Отиди на страница:
| .. Редактирано от - kovalski на 20/2/2008 г/ 21:10:16 |
Съгласен съм с теб, Гичке! Ре-то е великолепно!   . (Пишем ти това послание преди да си се появила, щото след малко излизам...) |
Ох, колко свежо, настрани от Главния поток тези дни - ракии, акцизи, пенсионерски, клошарски и други мизерабли - все детайли от нашето клето вътрешно положение.  Малко и ние така, чист въздух да вдъхнем, по Унтер ден Линден да се разходим, други нрави да погледаме (" их нравы", дето имаше разобличителна рублика в тоталитарно време), дето стъпалата само се изтъркват равномерно, а парапетите си стоят на място и не са откраднати. Това за асансьора малко ме натъжи, и при вас ли, Бруте?, но беше реалистично. А нашите си природни бедствия - само във вид на чекове, лек полъх от Родината, за толкоз - бива. |
| Човекът в произведенията на Авак Ексерджиян не е само пасивна жертва на живота. Той осъзнава своята участ и вярва, че е възможно да бъде създаден един нов справедлив свят. Това осъзнаване формира неговата активна жизнена позиция. Ексерджиян създава образи на борци за свобода и социални преобразования в много свои творби. С богатото си общочовешко съдържание изпъква фейлетона "В един голям град в Германия". Представата на лирическия герой - "главен експерт" за първата среща във фоайето на института е романтична, красива, макар и наивна, изпълнена с илюзии: "- Добро утро, Ханс - поздрави го интимно госпожица Ренате от рецепцията. - Добро да е - промърмори с лек упрек в гласа Фогелтанц." Девствената чистота и невинност на младежкия копнеж по красота и щастие на госпожица Ренате се сблъскват с реалния свят, в който властвува несправедливостта и строгата йерархия. Поривите към любов потъват в угнетяващото всекидневие: "с това недоизречено "утро" искаше да напомни, че в института дори и най-малките интимности не са желателни." И госпожица Ренате остава в пределите на индивидуалното разочарование, потрес и чувството за безсилие. В стълкновението с отчуждението на полудялото от стремеж към печалби и богатство общество, което пести дори и средствата за ремонти, г-н Фогелтанц открива, че не е сам в страданието и отвращението си: "В цял свят стълбищата са изтъркани по средата, там където се качват и слизат хората, само у нас са изтъркани вляво и вдясно, помисли си Фогелтанц, това му се вика дисциплина" Индивидуалният гнет не е просто нещастна случайност на неговия живот, а социален порок - престъпление срещу човечността. Разсъдливият експерт осъзнава и причините за общите страдания, и враждебността на съществуващия социален ред, управляван от парите, към човешкия дух и разум: „..първо нямаше дойче марки, сега няма евро, после кой знай какво... - Мамка му! - изруга главният експерт полугласно и тръгна нагоре по стръмното стълбище” Светлите младежки мечти на експерта да се добере до работното си място се сблъскват със суровия живот и се оказват една илюзия. Страданието не прекършва експерта. Той не е сам. Ясно вижда изтерзаните лица на своите братя по съдба, изтъркали стълбите на института с упорито изкачване и слизане по тях. При това – винаги от дясната страна и никога по средата. Заедно с тях е вързан в робския керван на службата. Именно тогава в чистата европейска душа възниква вопъл на гняв, на протест, на съпротива - дълбоко морална и духовна в своята същност. Желанието "спре и да си поеме дъх" не е самоцелен жест на отчаяние, а осъзнат стремеж за преодоляване на "умората още в началото на деня". Такава е поредицата от последователно сменящи се състояния и настроения на лирическия герой: чист порив към красота и щастие; болезнено стълкновение с несправедливата обществена действителност; осъзнаване на общата неправда, засегнала много човешки същества; желание за бунт, съпротива и борба със злото. Тези различни фази в израстването на героя са най-безсрамно потъпкани от появата на секретарката на генералния директор, чиито глас попарва желанието за съпротива на лирическия герой: „Краката на Фогелтанц омекнаха, дясната му ръка посегна към мраморния парапет, после пръстите му бързо се отдръпнаха. Фогелтанц знаеше как генералният директор Айзенмайер мрази по перилата да има отпечатъци от длани на подчинените му...” Проникнал дълбоко в изследването на човешката душа и смисъла на живота, Ексерджиян в това свое произведение наистина намира едно философско разрешение на трагизма съпътстващ единичното човешко