Отиди на страница:
Гиньо Ганев, Омбудсман:  "Историята не разрешава нито юридически, нито политически казуси. Тя се състои от една поредица от обективни факти и процеси. И най-важното е те да бъдат възприемани така както са се създавали, в контекста на времето, което ги е образувало. Другото – опитът за тълкуване на историческите събития и случки извън тяхното време, с психологията и оценъчните критерии на следващи епохи и поколения, е несъстоятелно. Имаше време и то не беше толкова отдавна, когато се стигаше до своеобразно неорелигиозно третиране на редица исторически факти, което ги отдалечаваше от самите тях. Превратен прочит на документи и на данни и разни груби колажи. Ние тук сме за обратното. Днес ние отбелязваме още една друга дата, скромна не толкова по своята същност, а поради скромността на този, за когото тя се отнася. На 16 юни 2007 г. последният български цар – Симеон Втори, навърши седемдесет години. На този ден се възвестява тогава раждането не само на българския престолонаследник, но и очакването за по-добро бъдеще. Не по волята само на провидението, а и на историческата традиция, животът му е пряко свързан със съдбата на нашия народ. Сега сме се събрали, за да се представи юбилеен албум на неговото държавническо дело. Фактите говорят, че в годините на изгнание той никога не показва помисъл, а най-малко желание за реванш или за мъст. Никога не показа огорчение към България или огорчение от своя български народ. Неговото усещане за държавност не му позволява да проявява никакви пристрастия. Един само щрих – в началото на `60-те години се прави опит от групи от българската емиграция да се разцепи българската църква чрез отделянето на българските епархии отвъд океана. Тогава български емигранти казват, че българският патриарх е незаконно избран, че той не е свободен и че същото се отнася за Светия синод в България. Искат съгласието на царя, за да легитимират това свое намерение. И чуйте! Той нито в един момент и не помисля, че може да се постави съмнение върху единството на българската църква и върху църковния или народния мир. Всъщност по-късно, когато беше обявен т. нар. „църковен разкол”, вече като министър-председател, той положи трудни усилия, за да не се допусне накърняването на българското църковно единство. Стана така, че по време на неговото правителство, през 2004 г., се прие Законът за вероизповеданията и в ефикасния начин на неговото прилагане се прекрати създалата се църковна ненормалност. В края на май 1996 г. той стъпи отново на българска земя и основното послание, което населението отново чу, бе лишено от всякакъв помисъл за вражда или пък за разединение. Той повтори най-важното – единението и стабилността на отечеството. Вследствие на изборните резултати през 2001 г. той прие да оглави правителството на Република България. Този акт е израз на държавническа зрялост."  |
| Проф. Георги Марков, директор на Института по история при БАН: "Още преди 70 г. в българската разговорна реч се появява поговорката „Да си живееш като Симеончо”, която надживява различните режими и се помни до ден-днешен. Когато обаче човек разгърне този изпълнен от обществени и лични събития албум, той ще види, че така е само в първите шест години от живота на цар Симеон Втори. Следват години на страдания, изпитания и борба за себедоказване и себеутвърждаване. Животът на цар Симеон Втори, отразен чрез образи и думи в представения албум, се бележи от две световни събития – краят на Втората световна война и захвърлянето на България в Съветския лагер, както и от падането на Берлинската стена и краят на Студената война. Тези два исторически предела могат сега да бъдат събрани в едно, макар и дълго изречение. Между тях се протягат 45 години – кажи-речи един съзнателен човешки живот. И ако заглавието на албума е „Дългът преди всичко”, то според мен би трябвало да се прибави и вярата, че в историята освен истина трябва да има и справедливост. Да издържиш 50 години в изгнание и да се завърнеш там, откъдето си бил прогонен преди половин век – за това е нужна силна вяра. Твърде е рано историята да се произнесе за управлението на министър-председателя Сакскобургготски, но вече е записано в нейните страници, че той е единственият монарх, поне в Европа, който застава начело на изпълнителната власт. Преди четири години тук говорих в тази зала за цар Борис Трети и казах убедено, че за него България е повече от едно царство. България е неговото отечество. Днес вече мога да повторя, че тези думи важат и за неговия син цар Симеон Втори." |
Преди четири години тук говорих в тази зала за цар Борис Трети и казах убедено, че за него България е повече от едно царство. България е неговото отечество. Аболютно верно! Само ако малце перефразираме, и става "България му е бащиния". Видно еч, че се отнася с България по този начин - гребе с черпака, колкото може, щото си я счита за бащиния...  |
| Проф. Андрей Пантев, депутат от Коалиция за България: "Аз съм от малцината, които дойдоха не за да благодарят за вниманието, а да изразят историческа почит. Защото историята, както и човешкият живот не е счетоводна книга. Там има една особена нишка на емоция, на преданост, на привързаност, която не може до се изрази с никаква цифрология и с никаква статистика. Ако погледнем в историята и ако потърсим чужди паралели, аналози, се сещам, че между 1642 и 1649 година на Британските острови, които още не са Обединеното кралство, бушува гражданска война – битката между парламентарната армия и армията на краля. И тогава главнокомандващият парламентарната армия граф лорд Манчестър казва: „Сто пъти да победим краля, ние пак сме нищо. Достатъчно е един път кралят да ни победи, и ние ставаме нищожество”. Тази историческа аналогия не води към превъзходство на аристократично потекло, а към едно равновесие, което се опитвам да ви внуша. Разбира се, след това кралят е екзекутиран, което