Принос към тълкуването на социализма
Добави мнение Мнения:6
| Текстът не e публикуван, към него няма линкове и препратки, но авторското право е запазено: "Освен ползуване на кратки пасажи от този текст под формата на точни цитати за нуждите на някакъв обобщителен преглед или критичен анализ, което се разрешава свободно и без да се налагат ограничения, под никаква друга форма не се допуска каквото и да било копиране, размножаване, разпространение, използуване или обемно цитиране на целия текст или на голями части от него в каквато и да е печатна или електронна форма без изричното писмено разрешение на неговия автор." Цитирането по-долу се извършва с разрешението на автора. Цитат: Източноевропейската безпътица Въпреки достатъчно обстойния преглед, резултатите от който бяха обобщени в предшествуващото изложение и който се извършва постоянно и продължително на много нива и на най-различни места в обществото, никой досега не е успял да открие основната причина за катастрофата, която се случи с източно-европейския тип социализъм. Разбира се, открити са много интересни гледни точки, както и много съществено важни и неизвестни особености, но нито една от тях сама по себе си, нито дори всичките те взети заедно, не са причинители на катастрофата. Пътят до това заключение е много лесен за преодоляване – нека при разглеждането на всяка от грешките и недостатъците на социализма да избегнем типичния подход да оценяваме колко по-добре би било, ако тези грешки недостатъци биха били избегнати и отстранени. Разбира се, че щеше да бъде много по-добре, но нека да си задаваме всеки път един друг, на пръв поглед далеч по-сложен, но, всъщност, много по-лесен за отговаряне, въпрос - aко допуснем за момент, че всички тези грешки и недостатъци са били своевременно избягвани и отстранявани – щеше ли това с нещо да гарантира избягването на голямата катастрофа, която се случи? Много е трудно да се отговори утвърдително на този въпрос и всеки разумен утвърдителен отговор би бил съпроводен с много уговорки и условности. Когато се търси сигурност, обаче, никакви уговорки и условности не трябва съществуват и затова истински верният отговор на този въпрос трябва да бъде отрицателен. Всички открити при досегашните анализи грешки и недостатъци са били достатъчно тежки сериозно да затруднят придвижването на днес отхвърления обществен строй по неговия път към прогреса и развитието. Някои от тях – прекалено много, други – не толкова значително, трети - може би дори до крайност. Но въпреки всичко това, никой не може, нито тогава, нито днес, да гарантира, че ако тези грешки и недостатъци биха били избягнати, социализмът нямаше пак да катастрофира. Всеки, който би се опитал да обоснове такава гаранция, би се заобиколил с твърде много допълнителни предпоставки, уговорки и условности, така че всяка ясна и категорична оценка би се загубила напълно между тях. При това, внезапният взрив, който изведнъж избухна и с такава сила и скорост срина и помете всичко, би си останал, както и досега, една по традиция необяснена загадка. Това силно необикновено, но пренебрегвано и до днес събитие досега е получило някакви повече или по-малко приемливи обяснения само върху твърде тясната за него територия на субективните особености и недостатъци на няколко ключови ръководни личности. Обективната му същност и закономерната му вътрешна логика се подминават от всички. Никой досега не е успял да определи основните му характеристики, да им даде някакво обяснение и да им присвои някаква системна зависимост или някаква причинно-следствена обвързаност. Това ярко забележително по своята непредсказуемост, лавинообразно явление досега не е получило дори един класификационен етикет. Всъщност, точно там е проблемът. Неговото обяснение със сигурност съдържа точните отговори на всички днешни въпроси. Нещо повече, то със сигурност съдържа и основната идея за по-добрия път към близкото бъдеще. Ключовият въпрос щеше ли социализмът така неочаквано да катастрофира и мълниеносно да се разруши, ако всички негови грешки и недостатъци, които и днес и тогава бяха ясни на много хора, бяха поправени и отстранени, трябва рано или късно да намери своя истински отговор. Днешните постановки, обясняващи катастрофата, не вършат сериозна работа, защото те не знаят нищо за това какво следва по-нататък. Животът ясно показа, че всички опити да се стъпи върху тяхните условности, за да се надникне в близкото бъдеще и да се намери и построи пътят към него, водят до тежки