съществуване. Той го свързва с цялото битие, разглежда го като неразделна част от Божието творение и негово проявление в конкретността. Авторът отбелязва, че дори и при натрупването на достатъчно средства за ремонти, асансьорът пак няма да бъде поправен. „Е, само за няколко дни ни затрупаха с чекове за дарения. По 199 евро всеки.” Дълбоката несправедливост на този факт логично предизвиква бурно желание у лирическия герой за протест и за бунт, но то е умело потушено от хитрия директор. Вместо да бъде нахокан или дори уволнен от шефа си, г-н Фогелтанц е повишен в началник дирекция, и подкупен по този подъл начин, той е отпратен да продължи делото си трупайки печалби за вероломния и корумпиран капиталист: „- От днес ви повишавам в началник на дирекция. Много съм доволен от вас... ...Хайде, отивайте в новия си кабинет и продължавайте да дерзаете!” Авак Ексерджиян и досега успява да въздейства върху съзнанието на читателите си в духа на доброто, човешката правда и справедливостта. Неговите фейлетони са пламенен искрен призив за общност и единение между хората, основани върху любовта и красотата. Неговите произведения са едно безспорно свидетелство, че истинското изкуство е неподвластно на астрономическото време и конюнктурата, че истинските стойности винаги остават валидни в литературата. Той ще си остане в паметта на българската култура като възторжен певец на човешкия устрем към обновлението на света, към свободата и прогреса. |
| Леле колко съм непросветен, що не съм го чувал тоя български автор...***** Редактирано от - bot на 01/02/2007 г/ 15:00:33 |
| Бе то верно кой не мое да пише, критик става. Ма убаво го прави! Ех, да беше и СЪЧИНИТЕЛ, а не интерпретатор сал, цена немаше да има!  |
В цял свят стълбищата са изтъркани по средата, там където се качват и слизат хората, само у нас са изтъркани вляво и вдясно, помисли си Фогелтанц, това му се вика дисциплина - качващите се вървят вдясно, слизащите - вляво. Ако гледаш от долу на горе. Ако гледаш от горе на долу, слизащите вървят вдясно, качващите се - вляво.  |
А, parasol,  позволи ми този път да не се съглася с тебе. Първо, твърдението, че кой не може да пише, става критик е толкова несъстоятелно, колкото е оборима някоя лъжлива аксиома от известен математик. И второ - буфосинхронистите пожънаха голям успех в зората на демокрацията и малко преди това, нали? Защо интерпретаторите тук да не направят нещо подобно, пък било и с по-скромни възможности? Важното е целта на упражнението /да се предизвиква смях и всеобщо забавление/ да е осъществима. А в случая това е постигнато, въпреки че в опуса се говори за ляво и дясно и за природни бедствия, а анализът сочи нагоре и надолу и засяга темата за свободата на личността и протестта. Абе, именно това го прави уникален сам по себе си и вложените усилия са оправдани, според мен. |
| Спор няма! Ама си има едно но... Едно е да съчиниш, друго - да интерпретираш. Макар че още Аристотел е определил някои изкуства като интерпретиращи; но той е имл предвид това, че интерпретират действителността, не че не са самостойни. Всъщност може би критикът е по-скоро импровизатор. В случая. Поправям се! Иначе под чертата понякога е далеч по-забавно, отколкото над нея, признавам.  |
| Така е. в ред: в направения от колегата литературен анализ виждам доста възрожденски патос /свобода-протест-душевни терзания/, нещо което е нужно, според мен, в повечето области на обществения живот, като допинг за събуждане от налегналата в последно време апатия. Има креативизъм, да. |
Според мен той повече пародира - и текста, и критическите средства от близкото минало, но нема лошо, изкефих се, като го четох; би могъл обаче спокойно да напише вещо СВОЕ, ще стане хубаво, а пък ние ще го изпародимаре изотдолу - и ей ти го освежаването! А какво ще кажеш за предложението ми под карикаТурата - да им боднем на сюнетчиите утре иглата, дето трябва, а? |
| Извинявайте, че се намесвам, ама природата на аксиомите е такава, че не могат да са лъжливи. Те са априори винаги, ама винаги, аксиоматично верни. |
| боза, безспорно е така. Аз затова казах лъжлива аксиома, т.е. твърдение, което може да се обори, пък било и априори възприето като необоримо /аксиома/. Тази терминология ми е отвратителна. Редактирано от - Гичка Граматикова на 01/02/2007 г/ 16:59:35 |
В действителността - да. Но в изкуството - може! Така примерът става по-силен, по-въздействащ. Така го приемам...  |
