Санстефански мирен договор,
сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.

Текстът на договора е взет от "Българската държавност - в актове и документи", С., 1981, стр. 193-202

Чл. 3. Сърбия се признава за независима.

Баташкото клане


Става необходимост да привлечеш вниманието на европейските правителства върху един, както изглежда, толкова незначителен факт, че правителствата въобще не го забелязват. А фактът е, че един народ бива избит. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Един свидетел, целият свят. Правителствата виждат ли го? Не…


Ние ще учудим европейските правителства, напомняйки им едно нещо, а именно, че престъпленията са си престъпления. Именно това не е по-позволено за едно правителство отколкото един индивид да бъде жертва, именно Европа е солидарна, именно всичко това, което се прави в Европа е направено от Европа, именно ако съществува едно глупаво и свирепо правителство, то трябва да бъде третирано като диво животно; именно сега всичко това е до нас, там под очите ни избиват, опожаряват, разграбват, изтребват, обезглавяват бащите и майките, продават малките момиченца и момченца: именно децата, които са прекалено малки, за да бъдат продадени, ги разкъсват с два удара на сабята; така изгарят семействата в къщите им, именно този град, Батак, например е намален за няколко часа от 9 хиляди жители на 300; именно гробищата са затрупани от повече трупове, отколкото могат да бъдат погребани; по такъв начин, че на живите убийци мъртвите им отвърнаха с чума, което е справедливо; ние показваме на европейското правителство това тук; именно тук отварят бременните жени за да убият децата в утробите им; именно тук публичните места са затрупани с купчини женски скелети, следа от случилото се; именно тук кучетата гризят по улиците черепите на млади изнасилени момичета, именно тук всичко е ужасно, именно тук е достатъчен един жест на европейските правителства за да го прекратят; и диваците, които извършват тези договори са ужасни, и цивилизованите, които са ги оставили да го направят са ужасяващи.


Дошъл е моментът да издигнем глас. Всеобщото възмущение се навдига. Има часове, в които човешкото съзнание взима думата и дава на правителството заповед да слуша.


Виктор Юго, Париж
29 август 1876

Да, бе - то султанското правителство ей така се разделя с данъкоплатците / мюсюлманин данък не е плащал, невежа!/ и ги дарява на Русия.

“От сички бедствия, що са постигнали в тези последньи наший български народ, най-лошо и най за оплакване достойно е преселението на българете. Чист благоразумен българин, къто чуй само, чи българите са преселяват, напускат бащинното си огнище и утиват в чужда страна, плачи горко и сърдце му ся облива с кръв от печал. Той за вчас си помьисля, че българете станали по-долньи от цьиганете, защото като тях ся местят от една страна. Циганити барем напускат жилището си защото не е добро и неможи вече да ги храни и утиват да тръсят друго по-добро. А Българете? Тия правят наопаки: напускат бащинята си земя, дето им е сичко в изобилие и утиват в пустиньи! Утиват да стават робьи и да обработват таквази земя, която при всичкото им трудолюбие ще ги оставя сякога гладни защото е безплодна. Нъ що подбужда българете да оставят хубавата си страна и да утиват в пустиня? – лъжата и хитростьта! Българете, както е известно, почитат си вярата и благоговеят пред нея. Те на които ся иска българското преселение, ползоват ся от това: къту са ся распръснали в разньи страни по България, те уверяват българите, чи не бьило добре да ся живей между турцьи; защото тези последните ги мъчели и не им давали да си праят черкви, къто напротив Россия, къту на християни, ще си правят черкви колкото искат, ще си накачат камбаньи и ще си заживеят по царски: защото земята била плодоносна и от едното давала хилядо! При това те уверяват още българити, чи в Россия нещяли да плащат никакви данъцьи, а не както в Турско в една година да плащат двойньи данацьи!
Нъ само това ли е? Колко, колко лъжи ся казват, дори най-после простодушньи българин ся излъжи и влезе в примката. Тъй са ся излъгали много българе и са се преселили. С таквизи лъжи са подканени и Видинските българи да ся преселяват. Нъ каква бъдащност ги чака в тази прехваляна Руска земя, за която те напускат бащината си? Ще видим.

Известно е почти на всички българе, чи няколко злочести семейства от Видинско, къту поверваха на добрьите обещания, що им се дадоха от някои безсъвестньи лица, оставиха бащиното си огнище и ся преселиха в Россия. Те им казали, когато ги побуждали на преселение, чи те в Россия ще намерят по-добрьи места и ще се наслаждават от сичките приятности на един мирен и спокоен живот. Ако в Турско те оставят своите не твърде плодоносни поляньи, малки горьи и лесове – то в Россия щели да намерят сичко напротив; т.е. там те щели да намерят по-плодоносни поляни, горьи и лесове – величественни, а вода – бистра и студена! Освен това в Турско те нямат камбаньи на черквьите си, в Россия ще намерят и това. Бедните простодушни българе повярваха и минаха в Россия не намериха ли то, което ся надеваха да намерят? Никак. На място плодоносни поляньи, покрити с нивя, те намериха голи пустиньи; вместо горьи и лесове, те намериха пясък и камъни, а вместо студена и бьистра вода, намериха пак вода, нъ солена и мътна, от която щом пият, заболяват, а някои си даже умират. Тях им се обеща мирен и спокоен живот, обеща им се царско живение, нъ наместо това те намериха болести и смърт, поругание и презрение… Тези са добрините, що намериха в Россия бедните излъгани преселенци. Те сега се каят и плачат, нъ вече е късно! Този им плач и това каяние не помагат нищо. Агнето е вече във вълчи уста… О! За оплакване са тези злочестньи българе! Техните бедствия от ден на ден повече се умножават. Доде те не бяха стъпили в Руската земя, т.е. доде бяха еще в Турско, Русите давали по 6 гр. на чилек на ден да ся храни. Това било за малко и голямо. Нъ щом стъпили в Россия, работата ся обърнала според пословицата: “Хер гюн байрам олмасъ” . В Турско, дето е сичкото три пъти по-ефтино, даваха на чилек по 6 гроша в ден, а тук в Россия при тази скъпотия, начнаха да им дават по 6 копейки, т.е. по 42 пари. А забележете чи с 6 копейки не можи чилек да си купи тук един хлеб. Нека си въобразява който иска, как са ся хранили тьи българе, кои са научени да ядат няколко пъти на ден. Нъ защо Руссите даваха по 6 гроша на преселенците дору тези последните беше еще в Турско, а щом минаха в Россия, хванаха да им дават по 42 парьи? Секии ще догади, чи дору българете бяха в бащината си земя, трябваше да се лъжат; а щом минаха в Руските ръце, тогас вече не трябва да се лъжат.