провали. Не можейки да си обясниш докрай проблемите на миналото си, ти си напълно безпомощен пред задачите, които ти поставя настоящето и абсолютно объркан пред възможностите, които ти предоставя бъдещото. Това е, впрочем, обяснението на нескончаемите беди на местната представа за развитието на социалистическата идея, доколкото някой някъде по време на главоломното срутване се е опитвал да формулира нещо подобно. Това е и причината, в края на краищата, след всеки пореден тежък неуспех в управлението на прехода, да се отива към безропотно и безкритично приемане на натрапените отвън и твърде чужди на реалната тукашна действителност методи и работни постановки. Те, обаче, както животът показа напълно ясно, също не могат да се движат добре в местните условия. Тази грозна констатация отново връща всичко обратно върху изходната постановка, която беше използувана за изграждането на гореизложената мисловна конструкция. Но, за съжаление, дори и повторните прегледи ясно показват, че нито един от всички известни днес отговори на ключовия въпрос за причината на социалистическата катастрофа не дава никакви гаранции, че ако еди-какво си би било направено, това нямаше да се случи. Разбира се, всички те навлизат достатъчно навътре в проблема, като разглеждат много негови факти, страни, ракурси, аспекти и какво ли още не, но, ... те не знаят пътя за излизане от кризата. Практиката на изминалото време също доказа това съвсем ясно. Онова, което се случи, обаче, трябва да има някакво точно и логично обяснение, което да обединява всичко в една взаимно обвързана система. Защото, по времето на катастрофата не бяха забелязани някакви особени парапсихологични излъчвания или пък някакви необичайни извън-земно-водно-космически прояви на напрежение. Но, социализмът, въпреки това, катастрофира. Защо? Причината Трябва да има скрита някъде някаква друга обективна причина, извън всякакви специфики и субективни особености на исторически личности, географски и природни дадености на политически терени и дори ефективности на икономики и качества на пазарни механизми. Защото държавните машини могат да работят добре или зле в зависимост от манипулирането и комбинирането на тези условия, но, те не могат да бъдат взривявани от тях. Тази причина трябва да бъде намерена и отстранена. Внезапните абсолютно разрушителни катастрофи, дори при отсъствието на преки военни действия, са неизбежни, докато това не бъде сторено. Последиците Оказа се, обаче, че твърде малко хора се интересуват от същността на причината. За повечето тях напълно достатъчно се оказа само крайното заключение от факта на катастрофата. Разбира се, при условие, че то е следното: - По този път повече не трябва да се върви. Защото, примерно - по него има дупки или отгоре падат камъни. Едно заключение от този тип напълно би отстранило от власт “противника” и следователно би свършило много добра работа както на външните, така и на вътрешните “реформатори”. Естествено и напълно логично, обсъждането на цената на последиците от едно толкова далече отиващо заключение се опита да потегли по направлението на промяна на обстоятелствата, които го бяха предизвикали: - Ами, ако ги бяхме запълнили тези дупки и укрепили тези камъни? - Защото ние ги знаехме много добре къде са! Но тъй като, всъщност, не точно за това беше въпросът, подобни опити изобщо не бяха обсъждани по същество и бяха твърде лесно отклонявани встрани с елементарни маневри за сплашване и объркване от следния тип: - Вижте какво – вече добре видяхме как се справяте със запълването на дупките и с укрепването на камъните – затова най-добре е да се върнете в началото и да продължите по пътя на другата група. - Няма гаранции, че по вашия път ще стигнете там, където вече са другите. Именно и само в негативния профил на сравнение с пътя на западноевропейската социалдемокрация следваше да се третира случаят преди 15 години, като преди всичко и на всяка цена трябваше да се наблегне на предпоставената част на това срав-нение: - Няма гаранции. Следователно – колкото и да е тежко, колкото и да струва това, в общественото съзнание трябваше да бъде имплантиран следният “единствено възможен” краен извод: - Върнете се обратно. При по-плахите и по-неуверените това беше напълно достатъчно и те се примиряваха. Още повече, че, както всички добре видяха това впоследствие, цената на тяхното примирение беше съвсем преднамерено фалшифицирана и тези хора бяха напълно съзнателно заблуждавани, че добрият край на това обратно връщане