Отиди на страница:
| "Ставаха преди нас, обръсваха се ... И се започваше... Събличаха кителите... Обръщахме знамето наопъки... Прекръствахме се... и ... напред... "( спомени от дядовите мъди / АХ! Пардоне моа! ( тестиси )// Редник Райън? - ряпа да яде.../ поне полвината Тук! са живи заради това от ...). А колко жени са плакали???... А колко съдби не са се сбъднали???... Спирам щот съ разревахъ... / Ъ-Ъ-Ъ ... 20 кг./ Кой ли е тръгвал ..."На нож!!!!!" ......................................... ......................................... ......................................... ......................................... ....................................... И аз съм се качвал/а/ на автостоп.... |
| По пет на нож, По пет на нож ..... били са много храбри и самоотвержени. Така разказваше дядо ми както му го бе предал неговият баща - директен учà стник в събитията. Колкото до днешните времена - реформи без морал и без вътрешното убеждение че трябва да се спазват правилата, според мен са обречени на неуспех. Колко време ни трябва за да узреем като общество? Не знам. В библията на Мойсей май му отнема 40 години. |
| Едно уточнение: Само с гола храброст и "пет на нож" не става. Годината е 1912 и са налице всички екстри на съвременната война: непрекъснат фронт, няколко реда траншеи, бодлива тел, полева артилерия стреляща с шрапнели и картечници. За да докопат противника, атакуващите трябва изминат поне километър в цял ръст през пространство прострелвано от пушечен и артилерийски огън, опасано с бодлива тел, понякога минирано. Само с един гол военен ентусиазъм тая работа не се прави. По време на тая война българите използват щурмова тактика, която по-късно ще бъде доразвита при малкото успешни пробиви през Първата Световна - Брусиловия пробив и германската офанзива през пролетта на 1918. Смисъла на тези нови тактики е в използването на "щурмови групи" - сравнително малки подразделения които преминават през противниковите траншеи, без да губят време да ги прочистват изцяло и се устремяват навътре в тила, атакувайки артилерийски позиции и командни пунктове. За да се осигури прикритие на тези щурмови групи се използва новата артилерийска тактика "огневи вал" - предварителен непряк (от закрити позиции) обстрел на предварително разузнати цели - картечни гнезда, артилерийски позиции, командни и наблюдателни пунктове. След този обстрел започва същинския огневи вал - артилерийския огън се мести заедно с напредването на щурмовата група на 200-300 метра пред нея. Един път вклинили се в отбраната щурмовите групи предизвикват хаос в командването на отбраняващите се и идва вече реда на стандартната пехота и "пет на нож", противника вече е деморализиран и обикновено бяга като насреща се озверелият враг. Разликите при българската тактика, тактиката на руснаците при Брусиловия пробив и тази на германците (автора и май се казваше полк. Георг Брухмюлер) е във втория етап на атаката след пробива - т.нар. развиване на успеха. Българите с няколко изключения използват стандартната пехота, но трябва да се има предвид че при тях не съществува специализирани щурмови групи, а те просто са формирани от обикновени пехотинци. Руснаците използват кавалерия за въвеждане в пробива, което им дава голяма маневреност, а германците при които съществуват специално формирани и снаряжени sturmtruppe придвижват в пробива пехота и леки полеви оръдия , качени на камиони (колкото ги е имало). Въпреки тези различия тези тактики имат един и същ краен резултат - пробив на предварително укрепена позиция, без да съществува общо превъзходство в жива сила и техника, с използването на артилерията като огнева подръжка. Така е Ага, така водят война белите хора - само с Аллах Акбар не става. |
| Маузер, съгласявам се с уточнението, но се отклоняваш от темета, а тя е, че без кауза няма победа, а при липса на морални устои и спазване на правилата няма и каузи, за които да заработи формулата "по пет на нож". |
