Националният отбор - като есен`98 и не съвсем

В съботното разчистване на личната си документация попаднах на статия, писана през 1998 година. Поводът тогава е бил освободеният пост на селекционер на националния отбор по футбол на България.

Има някои прилики между ситуацията през онази есен и сега, когато Христо Стоичков напусна внезапно. Неговият съименник Бонев беше започнал европейските квалификации, но след бургаската катастрофа срещу Полша с 0:3 на 6 септември (първи мач в групата) слезе завинаги от мостика.

Не толкова загубата, колкото плачевното състояние на отбора като селекция и игрови стил бяха причината да отпишем нашите шансове за класиране на финалите в Белгия и Холандия. Присъствието на Швеция и Англия в групата свеждаше възможностите ни до нула.

Сега българските футболисти все още нямат загуба, а до края на кампанията остават 7 мача, но сякаш пак са обречени да бъдат извън първите две места в таблицата. И не поради драстична разлика в точките, а защото играта отново е несвързана и нерезултатна както през есента на 1998.

А перспективите като избор пред който и да старши треньор не изглеждат по-розови, отколкото бяха пред актуалния тогава (и сега - по разбираеми причини) Димитър Димитров. Трябва ли обаче да отпишем цялата евроквалификация само заради равенството у дома с Албания и, изхождайки от такава пораженческа постановка, да подценим избора на нов селекционер?

Стоичков заряза работата си в най-неподходящия момент, остави един доста разклатен и загубил самочувствие състав, но точките съвсем не са малко. От уважение към себе си и към самия турнир би трябвало да продължим спортната битка с удвоени усилия.

Програмата на България и Румъния е такава, че до директния мач на 17 ноември разликата може да се запази в рамките на минус 3 точки. Играчите със сигурност ще бъдат импулсирани в положителен смисъл от напускането на Камата, това си пролича дори и в тактичните им интервюта по повод новината на седмицата. Те са петимни някой да ги нареди правилно - макар и не лидер в отбора, Валери Божинов изрази общата болка в своето изказване.

Следователно изборът на нов треньор не бива да се свежда до закърпване на положението за юнските двубои с Беларус. Той трябва да получи пълна свобода за тези квалификации и за следващите световни и дано тази идея бъде застъпена от ръководството на БФС при разговорите с кандидатите.

Недостигът на подходящи специалисти си остава най-големият проблем в създадената криза. Преди 9 години бях убеден, че Аспарух Никодимов и Георги Василев са най-подходящите неизползвани за националната кауза авторитети. Днес те двамата плюс Димитър Пенев надхвърлят 60-те. В тази професия възрастта до един момент не е пречка, но от тримата само Василев продължава активно треньорската си кариера.

Навремето никой не предложи на Паро или Гочето, тъй като те бяха неудобни характери в контекста на зараждащата се практика нацотборът да се използва за менажерски и клубни интереси. Нима днес ситуацията се е променила? Напротив, по-лошо е, а на всичкото отгоре българският футбол няма нищо интересно за продаване, за разлика от края на 90-те.

Без претенцията за абсолютност и безпогрешност, смятам че Красимир Балъков е сред най-подходящите фигури за главната роля. Има богат състезателен опит с почти всички действащи национали, наясно е с тенденциите във футбола (все пак играта не спря развитието си през лятото на 1994), натрупа и клубен стаж в Щутгарт и Грасхопър.

Балъков притежева излъчването да сплоти групата момчета, които не са свикнали и не заслужват техният пълководец да ги нарича тюфлеци, пияници или продажници. Дано Краси прояви интерес към цялата работа, защото през последните 10 години ясно показа, че не иска да има кой знае колко тесни връзки с българския футбол...

Асен Спиридонов