е много близко. А за онези, за които липсата на гаранции не беше достатъчно сплашваща или объркваща, защото те знаеха или поне си мислеха, че знаят по-естествения и нормален път на реформите, беше приготвена следната клопка: - Външните помощи за провеждане на реформите ще бъдат предназначени само за връщане в началото на пътя. Защото иначе – нямало било гаранции. Толкова “коректно” беше конструирана установката за предотвратяването всякави други опити за излизане от кризата. Но за какво по-точно нямаше гаранции? Дали за свалянето на “противника” от власт или за намирането на по-безболезнено решение за пътя на необходимите реформи? Или второто беше ловко подменено с първото? Всъщност по-добре би било да се каже, че плюсовете на второто се изчерпаха и приключиха с реализацията на първото. Но, … само толкова. Защото: - Нима по пътя на първата група на западноевропейската социал-демокрация не е имало дупки, не са падали камъни, не са избухвали взривове и не са ставали катастрофи? И още как! Но, те са ги преодолявали тези проблеми. Не защото някой от някъде им е бил дал някакви гаранции, а защото са намерили необходимото обяснение на техните причини и механизмите на тяхното действие и защото са взели необходимите мерки това да не им се случва в бъдеще. Защо тогава да е необходимо да се стига до извода, че макар и за първата група продължаването на движението и развитието по нейния път да е било възможно въпреки многото катастрофи и сътресения по него, за втората група и нейния път това да стане абсолютно невъзможно още при първия сериозен провал? Ясно е защо. Защото само в процеса на връщането на източноевропейския социализъм в началото на пътя на западноевропейския капитализъм щеше да бъде постигнато търсеното превъзходство и преподчинение на една съществена част от света. Именно и само от тази изходна позиция причините за взрива и катастрофата са без абсолютно никакво значение за постигането на истинската крайна цел. Макар, че ако трябва да следваме законите на логиката, само чрез разкриването на тези причини би могло да се направи анализ дали избраният от втората група път е наистина неправилен или пък непроходим. Само тогава огромните загуби от връщането назад биха били оправдани и биха станали неизбежни. Но, кой ще ти гледа логиката, когато по-важен от всичко е пред-поставеният предварително краен резултат? Все пак, нека да се опитаме да се върнем, макар и чисто умозрително, на пътя на разума: - А какво би било в случай, ако се открият причините за взрива и катастрофата и се окаже напълно възможно да се предприемат необходимите мерки това да не се случва в бъдеще? В този случай пътят назад, по който сега сме натирени да се смъкваме, би бил абсолютно отхвърлен като една възможност, която съдържа прекалено много и прекалено скъпи загуби. Това е, което трябваше да се случи. Но, то не стана, защото никой не стигна до причината. Направено беше така, че това да не бъде крайно необходимо. На ахмаците беше предложена чужда рецепта отвън и им беше внушено, че с нея едва ли не утре или най-късно в други ден проблемите им ще се разрешат напълно. Огромните загуби и предстоящи трудности при това рязко движение встрани и после назад бяха преднамерено скрити от тях, а на тях самите не им беше възможно да си ги представят въобще. По-късно, за голямо съжаление, негодниците измежду тях, които, за съжаление, се оказаха изненадващо много, приеха тези разрушения като едно заслужено отмъщение и му се отдадоха с удоволствие. Разбира се, дори в отсъствието на набедените за виновни за личните им неудачи идеологически системи, хора и възгледи, техните ужким дотогава силно подтискани високо положителни качества не мо-жаха изобщо да се изявят, защото такива у тях просто липсваха. Точно обратното – собствената им некадърност и простотия се показаха много бързо навън. Напълно закономерно тяхното нео-буздаемо вътрешно налягане, което значително надвишаваше това на околната среда, проби и си “показа рогата”. Българските “реформи” бързо се превърнаха в една ужасна съсипия, в която разсипниците нагло твърдяха, че: - Това било неизбежно. Огромните загуби били едва ли не задъл-жителни. Такава била цената на прехода. Глупости! Освен логиката на неспасяемия вечен слугинаж, има и друга логика и тя съвсем не е само една. Твърде много са вариантите, при които разрушенията не биха били нито желателни, нито възможни. Но, за съжаление, всички те по един или друг начин не се фокусират върху пълното унищожение на политическия