| Времето тече бързо. Толкова бързо, че понякога си мисля, че ще ме задуши. Застанал сам пред собствената си съвест, обгърнала ме тъгата отново и отново. Едва догонвам мислите си. Толкова напред течат, че понякой път си мисля, че ходя като позакуцал кон на баира. Животът сцена ли е или може би етюд на композитор, който не е написал най-голямата си творба според него. Ние актьори ли сме или може би участваме в добре написан сценарий на хора, колко ли на брой. И какъв ли искат те да бъде края? Последната страница от сценария съм сигурен, че нито един от нас я няма. Ти аз ли съм или може би аз играя твой сценарий. Въобще има ли един от нас, който всъщност знае кой точно филм е неговият. Този, който в него е главният герой или палачът... Какъв ли е въобще краят. Краят бил ли е или предстои. Това, че всички сме актьори знаем, но режисьорът на по-големият филм с по-големият бюджет предвиден за нашия филм ли е или може би за друг. А сега какво е? Ти играеш в трилър? Аз играя в комедия. Те играят в сериал. Но кой определя бюджета. Кой решава кога да бъде началото и края. Любовта между мъжете продукт на слаб сценарий ли или може би сценария е поверен в ръце на залязващ продуцент – филантроп, атеист, мъдрец или може би обикновен самозванец. Сега къде съм. На сцената или в съня си. Къде е жената, която обичам. За бога, къде е любимата ми пура? Къде е поостарялото ми куче... Не, не. Със сигуронст съм в офиса си. На четвъртия етаж. До мен колежката във ляво си е вдигнала окосмените крака на бюрото. Яката на ризката й е поувехнала. На евтиният (бадж) с нейния образ има надпис – Управител. Не е нужно да поглеждам надясно. На бюрото има малка табелка. Директор. Кофата с брилянтин се чудя често, тази същата ли е, в която всички хвърляме отпадъци, а от тази кофа до вчера директорът намазваше поизтънялата си коса, която в синтез със служебните му кафяви обувки, образно казано прилича на упоен бобър. Може би гладът започва да засяга мозъчните ми клетки. Заплата не съм взимал от 60 дни. Същата, с окосмените крачета казва: „Ако не ти изнася, друга фирма намери”. Може би греховете, които съм натрупал ме вкараха в този филм със лош сценарий. Сега часът е вече 20:00 ч. Почти със страх натискам ентер на поустарелия си компютър вкъщи. Той всъщност ми е подарък, но аз го позакърпих оттук оттам. Монитор взех на лизинг, но и там закъснях. На вратата имам лепенка: Внесете парите. Не знам кой ли я е залепил. Днешно време частен съдия изпълнител, фирми за изпълнение на лоши кредити. Но те са в друг филм. На вратата имам табелка. На моята врата, вътре в домът. Не ме безпокойте, в момента почивам. Но кой ли ще ми чукне на вратата. И аз не знам. А, получих SMS по телефона. Здравей, как си, би ли ме набрал, че нямам ваучер. Ани. Но засега да не говорим за нея. Тя си е в нейният си филм. Пускам телевизора и виждам стачка в Париж. Превключвам, стачка в Нидерландия, превключвам, стачка в Москва. Загасвам, не ми се гледа този филм. Допушвам бавно изстраданата от тях цигара. За бога, какво ли става там навън. До кога ще ни измъчва лукавия, но ние знаем, че той е във всеки от нас. Сега се радваме на малко, но имайки голямото започваме да правим грях. Със мах премазваме бедняка, който всъщност е всеки един от нас. Когато легна си и нямам в джоба си пара, дори за хляб, щастлив съм и по-богат аз ставам, надявайки се, че и ти ще си такъв. Не залъкът ще разделя със тебе, а целия хляб, стига от това да ти доставя малка радост в твоя свят. Сега сценарият ми свършва. До тук ще спра надявайки се сутринта да мога да кажа. Благодаря ти Боже, че съм аз. (Енциклопедия на феномените) |