по-късно се превръща в безнравствена континентална практика – англичаните не обичат много да им споменават за това, – но настъпва онова велико равновесие, което прави Англия, от 1707 година Великобритания, тъй стабилна, тъй различна, тъй достойна за подражание. Ключовата дума на този живот, на това тържество, на тази книга, написана така добре, е равновесието. Но тогава, когато следваш равновесието, когато стоиш между две войнстващи крайности, обикновено не си обичан и си атакуван и от двете страни. И това е мъжеството да бъдеш на тази страна, и това е смисълът на един живот, който днес ние почитаме без непременно да сме политически сподвижници, споделители, съратници, спътници. Ние сме дошли тук от почит към великия исторически континуитет, към онази велика историческа приемственост, която за жалост толкова много ни е липсвала. Не „съюзници-разбойници”, не далечни посегателства – обратното. Идеята, че това, което построи едно поколение, го разрушава другото, е най-губителната ни черта и най-гибелният дефицит в нашето историческо поведение, в нашата историческа съдба. И затова ние сме дошли тук – да отправим поклон, но не и раболепие към един живот, тъй пълен и тъй дълбоко пронизан с приемственост. Един критик беше казал – когато говорим за Хамлет, не можем да скрием, че той е датски принц. Така както не можем да скрием, че българската независимост е подписана от цар Фердинанд. Така както не можем да подминем кой подписа влизането на България в Европейския съюз. Това е непрекъснатата органическа тъкан на нашия живот, независимо какви по-нататък периферни, странични, често пъти битово-личностни до злоба възражения можем да имаме. Тук виждаме един човек, който минимално не изтъкна своето различие, да не кажа предимство. Имаше един политик, който се хвалеше, че е израсъл в дантели. Да сте чули, един човек, който наистина е израсъл в дантели, да изтъква това като генетичен приоритет? Именно с това той спечели българите, дори и онези, които смятаха, че другояче трябваше да се развива нашият политически и стопански живот. Тази вечер сме събрани не за да се издокараме някому. Ние се прекланяме пред приемствеността. За мен държавност е приемственост. Тя не подлежи на скъсване. Тогава, когато се скъса, много трудно може да бъде възстановена. Но ние най-вече почитаме един живот, понесъл толкова огорчения, нетрепнал пред разни изкушения, на каквито не сме сигурни, че не бихме се поддали при същите обстоятелства. Има един немски писател – Ерих Мария Ремарк, и един руски поет-писател – Борис Пастернак, които казват, че поражението и победата са еднакви състояния, стига между тях да не стои отчаянието, безнадеждността. Самият факт, че сме се събрали толкова различни, толкова пъстри хора, с ясното съзнание, че утре ще бъдем обект на просташка ирония, за да изразим една почит, едно уважение, едно чувство, че все пак нещо е останало тук като нишка от миналото, означава, че бъдещето ни не е толкова нещастно, както ни предсказват. И затова един живот, завършил с поражения или с победа, е смислен само тогава, когато разнолики хора са респектирани от него. И затова за мен най-значителният епизод в книгата, която гледаме, не казвам финал, е когато Негово Величество е с прекрасните си внуци. Това е по-важно от всичко останало." |
Граф лорд Манчестър, главнокомандващ парламентарната армия : „Сто пъти да победим краля, ние пак сме нищо. Достатъчно е един път кралят да ни победи, и ние ставаме нищожество”. "Държавността е приемственост" |
Чорбаджи Мичо Байзадето, Проф. Андрей Пантев, Проф. Георги Марков, Гиньо Ганев, всички тия думи, думички и изреченийца щяха да бъдат ня мястото си ако не бяха някои факти. Като тези изброени от Кракатау например. Затова, за тези ви думи, на всеки един от Вас, а и на останалите царохвалители, аз давам по един голям  . И го правя с чиста съвест и без колебание от високите Ви звания, кариери и пр. |
| След всичко написано в последните постинги, просто съм задължен да повторя нещо, което съм постнал на 15.06.2006 г. ----------------------- LVI. ЦАРЕДВОРЦИТЕ (Еразъм Ротердамски, Възхвала на Глупостта, 1508 г.) "Какво ли да припомня за царедворците? Няма нищо по-раболепно, по-робско, по-глупаво и по-просто от тях, макар че искат да бъдат първи във всичко... Те се смятат повече от щастливи, че могат да наричат владетеля "свой господар", че са се научили да го поздравяват с три думи и че знаят често да ги вмъкват като високи титли: "светлост", "господство" и "величество". Колко умело са премахнали всеки срам от лицето си и колко забавно се подмилкват! Това са качества, които напълно подхождат на знатен и дворцов човек. Но погледнеш ли по-отблизо целия начин на живота им, ще видиш в тяхно лице истински феакийци* и женихи на Пенелопа**..." ------------------------- * Феакийци - жители на на остров, където царувал Алкиной, живеещи напълно безгрижно. **Женихи на Пенелопа - известни с напълно безделен и разпуснат живот, като устройвали непрекъснати гуляи за сметка на отсъстващия Одисей. |
| Змей, да те поправя : Не са Феакийци а Фекалийци... _____________________________________ _________________________________________ Лъжата, която прилича на истина, не е по- добра от истината, която прилича на лъжа - <Кабус Наме> |
| Изглежда матриалчено е малко трудно за разбиране, та трябват некои пояснения. Професорите са искали да ни кажат, че някои субекти на "просташка ирония" все още и напразно се мъчат "да победят Царя", с надеждата, че ще станат "нещо". А граф лорд Манчестър още преди 350 години бил казал, че и да го победят, пак ще си останат "нищо". Но тъй като е очевидно, че "Царят накрая пак ще ги победи", всички ще разберат, че въпросните субекти са били не само "нищо", ами просто "нищожества". Предлагам, сега да се вслушаме в професорите, защото този път са наистина на ниво! Редактирано от - чорбаджи Мичо Байзадето на 07/4/2008 г/ 21:37:29 |