противник. А това беше първоприоритетната цел на външните подбудители и местната измет я захапа с огромно удоволствие. Впрочем, ако се погледнат огромните размери на днешните разрушения, като че ли всяка една друга възможност би била по-добра. Освен, може би, талибанството. Но, … вече почти нищо не е останало за разрушаване от старата държава. Тогава, трябва ли толкова да му се плашим дори на талибанството, което без никакви задръжки стигна до там разруши паметниците от будистката история на територията на държавата си? Нима и тук при нас не се случиха подобни работи? При това, с пълната поддръжка на мълчаливото и високомерно външно презрение към местните проблеми и история. Огромното пренебрежение, с което западният свят се отнесе към съсипията, която ни донесе натрапеният от него начин на рефор-миране, е нещо уникално в историята на “дружествените между-държавни отношения”. Тази натрапена отвън реформа се оказа един невероятен начин да се постигне по “мирен път” резултат, който само една опусто-шителна ядрена война можеше да донесе. Ето защо прозвището “ядрени бойни глави” за третокласните икономисти от Международния Валутен Фонд и Световната Банка е напълно заслужено! А ако оставим високо-технологично-оръжейните класификации и се обърнем към чисто човешките категории, резултатът от техни-те действия тук може да бъде охарактеризиран само като един съзнателно търсен край на една отдавна продължаваща битка, провеждана и завършена с една дивашки отмъстителна разру-шителност. Защото многодишният опит от контактите с Банката и Фонда еднозначно говори, че те много добре си дават сметка какво всъщност правят и защо непременно държат местната публика да бъде оставена в неведение на истинските им цели. Това, което те искат да постигнат тук не е нито “либерализация на икономиката”, нито “социалдемократизация на обществото”. Тяхната главна цел е “тоталната глобализация” на местната икономическа география, а основното им средство за това са грубо преднамерените икономически реформи, гарнирани с “чисто” човеконенавистно презрение към всичко, което би могло да попречи или да отклони прекомерните им въжделения и да забави бездарните им постановки. Така стоят нещата, гледани и отвън и отвътре. Въпреки всички опити за прикритие и притъпяване на остротата на неизбежната логика, това е истина, която не може да се скрие. Всеки опит да се обобщи това, което те правят не само при нас, но и на навсякъде другаде води до този извод. Той няма изключения никъде по света. Нещо повече, освен в сравнителния анализ на другите подобни случаи, този извод намира потвърждение в ред текущи изказвания и разкрития на високопоставени вътрешни и външни анализатори. При това, изказвания и разкрития не на какви да е световно неизвестни авторитети, а на лауреати на Нобелова награда по икономика, които, освен теоретичен имат и твърде съществен практически опит и принос в американската и световната икономика. Справка – Джоузеф Щирлиц и Кенет Гълбрайт. Така, че с Фонда и Банката всичко отдавна е ясно. Нека, обаче, търсейки своята собствена истина, да не се концентрираме прекалено върху тях. Защото, колкото и да е ясно, че те са тези, които днес се възползуват от факта, че преди 15 години техните политически предводители са ни спънали и след това са ни хванали така здраво, че дори и до днес още не ни дават свободно да се изправим, не по-малко ясно е, че ние паднахме сами, когато можеше и да не го направим. За това падане, освен силното външно желание, имаше и най-малко поне едно сериозно вътрешно основание. Съвсем очевидно е, че това основание не можеше да бъде нито случайно, нито внушено или натрапено, нито предизвикано само отвън. Главната причина за краха на социализма беше едно напълно логично следствие на дълбока вътрешна закономерност. Но каква е тя? Взривното й появление и лавинообразното й проявление ясно говорят в полза на хипотезата за нейната неизвестност. Всъщност, пренебрегната, но, известна, е приблизително равно на неизвестна. Поне по отношение на споменатите взривно-лавино-образни външни характеристики. Така че, причината наистина е била пред очите на всички, но никой не й е обръщал необходимото внимание. Продължавайки по-нататък, следващото изложение предлага едно ново обяснение на основната причина за катастрофата. На този опит трябва да се гледа преди всичко като на една работна хипотеза, която иска не само да обясни някои от досега “не съвсем докрай обяснените” явления, но и да предскаже някои