Когато преселниците стигнаха в Одеса, спряха ги на няколко дена дор им извадят пашапортите за в Каръм. В продължение на тия няколко дни, храняха ги само с черен хлеб от когото бедньите се разболеваха. Старьите, как да е, да е, щат – не щат ядяха, нъ децата плачеха горките за една труха бял хляб. Нъ всичко това беше еще начало. Бедствията, що са теглили и що теглят еще тези излъганьи злочестньи българе са безброиньи. Само чилек с каменно сърдце можи да не заплаче, къту гледа на тези бедствия.
Ето що разказва един от нещастните преселцьи:
“Не помня, каза той, в кой ден излязохме от морето, нъ беше нощя къту стъпихмеи в Каръм, в тези прехваления земля. Това аз помня твърде добре: сички ньии бяхмьи болньи. Глава ги болеше. Виждаше да е от парахода. Нъ скоро ни настигна друга една по-лоша болест и изгони първата: настигна ни глад! Три повече деня стоехми на парахода, без да хвърлим в устата си една мръвка хляб. От една страна, защото Руссите, къту ни гледаха тъй болни почетоха за излишно да ни дадат нещичко, а от друга защото освен черен горчив хляб когото ни беше страх да хвърлиме в уста, нямаме друго. Ний се надевахми, чи щом стъпим на сухо ще ни дадат сичко що е потребно да ядем, и, къту си наготвим по български, ще ся наядем, напием и успокоим. Нъ ний ся излъгахмьи! В морето не чувствувахми барим толкос глад, защото ся надевахми, а най-повече защото бяхми болни. Нъ на сухо, къту поотмина малко болестта ни, къту надеждата ни хвана да изчезва, ний почувствувахмьи силен глад; н нема от де да земиш и да ся понахраниш. Децата ни хванаха да плачат, жените ни да охкат, а ни да си късаме сърдцата. Къту тръгвахми от Турско – (ах гиди Турско!) нам обещаха, чи по пътя ще ни дават сичко щото поисками, а къту стигним в Россия ще намерим сичко готово. Ни поискахми хлеб, донесоха ни кал; черния хляб не беше по-добър от кал. Ний мъжето, както и да е, похапнахми си малко. Нъ децата и жените плачеха и моляха за една хапка бял хляб. Няма! Няма! Няма и вода! Три дни търсихме вода дору най-после намерихми солена и вунеща. Жадность не гледа нищо. Ньи пихми, нъ на другий ден хвана да ни боли сърдце… децата ни се разболяха. Казахми това на един чиновник. Той се засме весело и каза къту да сме ний добитъци, а не хора: “Чи какво има, ако сте се разболели? Ще умрете и друго нищо?” Доди друг чиновник. Ньи и нему казахми, нъ той даже не ни погледна… Подир това ни не смеяхми да си отворими устата и да ся оплачеме за нещо. Тогас ньи познахми какво зло си направихми дето напуснахми бащиното си огнище. Нъ вече се мина… След няколко деня ний ся събрахми 10–12 души и утидохмьи да пригледвами земя, дето ще ни бъдат селата. С нас имаше и няколко чиновници. Те ни поведоха. Ходихми три дни да търсим плодовита земя – няма! Се пусто. Чиновниците ни принуждаваха на тези пусти места да си направим селата. Ний не рачехми и къту им казахми, че в тези пустини ни скоро ще измрем от глад, те начнаха да ни псуват, а най-после са заканиха да ни бият… Не стига дето излъгаха, ами и да ни бият!… Нъ, Господ ньи наказва, за дето оставихми бащиното си огнище. Де нашата страна!” Тук бедньи българин заплака.
“Сега, продължи той, ньи сми голи, боси, гладни и жедни нъ никой не ся съжелява на нас! Само едни немци колонисти, къту ни гледат таквизи злочестни, дават ни по нещичко. Другите ни имат за цигане. По пръво мряхме само от глад, а сега хванахми да мреме и от студ. При това се яви и между нас и Руска болест, от която на ден умираха по 10–15 мина. Божие наказание… Исками да ся върним, нъ не ни пускат… Не знам как ще бъдем за напред…” По-нататък дописникът разсъждава за жестокосърдието на руското правителство и за голямото зло, което то извърши на българския народ, като с измама и обещания накара тия простодушни хорица да напуснат хубавите си и плодородни ниви и места и бащините си огнища.