КАФЕНЕТАТА
София бе пълна с кафенета, което бе остатък от възрожденския бит и живот.
„Турска София", както казваха тогава, има¬ло много такива заведения - спомняха си. Преди Освобождението всички кафеджии били турци. В берберския и в кафеджийския еснаф не са се допускали инородци.
Първите българи кафеджии се появили след Освобождението и занаята учили от турците -били съдържатели, а турските майстори варели кафето.
В кафеджийския занаят, казваха, пак си имало онези познати степени - чирак, калфа, майстор. И тук опоясвали майсторите. И тук учели занаята дълго време. Майсторът сам печел кафето, чиракът го смилал, калфата го варел под надзора на майстора.
Кафето още го вареха в горещ пясък, поставен върху мангала. По време на варенето три пъти се доливаше студена вода преди кипване. И всяко кафе се вареше все още в отделно джезве. Когато го сервираше, келнерът се правеше, че го е изпуснал на масата. Чашата силно се разклащаше, но кафето не се разплискваше - „да стъпиш на него, дупка няма да стане". Кафето бе велика работа!
Пред кафето благоговееха.
Чакаха да се смели тяхната порция на ръчната мелничка и тогава да се сложи на огъня. Клиентът прочиташе цял вестник, докато стане кафето му.
Разбира се, арменците вече бяха внесли големи електрически пещи, на които кафето се печеше, като една механична ръчка постоянно се въртеше и преобръщаше зърната. И после го мелеха на машина. Готово мляно кафе имаше навсякъде, но него го пиеха „аджамиите".
Старите софиянци, които помнеха своите вишневи градини на „Алабин" и „Левски", чакаха да им се изпече кафето, да се смели и тогава да се свари. Такова кафе ухаеше от три метра. А кафето пиеха дори повече заради неговото ухание. Хората бяха табиетлии.
Помнеше се още кафенето, в което бе ходил Левски, до ми¬ниатюрната черквичка „Св. Николай Мирликийски, където, сам той богословски начетен, бе водил дълги разговори с равина, турците знаели за това приятелство и заставили равина да присъства на обесването, от което нещо той се „изпотил". А двамата много обичали да си говорят за „верите" и в лицето на учения равин Левски имал добър себеседник;
Помнеха как в църковното кафене сядал хаджи Иванчо Пейчович, който бил гост в конака. И какво кафе обичали как му варили „трима калфи", за да го „докарат".
И още седеха с тежки божигробски броеници в ръка и от- мерваха времето - вероятно отдавна не повтаряха на всяко зърно „господи помилуй" - тридесет и три пъти, колкото са зърната на броеницата.
Броеници имаше всякакви - от кехлибар, от седеф (дребни)[ от сандалово дърво, от абанос. Те бяха „тънка работа" - зърната бяха работени с голяма грижа, често инкрустирани (дървените).Но нико й се не сети да направи една колекция от броеници, за да помним какво чудо бяха.
Клиентът с броеницата в ръка сядаше и гледаше „празно”: пред себе си, чакайки кафето. Все още пушеха чибуци, понякога и съвсем дълги като турците, и келнерът почтително донасяше дилафа жарчица на клиента, за да си запали. Паленето на чибук с кибрит бе „срамота". Жарчицата стоеше в чибука, докато се разпали. После пушачът с ловко движение я изхвърляше и поемаше и изпускаше огромен облак дим, потъвайки в съзерцание. Но по-често пушеха с дълги цариградски цигарета. Вадеха табакери, цигарени тънки книжки, сами свиваха една съвършена цигара, нещо, което днес никой не би могъл да направи, слагаха я в цигарето и „поемаха". Бедните си свиваха цигари от вестник и твърдяха, че такава е по-сладка поради вестникарското мастило.
Разбира се, всичкия този тютюн бе „контрабанда", купен направо от производителя. Бандеролният тютюн, едно, не бе така хубав, друго, бе невероятно скъп за софиянци, които бяха „дребни съществувания".

В света на кафенето аз попаднах рано. Мой близък родншна държеше чрез „подставено лице" (за да не му излезе име на „кафеджия" кафене „Синайска гора" на „Леге". То се намираше току „Втора шуменска". Влизаше се през тесен вход в обширен възрожденски двор със стара сграда с чардаци. Над двора се бе ширнала една древна асма, която още даваше плод и бе добре гледана Идваха заради това, че „мястото е старо" и заради асмата. Пйеха, кафе и гледаха как гроздовете се наливаха а това внасяше особен привкус към кафето. Тук се събираха „старософиянци, които бяха „оцелели", които помнеха Стамболом, Петко Каравелов, Найчо Цанов и др. И си приказваха сладко за миналото – за националлибералите. Тук никога не проникваше външен шум, клаксона на автомобила - беше оазис от първите години на стара София и беше „тихо като в черкова”.