нови, които ще последват. Защото такива са “добрите” хипотези – те трябва не само добре да обясняват миналото, но трябва още и правилно да предсказват бъдещето. Впрочем, както вече имахме повод няколкократно да отбележим това, именно от тази гледна точка, всички досегашни опити за обяснение на случилата се пред очите на повечето от нас “социалистическа катастрофа” са абсолютно безпомощни. Защото, стъпвайки върху тях, напред не се вижда нищо. Следователно, най-малкото поне, те са още и не напълно верни. Един механистичен модел Маркс беше избрал работническата класа не защото това са били “хората, които са работили на машините във фабриките”, а защото това са били “хората, които били носители и реализатори на прогреса в обществото”. По негово време, не сега. С течението на времето към днешните дни, обаче, “носители и реализатори на обществения прогрес” постепенно са станали хората от друга прослойка на обществото, като работниците постепенно са престанали да бъдат такива. По този начин - във време на движение - “двигателната сила” на обществото се е преместила спрямо политически организирания “център на тежестта” в неговата система. В нашето общество това не беше разбрано навреме. Нещо повече, то не е разбрано и досега. Какво става в динамично развиващи се обществени системи, чието управление не е разбрало и не се е съобразило с получилото се във време на движение постепенно изместване на “двигателната сила” спрямо “центъра на тежестта” на системата? Те се преобръщат. Това е, което ни се случи. В този механизъм се съдържа и обяс-нението първо, защо катастрофата беше изненадващо внезапна и второ, защо по време на катастрофата нищо не можа да бъде нито предсказано, нито избягнато, нито омекотено. Да не говорим въобще, че то е трябвало да бъде спряно или предотвратено. Управлението на обществото по онова време съвсем не можеше да отчита и да се съобразява с развитието на силите, от които пряко зависеше подобряването или влошаването на неговото състояние. Да не говорим изобщо, че то трябваше да ги контролира и манипулира. То просто не знаеше за тях. И какво следва от това? Една теория за теориите Всяка теория, каквато и да е тя, не може да бъде вечно вярна. Това абсолютно противоречи на опита от развитието на хилядолетната история на живата природа и хората. Разбира се, и на тяхните теории и възгледи. Да не говорим въобще, че въпросната в нашия случай социалистическа теория е била пренесена да работи в среда и условия, за които не е била първоначално създавана. Тази теория е трябвало да бъде усъвършенствувана. При това не само веднъж, а постоянно. Тук е основната грешка на всички, които са й вярвали и са я използували и които искат да продължат да й вярват и да я използуват и в бъдеще. Но, тази теория е трябвало да бъде усъвършенствувана не така, както се е смятало преди катастрофата - както уставите в казармата, които се подобряват само в своите детайли и подробности. Наистина, навремето подобна “казармена” постановка е била едно съвсем естествено отражение на съществуващото тогава обществено състояние. Но, едно общество, което е устремено към бъдещето, не може да остане винаги в своето изначално ембрионално-казармено състояние, защото от полезна и нужна в началото, казармената организация бързо става тясна и започва да спъва неговото развитие. Заедно с това развитие е трябвало да се развива и теорията на обществото. Не да стои, заедно с казармените принципи, някъде заключена и да се превръща постепенно в някакво евангелие, на което всички трябва да се кланят, а да се развива и усъвършенствува непрекъснато. При това, тази теория е трябвало да бъде развивана по един естествен и еволюционен начин, както това се прави в науките за природата. Теориите там се развиват и усъвършенствуват постоянно и многократно чрез смяната на основните принципни постановки. Приемането на постулата за необходимостта от постоянна промяна и усъвършенствуване на основните принципни постановки в обществените теории, така както той съществува и се приема в науките за природата е от най-съществено значение. Защото в природните науки основните принципи и постановки подлежат не само на поредно уточняване и прецизиране, но преди всичко на постоянно отхвърляне и замяна с нови и още по-адекватни на реалната действителност. В природните науки постепенно се е наложило и още едно много важно и интересно изискване – всяка нова теория там трябва не само да допълва старите обяснения и да обяснява това, което не е могло досега