| На тия дрисльовци агати и прочие ще им кажа само едно и Деникин го върнаха та го препогребаха в Русия, хаджи Смион се върна, прибра парите, ама дали не за друго се върна, а Солженицин, ходи по тежка чужбина па севърна и написа "200 години вместе", ама за друго май се върна...да не мръзнат костите му в чужда земля от чужда любов...Нейсе... |
| Каузата е небоходимо, но недостатъчно условие за победата. Освен кауза трябва да имаш и хора и техника и офицери и икономика и т.н. Иначе ако ставаше само с кауза- каузата на дупещите-се-пет-пъти-дневно-за-кефа-на-Ал лаха-Пророка-и-местния-ходжа-манафин да не би да е лоша? Ако ставаше само с кауза, досега двайсе пъти да бяхме станали рая, ама не става, пипе трябва, пипе. |
| Абе, ти пък кво пипе имаш, че си се "кръстил" Маузер и даже "товариш", и кого си натоварил бе недоносче, че толко пишеш глупости тука и не се засрамваш от себе си...Пфу-у-у?! |
| Мильче, недоносче е на майка ти сина. Ако имаш забележки към писаното от мен - просто ги напиши. Ако просто искаш да разтовариш малко негативни емоции от комплексираната си душевност, сбъркал си адреса драги. Аз не съм психоаналитик, пък и като те гледам май повече имаш нужда от проктолог. С две думи -вместо да ""пфуу"-каш под постовете, що не ми пр.днеш на ефрейторския? |
| Уманитарите пак го ударили на дуднене. Има и турцки бригадир. За каузата и победата следва да се изучават дописките на Ню - Йоркския йодей Бронштейн ЕЙ ТУКА |
Преди често съм критикувал автора, но днес четивото е перфектно  Тази война е оставила дядо ми сирак на годинка. Нашата кауза днес може да е само една - да бъдем добри, честни, вярващи хора, може и да не е в този ред. Имаме ли тези три опорни точки, всичко останало ще се нареди. И ще се вълнуваме, когато четем за тези хора. |
| Е, другари, негри, и вся останлая сволочь. Гледам, изтлеял ентусиазма по такава най-българска от българските теми. Казанато от цуцурко за дядо му ме подкокороса. Моят баща също е останал сирак благодарение на тая война, двоен при това - когато научила, че мъжа й е загинал, майка му взела, че се хвърлила в Дунава. Но това са големи лични трагедии на обикновени, неизвестни хора и то е съвсем друга история. Рецептата ти Цуцурко, е като от проповед или предизборна реч. Точно това е което се иска - да обичаме, вярваме и не питаме. Точно поради това за мен статията не е добра и честна защото има фалшив повод и прикрита цел. Начуи някакъв цар обявил война? - Ура! Ура! Ура! А това, че в резултат на имено тази война България е срината гладна, чумосана, обезкръвена и разграбена - заеби, кой му пука. Ми то, тогава, само е въпрос на време, някой ще се сети да реабилитира съюза с Хитлер (естонците, например, ще са съгласни) и, що не, ще сколасаме една плакетка за Вермахта от признателния български народ, да речем, над Ракитово. И също настоявам, разбира се - дискусионно мнение, че единствена причина за такава статия е драстичната разлика между невероятния, при това безплатен, излишък на желаещи да мрат тогава и почти пълната (почтито на баснословни цени) им липса в днешното стресирано, делово и хедонистично общество. Да ми е простено, макар и атеист, ще река "Слава Богу!", това все пак дава някоя-друга точка на образованието за има-няма един век. Сърцераздирателно и, бих казал, пикочомехурнораздирателно е като чуеш някои и сега да превъзнасят някакви си национални идеали. По въпроса за така наречените (или единствения и върховен, ако някой го предпочитат, Национален Идеал) и приписвани на нацията, първата работа на избраните като "незаменимите" в постигането им е да ги заменят с доктрина, скрепена яко с външни и междупартийни споразумения. Те, както и банковите кодове, остават единствената и трудно изваждана наяве връзка с реалността. Например на хора, които не познават дадо си. Но, както са казва в Америка, "Рано или късно, всичко е известно на всички". Което, очевидно, все още не работи в България. Или поне за автора и някои от коментаращите го. |