" и тя – в своя доклад № 8 от 08.02.2002 г. – го посочи като нещатен сътрудник на Първо главно управление на ДС. Въз основа на този доклад Стойков бе освободен от СЕМ, тъй като, съгласно Закона за радио и телевизия, той не можеше да заема този пост при условие, че е бил сътрудник на ДС. При това, при избирането му за член на СЕМ Стойков беше подписал клетвена декларация, че никога не е сътрудничил на Държавна сигурност – б.а., 29.09. 2004). Но истинският обществен контрол си остава преминаването на цялата документация на ДС в Държавния архив. Включително всички лични и кадрови дела на офицерите от ДС, както и справочната картотека и регистрационните дневници. Така обществото ще може да пие вода направо от извора, да осъществява директен контрол (”Настояваме категорично архивите на бившата Държавна сигурност да бъдат предадени на Централния държавен архив на Република България и по този начин се осигури публичен достъп до досиетата на бившите служители на комунистическия репресивен режим” – из Политическите позиции на партията ДСБ, приети при учредяването й през 2004 г. – б.а., 27.09.2004 ) и да бъде коректив и дори стимулатор за още по-ефективна и бърза работа на комисията, натоварена да изследва документалното наследство на репресивните органи. В този смисъл в Държавния архив трябва без каквито и да е условности час по-скоро да бъдат предадени и досиетата на офицерите от ДС, както и картотеката и регистрационните дневници. Впрочем няма законово основание, според което те и сега да бъдат пазени в тайна, но до момента не е известен прецедент човек вън от системата на МВР да е припарил до тях. Общественият достъп до картотеката и дневниците например би улеснил опита за решаването на задачата с “картотекираните сътрудници”. Защото, ако Конституционният съд забрани огласяването им от комисията точно като такива, то всеки журналист или гражданин би могъл, след като извърши сам справка, да изнесе публично информацията, че лицето Х присъства в тях, без с това да му се вменява изрично принадлежност към бившата Държавна сигурност. Но с оглед проникването в драматичните и трагични тайни на миналото ни нито една комисия, нито задължителното прехвърляне на документацията на ДС в Държавния архив ще постигнат желания ефект. Необходимо е създаването на държавен институт със сериозни цели и бюджет, в който историци, политолози, психолози, журналисти, писатели, криминалисти да работят упорито и задълбочено върху изучаването на тази най-тъмна страна от тоталитарната ни история и неговата връзка(и) с настоящето. Ако тази дейност бъде вършена добросъвестно и кадърно, тя неминуемо ще даде своите плодове. Защото ДС трябва да бъде разнищена докрай, а метастазите й в днешния ни живот – осветени от всеки един ъгъл и изолирани. Това трябва да е и основен приоритет на днешните служби за сигурност. А част от това е и стратегия за бързото откъсване на собствената им опашка. |
| Силната партия в България все още е партията на Държавна сигурност Здравко Цанков (2004) Днес някои опозиционни лидери и политици (има предвид Иван Костов - б.м.) говорят за топлата връзка между настоящите политическа и държавна власт и престъпността, говорят за ”фасадна демокрация”, за олигархия, за създадената от ДС организирана престъпност и контрабандни канали, говорят и с неохота за ”грешки” на тяхното управление по отношение неразкриването архивите на репресивните органи на комунистическата държава. От водещите демократични държави пък в прав текст ни говорят за неефикасността и нереформираността на съдебната ни власт. Изобщо – стоим пред прага на Европейския съюз, а физиономии, фамилии, манталитет и много прийоми на днешното управление непрекъснато ни натрапват – все така живия – спомен за БКП и нейната Държавна сигурност. И беззаконието днес, само сменило обвивката си, също е със знака на това ”минало незабравимо” – брутално и безцеремонно и сякаш вездесъщо. Можеше ли да бъде другояче в България? Не знам, защото това ”ако”... Но със сигурност политиците, претендиращи да са алтернатива на комунистическата престъпност, имаха възможност да извършат важни и дори решаващи действия, за които от тях не се изискваше да бъдат мъдреци и откриватели, но се изискваше добра воля, безкористност и смелост. Те не ги проявиха – поне не в необходимата степен. Случайно или не? Ще се огранича в отговора на този въпрос с това, което казах на два пъти пред Радио ”Свободна Европа” миналата 2003-а година – че това, което се случва вече толкова години у нас показва и лично аз съм убеден, че в България може да има регистрирани сто ли, двеста ли, триста ли партии – без значение – но в крайна сметка българският политически живот минава под сянката и под знака на Държавна сигурност и де факто има една партия, която е силна – силната партия в България все още е партията на Държавна сигурност... Сега ще добавя само, че моята неособено оригинална прогноза е, че тази партия ще победи и на следващите (2005 - б.м.) парламентарни избори. Нейните формални съставки са без значение, макар че е много вероятно да бъде потърсена нова, тоест леко перифразирана – според модата на новия политически сезон – ”окраска”. От друга страна, разбира се, че трябва да помним, че по времето на управлението на ОДС бяха приети на практика два Закона за досиетата. Какво беше качеството им, как и кога бяха приемани и как и при какви условия бяха изпълнявани е друг въпрос. Но приемането им е факт. Както е факт, че още преди да спечели изборите Симеон ІІ и неговото официално ”политическо” обкръжение проявяваше твърде силна нервност по темата ”Досиета, агенти, Държавна сигурност”. И Симеон и свитата му обещаваха ”след изборите да приключат веднъж завинаги с този въпрос”. Направиха го като отмениха Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб. Симеон (вече Сакскобургготски), НДСВ, ДПС и БСП окончателно свалиха маските като сложиха кръст на Закона за досиетата и по този начин отмениха и задължителните по този закон проверки за хората, официално ръководещи и участващи в политиката, държавната и местната администрация, съдебната власт, икономиката, за формиращите общественото мнение и т.н. Симеон и неговото управление блокираха на практика и достъпа на обществото до архивите на репресивните комунистически институции и тайни служби. Симеон лично предложи небезизвестния офицер от ДС Бригадир Аспарухов да заеме ключов пост в кабинета му. (...) |
| Противниците на отварянето (декларирали с имената си) са доколкото знам твърда нула. Редактирано от - Чичо Фичо на 08/07/2006 г/ 17:13:12 |
| Истината тържествува! Общо подписи : 540. Проверени подписи : 379 Сред подписалите е уважаваният във всички възможни форуми STEFAN D-R D TCHOLAKOV.  Натиснете тук Редактирано от - Gan(ю)гоТрий на 08/07/2006 г/ 17:01:18 |
| Тодор Янакиев: Скритите връзки на тази паралелна власт (на ДС) трябва да бъдат успешно прекъснати – поставени под прожекторите, разсечени с решителен замах. Главните задкулисни играчи – щатните служители, офицерите от ДС, трябва да бъдат в центъра... пълната информация за “трудовата” им биография (личните и кадровите им дела) трябва да стане безусловно публична. Т. е. публикувана в Интернет, а защо не и издадена в педантично подготвен сборник "Кой кой е в ДС 1944-1990". |