да бъде обяснено. Тя трябва задължително да предсказва нови неща и да открива нови хоризонти. После, по правомерността на това предсказание, може да се направи съвсем еднозначен извод за верността на постановките на теорията. Предсказанието Следователно, настоящото изложение, дотолкова доколкото в него са заложени макар и изначално скромни претенции да се каже и да се посочи нещо ново и досега неизвестно, попада неизбежно в зоната на покритие на това изискване. Пускайки в действие своята собствена система от постановки и механизми на логическа обвързаност, това изложение също трябва да стигне до предсказване на нещо, което, ако се сбъдне, би било най-доброто доказателство за правомерността на неговата система. Ето какво предсказание, впрочем, следва да бъде направено в дадения конкретен случай: Днешното българско общество и българската държава, както и целият източно и западно европейски социализъм изобщо, ще бъдат спасени и поведени към бъдещето само от онази обществено-политическа сила, ако такава се намери въобще, която успее да разбере и да се съобрази с новото разположение и развитие на двигателните сили в обществото, което в момента извършва нов качествен скок в своето еволюционно развитие, преминавайки от епохата на механизация и революционно подобряване на ефективността на физическия труд на хората в епохата на компютеризация и революционно подобряване на ефективността на тяхния умствен труд. В последното е коренът на бъдещето и изворът на силата за неговото развитие и всеки, който иска да управлява и да води движението на обществото напред, трябва да съобразява и да изхожда именно от това – механизацията на физическия труд на хората се изчерпа и завърши и отдавна вече е започнала и действува компютеризацията на тяхния умствен труд. Тези дейности, обаче, се развиват в коренно различни обществени прослойки и тяхното съдържание, връзка и отношение към общественото развитие са съвършено други. Съответно на това са необходими и обществени, държавни и организационно-политически промени, отчитащи и съобразяващи се с този нов вид двигателна сила. Защото това е ново стъпало в развитието на човешката цивилизация. Много ценности предстои да бъдат сменени в личен план и много системни обвързаности предстои да бъдат подобрени в обществен план вследствие на тази нова еволюция и стъпването върху това ново ниво. Но, само тази обществено-политическа сила, която бъде в състояние да открие и да разработи базата си, за да се опре и да образува своята политическа мощ направо от обществените прослойки, които са преките и непосредствени създатели на прогреса в съвременното обществено развитие и основните двигатели на неговия напредък, ще стане бъдещият лидер на общественото развитие. И в частност, може би, новият европейски социалдемократически лидер, който ще успее да поведе напред целия континент. Защото, само това е начинът и мястото, откъдето един обществен лидер ще може да получава постоянно необходимата енергия и прозрение, за да вижда бъдещето, да може да проправя пътя към него и да води натам цялото общество. Разбира се, към тази цел и по този път предстои още много работа. Но, само в това направление трябва да бъде търсен и може да бъде намерен отговорът на въпроса какви партии трябва да бъдат наследниците на повече от едновековните традиции в разработката на разбирането за социализъм. Всеки, който успее да намери проекцията на този отговор в днешните конкретно заобикалящи го реалности, ще намери място в челния фронт на историческото движение към новите хоризонти на бъдещето. Малко провинциална конкретика Отнесено към вътрешните и външни условия на българската действителност, в частност, горното означава, че бъдещето на българската социалистическа партия съвсем не трябва да бъде непременно привързвано към едномерната недостатъчност на претенциозно формулирания дуализъм “червени бабички – червени мобифони”. Като, разбира се, традиционно и тривиално едните, тоест “бедните” биват противопоставяни на другите, тоест “богатите”. Това са поредните вредни глупости на напълно обърканите от мащабите на бездънната си безпомощност слепи перестройчици, които, в трясъка и прахоляка на камъните, съборени от тях самите върху главите на всички ни, съвсем не могат да осъзнаят накъде, всъщност, са тръгнали и какво трябва да правят по-нататък. След като в глупавото си заслепление да ровичкат упорито из боклуците на историята, те изцяло обезсмислиха и практически напълно унищожиха съществуващата обществена