| Кецове за 160 лв, марков суитчер, мобилен телефон, на който единствената липсваща функция е писане на домашни … Това ли са важните неща?!. Ами … Да, да, дааааа! За “google поколението” – иначе казано – децата в началото на “тийн” възрастта, това са част от “яките” неща, които “къртят мивки” /и прочие модерен ученически жаргон/. И те си ги искат! Днес! Сега! На часа и на мига!.. Да де, ама нещо не ми се “връзва” всичко това! А ако трябва да съм честна, просто не ми харесва! Никак! Това ли са важните неща, пак се питам! Ние като бяхме ученици … но хайде да не продължавам, че ми е трудно да предвидя до къде ще стигна. Всъщност, може би не аз, а “възрастния” или “родителя” в мен. Защото ако се вслушам в гласа на “детето”, което също е част от нас, то би следвало да кажа: Да! Защо пък не! Те имат право да искат всичките тези неща! Но, това са дилеми, колебания, съмнения, предубеждения, витаещи в моята глава на родител на тийнейджър и то едва в началото на въпросната възраст. Ако питаме сина ми и съучениците му нещо от рода: “какво ви става бе хора, това ли е най-важното”, то трябва да сме наясно, че въпроса е почти риторичен - “сега е друго време”, “ние сме различни”, “вчасявай се”!!! Времето може и да е друго, но има неща, които то не промени. И до днес във всеки клас децата се делят на групи – тази на отличниците или “зубрачите”, на “готините” и на “загубеняците” или аутсайдерите, най-общо казано. И днес тийнейджърите живеят в три различни свята. В къщи при семейството, най-често между телевизора и компютъра, от време на време, поглеждайки и някоя книга /има и такива деца все още/. В училище, присъстващо “отсъствайки” от час в час, където учителите “пеят” арията на поредния урок и “отлитат”. На улицата, в компанията на съученици, където всеки “блести” както може и както се е научил сам – някой с агресия, друг с шеги и остроумничене, трети демонстрирайки поредната модна “придобивка”, където важното е да си “щур” и да изглеждаш “яко” и т.н. Някъде в пространството между тези три паралелни реалности, някъде между поколението на родителите и поколението на децата, някъде между миналото, настоящето и бъдещето си остава въпроса за важните неща. Нямам илюзии, че важното за мен родителя, е също толкова важно и за детето ми. Няма как да е така. Същото беше и когато аз бях дете. И аз не обичах да слушам “мъдрите” съвети на възрастните, предлагащи готови решения. И добре, че не винаги ги слушах. Защото има неща, до които всеки трябва да стигне сам. Абсолютно сам … И защото често мъдростта идва с опита и възрастта. Няма нищо страшно, дори в известен смисъл е стимулиращо предизвикателство, всеки да измине своя път до нея самостоятелно. Да бъде оставен да сгреши и да се поучи от грешките. Аз поне мисля така. Знам, разбирам, виждам, усещам го в почти всеки миг от ежедневието си, че света, вселената на нашите деца днес е различна и далечна /в някои отношения “на светлинни години”/ от нашата, когато ние бяхме “тийн”. Дори само заради възможностите за комуникация – даващи, но и вземащи толкова много. Дори само заради усещането, че можеш да видиш, както и да бъдеш интимен с целия свят, седейки пред екрана на телевизора или компютъра. Дори само заради динамиката и скоростта, с която тече живота. Дори само заради времето, което не стига за всичко, което искаме. Дори само заради стреса от непредсказуемостта на утрешния ден. Дори само заради “изкушенията” и опасностите, които днес са на ръка разстояние от децата ни, а ние знаехме за съществуването им единствено от книгите и медиите. Но все пак … Да се върна към това, с което започнах: кецовете, телефона и прочие, но не каквито и да е, а точно тези, посочените … Всичките ми “разумни” доводи от типа – телефона е средство предимно за разговори и всичко друго е “екстра” без особено значение /всъщност за мен/, спортните обувки и за 60 лв и за 160 лв служат за едно и също нещо и нищо повече от това – “олекват” и се разбиват на пух и прах в железния “тийн”-аргумент или контра въпрос: а другите как/защо имат … Ах, тези другите и желанието да сме като тях! Като “готините”! Защото ужасът на днешните “тийн” е да не изпаднат при “смотаняците” или пък да бъдат припознати като “зубъри”! Нещото, което откровено ме учудва е желанието за “уравняване” по хоризонтала. Никаква амбиция! Нито поглед нагоре! Защо, защо, защо … Сигурно има нещо вярно в това, че единствено и само генералите възпитават генерали, а не редниците. А къде са днес генералите. В училище ли – неее! В обществото като цяло – едва ли! Чалга културата и холивудските герой са толкова предсказуеми и повърхностни, че даже част от тийновете започнаха да го разбират. Има обаче и още един модел – този на юпитата –хората, притежаващи знания и влияние, които ще имат все по-голямо значение в съвременния свят и които, струва ми се, не бива да пренебрегваме. Единственото нещо, даващо сили и увереност на човека днес, в нашия свят, все ми се струва, че е познанието - като съвкупност от знания и умения. Това е нещото, което, каквото и да се случи с нас, в днешния объркан и хаотичен глобален свят, еднъж “придобито” няма как да бъде загубено. В този смисъл материалните неща - колата, апартамента и т.н. са “временни”. Безспорно с тях е по-лесно да се живее, много по-лесно, но … Познавам хора, които в средата на 90-те за кратко са имали не само всичко, но от всичкото по няколко. И после за една нощ, също като в приказките, това всичкото - изчезнало. Няма го! Сякаш никога не го е имало. Какво остава тогава – единствено знанията и уменията. Или както аз повтарям, сигурно вече до втръсване: това което има един човек в главата си и това, което може с ръцете си – никой не може да му го отнеме. Ето защо за мен най-важното нещо е, ние родителите, да предоставим възможност, за натрупване на повече познания и да не се примиряваме с интелектуалната ленност, към която са склонни днешните тийнейджъри. Това е, според мен, нашата инвестиция, другото е нещо, което не е от значение. Бих перифразирала казаното до тук чрез класическия пример с камъните, чакъла, пясъка и бирата, събрани в един буркан, символизиращ живота ни: Камъните – важните неща, запълващи буркана най-напред – семейството, приятелите, децата, бих добавила общуването и познанието; чакъла – работата, бизнеса, колата и т.н., не по-малко важни за живота ни и успешно вместващи се между камъните; пясъка – онези малки неща, които ни се случват и хубави и лоши, разни щения, желания, мобилни телефони, кецове и прочие модни “парцалки”, съпътстващи дните ни, насищайки ежедневието ни. Запълвайки буркана първо с пясъка, не оставяме шанс за камъните и чакъла. Така е и в живота. Ако времето и енергията отиват в малките неща, няма много да остане за истински важните. Те не са чак толкова много, а другото … другото е просто пясък … и суета ... Редактирано от - chara на 06/3/2008 г/ 08:07:08 |