Десетгодишен, ходех по работа в това кафете, те пък ме пращаха да купувам разни дребни неща из чаршията за да могат те „спокойно да си пият кафето”, да нямат наум никаква дребна работа. Кафеджийските чирачета тичаха с мен също по разни поръчки и носеха в големи закрити табли, остъклени „пирамиди” които се държеха за дръжка
...
Чирачетата изкарваха месечно по триста-четиристотин лева с дребните бакшиши, а това правеше два хляба на ден. главата и никога не ги хокаха вид. Чирачетата наричаха „мамина отмяна” „таткова отмяна”. „Я кажи на мамина отмяна да дойде да го пратя да ми купи бонбони за вкъщи".
....
В кафене „Синайската гора"ставаха очарователни работи. Със синайските лесове бяха свързани и трите религии – християнството, мохамеданството, юдизма. Така тук идваха трите вери. На маса седяха един до друг турският молля, еврейския равин, софийският протосингел. И тук се водеха философски разговори. Но не за безсмъртието на душата, както би могло да се предположи, а за „греха" , „дявола” сатанаила” „правдата” и праведната вяра.
-Господа - казваше моллата на български, - според блажения Коран грехът се дължи на незнанието. Който не знае истината, блажената светлина на Корана, по необходимост греши. Това е грехът на невежите. Но по-страшен е греха на наверующите. Що се касае до праведния муслим, той не греши, защото знае закона.
-Според Светото Евангелия и Светата Библия - казваше протосингелът, - грехът е първороден и той е сътворен от първите хора - Адам и Ева. За опрощение на греховете на човечеството е разпънат Христос.
-Животът в греха - казваше равина, - е нарушение на договора, сключен между Израила и Шадаи. Грехът е противодей-; ствие на закона на Мойсея, а известно е как той е наказал непокориите.
Моите учени богослови вадеха съответните свещени книги и четяха. Това бяха винаги някакви редки издания, ръкописи, подвързани в кожа, а еврейският молитвеник помня подвързан с пластинки от слонова кост. И всеки четеше най-напред на глас н съответния древен език съответния пасаж и после го превеждаше на събеседниците си. В ония години верите бяха успокоени от тяхното изравнява. не пред закона, религиозна омраза вече нямаше и под старата асма се бе събрало като в Александрия богословието на Изток „С востока свет!"
Благи бяха тия разговори и пълни с умиление. Споровете водеха кротко с логическите доводи на александрийската диалектика, която още живееше под старата лоза.
Но в кафенето се продаваше далече не само едното кафе твърди, уханни корабета, ашуре, бяло сладко, рахат локум, бал суджук, обикновена халва и цариградска, кадаиф, баклава. Тук бе империята на ориенталското сладкарство. Един сладкар редов снабдяваше „Синайска гора" и когато някой артикул се свършен ми казваха: „Бягай да донесеш кило рахат локум, че е на края". Локума купувах от един майстор-евреин, който „си знаеше занаята".
Артикулите, който споменах, далече не са всичките - имаше лешници в захар, имаше небет шекер, имаше разни видове сл ка, които много се обичаха: вишнево, от дюли, от гюл, от кайсии, от орехчета, от малини. Те се поднасяха в чинийка с чаша след кафето. Те бяха майсторски произведения, които никоя домакиня не би могла да приготви сама. Кайсиите бяха разрязани на две и сложени в тях. Гюлевото сладко беше на „големи купчини листа", а не на каша. ....И как ставаше тази „гяволия" и до сега не ми е ясно. Бялото сладко ухаеше от сто метра на сакъз.
.....
Отивайки към „Синайска гора” аз минавах край кафете „Цар Освободител". Там помня на една маса Йовков, винаги замислен и обърнат с лице към улицата. Разказите, събрани после в „Старопланински легенди", учителката изрязваше от вестниците и ни ги четеше. Аз ги знаех всички и бях плакал с другите деца, когато ни ги четяха. При четенето на „Вълкадин говори с бога” всички безутешно се разревахме. Старото училище, въпреки всичките си кусури, бе пленително. Имахме часове по четене на художествена литература – в тия часове четяхме комай само Йовков