ценностна система, без да могат да я заменят с каквато и да е друга, на тях вече не им остана никаква друга възможност да бъдат обществено актуални, освен да продължават да задълбочават противопоставянето на “добрите” срещу “лошите”. По своята същност тези хора се оказаха деструктивни. Мислейки си да постигнат пречистване, те на практика заляха всичко с кал и мръсотия и доведоха нещата до катастрофа. Понятието за преустройство въобще не отговаря на тяхната вътрешна същност, защото то предполага конструктивизъм преди всичко останало. Всъщност, ние много добре видяхме докъде можа да стигне дълбоко престореният и вътрешно некадърен конструктивизъм на доскоро реално действуващите перестройчици – в крайна сметка, той не отиде по-далече и се изчерпи изцяло с тяхното лично благоустройство във и извън властта на държавата. Но на каква цена! Нямаше ли да бъде по-добре, за да им удовлетворим беса и лакомията още в началото, да бяхме отделили някакви си само няколко стотин милиона долара (което е една сравнително не много голяма за икономиката на старата държава сума – толкова беше годишният оборот на всеки от по-големите заводи) за първите двеста или триста души от най-истерично припадничавите измежду тях? Пък те там да си ги разделят както могат помежду си. Но, при едно условие – да не пипат кормилото и лостовете за управление на държавата. Защото после всички добре видяхме колко много по-скъпо ни излязоха тяхните безпросветни амбиции. Злонамерено подклаждани и раздухвани отвън безпросветни амбиции! Както и да е. Подобна спасителна стратегия е възможна само теоретично в един чисто умозрително-снизходителен порядък. Но тя си заслужава бъде специално отбелязана, освен на шега, още и като съседна позиция до една друга много интересна, обратна гледна точка. Защото, ако се изпусне катализиращата добавка на снизхождението, алтернативата на тази стратегия, всъщност, би се състояла вместо в изолацията - в превантивното изтребление на внезапно плъзналите навсякъде исторически буболечки, които много бързо унищожиха добрата основа на бъдещето и върнаха силно назад развитието на държавата. В реалностите на живота, обаче, най-лошото от възможните решения много рядко се пада да бъде най-пълно съвместимо с всички останали, съществуващи в дадена реална обстановка, конкретни обстоятелства. Следователно, то много рядко бива реализирано на практика. Също както, впрочем и най-доброто. Обикновено и то се оказва по същия начин съместимо със сравнително най-малък брой от конкретно съществуващите обстоятелства. При това, ако реалната действителност е добре балансирана, степените на съвместимост на най-доброто възможно решение с всички конкретно съществуващи, действителни обстоятелства са разпределени в почти в същата пропорция, както и при най-лошото възможно решение. Така че и двете губят почти по един и същи начин правото си на живот и реализация. Но ако действителността не е добре балансирана? Справедливостта изисква да се отбележи, че решението, което в нашия случай се оказа най-жизнеспособно и съвместимо с възможно най-голям брой от съществуващите преди 15-ина години около него действителни обстоятелства, всъщност, е от групата на възможно най-лошите решения. Практическите резултати от неговата многогодишна реализация са повече от достатъчно еднозначни и красноречиви в полза на тази класификация. Особено в сравнение с резултатите, постигнати от другите в подобно на нашето положение. Защо това стана възможно и какво наруши така силно баланса в българската реална действителност? Дистанционното управление Отговорът е – комбинираният от руска и американска страна силен външен натиск, който изтласка от нищото и напълни върховете на държавата само с некадърници и кариеристи. Край на цитата Естествено, има и още. Но, за начало – нека да спрем дотук. Редактирано от - ламбен на 07/11/2006 г/ 12:59:48 |
Случайно или не, но има някаква символика в последователността в датите и същността на двата празника - ВОСР на 7 ноември и Архангел Михаил на 8 ноември.  |
| П'яніючи від свого горя, Лоханкін навіть не помічав, що говорить п'ятистопним ямбом, хоч ніколи не писав вірші і не любив їх читати. |
Всъщност, ние много добре видяхме докъде можа да стигне дълбоко престореният и вътрешно некадърен конструктивизъм на доскоро реално действуващите перестройчици – в крайна сметка, той не отиде по-далече и се изчерпи изцяло с тяхното лично благоустройство във и извън властта на държавата. кис-кис ... |
Добави мнение Мнения:6