Добави мнение Мнения:19
| интересно е написаното от Калин Донков, аз съм ходил само веднъж в ТРЯВНА, но града е много хубав сигурно обаче това беше през 1990г т.е. много отдавна и сигурно сега града се е променил...... |
| Батко Калине, чудесно си го написал! Ама обясни на по-младите, че аркашка е вид попивателен лист, слаган в тетрадките едно време да попива мастилото, още имам някъде забутани по тавана! |
| SINDBAD! Тук думата "аркашка" е употребена в друг смисъл. На театрален жаргон аркашки се наричат старите артисти от пътуващите трупи, както и някои от по-младите им колеги които не търсят слава и евтина популярност, а са отдадени изцяло на сцената. Имаше едно такова стихотворение: "Аркашки, аркашки! Аз още помня огньовете запалени край пътя, и пълните със вино стомни, в които се удавя мъката, и позволете ми да ви откривам по кръчмите във крайните квартали, да имам вашата трагична сила наместо звания или медали!" |
| Упрекът е някак си като ... ревизирана надежда , а сълзите са за тези в които идеалът е още жив ... Сълзите може и да са - отчаяние или нашето безсилие, защото е не можем да променим нищо ... Всичко за което сме мечтали , за което сме живяли и сме правили компромиси с достойството си, с живота си дори, е потъпкано , смачкано, унищожено, станало е някак си непотребно, ненужно ... напълно излишно. Калине, благодаря ти че те има ! |
| Поклон пред паметта му! Мисля че сред прашясалите книги са и неговите. Навремето ги препрочитах често, защото той пишеше РАЗЛИЧНО от разни други "легендарни" имена и лауреати, той пишеше за обикновения ГЕРОЙ във всеки един от нас. Той ми даваше надежда за нещо по-добро. Моята приятелка разказваше с часове за срещата с него в някакво читалище. Благодаря ти Калине! |
| безкрайно съм благодарен днес за Васил на булеварда и цял ден ще бъда с болка...прочетох го бавно, изречение по изречение, като валяк... днешните няма да го прочетат това за този хемингуеец, защото: защото те са забързани за майната си и се натъпкват безсмислено в автобуса, и са с глави за друга музика, защото, защо да се лъжем, написаното е толкоз умно , и пипа там надълбоко, докъдето те нямат дължина на пръстите, защото няма да заплачат те, замислени прави и надървени в автобуса с мечти за последни марки беемвета, защото и да им подари човек пачка зелени, те нямат гъз да седнат и да прочетат и ред на този невероятен човек и творец ...защото как днешните маратонкаджии ще разберат и това:Васил си пие на маса писателска с един друг голям на нашата лит и си приказват приказки, които по смисленост, сладкост и звучност са непонятни за моладжиите, когато до тях се доближава писател младок и се похвалва, че вече се е събрал с халка в дом с момичето си, на което новомладоженецът е попитан първо дали преди това, пред порите на общината, е ударил 2 /два/ шамара на мадоната...и на непилата му невъзприемаща физиономия надълго бащински му заразказвали, че това било , и е, най-сигурният тест, по това как ще реагира /откликне/ жената, за бъдещия успех реализация/ на брака. точка  |
| Написаното е знак, че авторът е прозрял тъжното бъдеще на българската нация, по-скоро липсата на бъдеще. Затова все по-често се обръща назад в миналото, където са достойните българи. Да, и днес има достойни българи, но те се возят в автобусите и от тях нищо не зависи. Вървим към пропаст... |
| >>><<< Хамалин, първата част на речта ти е великолепна, втората е хубава, но накрая лепваш една мисъл изказана като претенция в патент (там не се допускат точки и претенцията трябва по закон да отразява една единствена мисла)...това разбира се не е критика...солидарен съм до болка с теб... |
Този Донков незнам къв писател е, но първото задължение на един писател е с няколко първи реда да разположи недвусмислено за читателя в пространството, времето и подтекста персонажите и ако е по-талантлив да намекне за очакваната интрига. Пък май он пишел за някакъв приятелски кръг, приятелски трапези и незнам кво си. Аз като прочетох Васил Попов, автобус, синя риза и т.н. си помислих за Васил Попов, великият хуморист дето беше съпруг на Стоянка Мутафова, ама май не става дума за него..  |
| Объркал съм се, да. Ама къде може да се прочете какъв е този Васил Попов за който пише Донков? Примерно като чуеш "приказка за стълбата" или "два свята - единият е излишен", повече не е нужно да се сетиш за кой става дума.. Редактирано от - Gan(ю)гоТрий на 23/5/2008 г/ 20:44:31 |
| Ето това намерих в литернет.бг http://litclub.com/library/bg/vpopov/scho ol.htm |
| Какъв тъжен разказ. И колко съвременно звучи, а е писан от Васил Попов през 1967. Интересен писател, май не съм го чела, но ми хареса. |
| hamalin .....безкрайно съм благодарен днес за Васил на булеварда и цял ден ще бъда с болка...прочетох го бавно, изречение по изречение, като валяк... днешните няма да го прочетат това за този хемингуеец, защото:...... Прав си, хамалине, няма да го прочетат... Ама да се търси и харесва българската литература трябваше и трябва да се работи със себеотрицание и любов ... Трябваше да се пропагандира българската литература, чрез превеждане на чужди езици. Чрез създаването на клубове, които да изучават живота и творчеството на българските писатели и артисти от всички гилдии. Чрез обедииняване на интересите ни в името на БГ култура и най-важното чез създаването на БГ школа, където младите да се учат от по-старите и на занаят, но и на достойно поведение. Това чувство - да се гордееш, че си българин се възпитава, и няма по-силно възпитателно средство от изкуството родено в едно изстрадало сърце и талантливо споделено с публиката. Вместо това, ние се ядяхме и унищожавахме един друг, копирахме чуждото и се надпреварвахме да пишем дитирамби за него. Вместо да се издигаме духовно и развиваме българските творчески постижения и да се пречистваме вътрешно, гледахме да се харесаме на Богоподобните и да спечелим благоволението им... Докато младежите - и те като нас си запушиха ушите за българското, и минаха на наливна направо в мозъка боза... Не че е по-добра, но е много по-агресивна и разполага с всички канали на разпространение, които сами им ги подарихме, поради една главна причина - липса на самочувствие и духовен мързел.... Когато срещна Музата на моето изкуство и й ударя два шамара, вместо всеотдайно да я обичам и да й слугувам, дори да й робувам....брак (творчество) едва ли ще се получи.... тя ще отлети при друг, който умее да споделя ежедневието си с нея и откривайки златните зрънца в него, ще успява да ги превърне в Златна роза, която да постави смирено в краката й .... А как публиката ще оцени този жест на любов и признателност...Това е тема на друг разказ... Редактирано от - Valeriana на 24/5/2008 г/ 00:44:03 |
| Васил Попов беше градски писател, културен. И космополитен, обикаляше Латинска Америка и пишеше предговори на книгите на Маркес, Борхес и другите. Казват, че бил и дисидент. Това, което му излизаше, беше партийно правилно. Четох дебелия му роман "Низината" като студент от кора до кора и ми хареса. За соц. строителство, с някои измислени и пропагандни неща, но като цяло - истински роман за бълг. живот в 70-те години, за края на селото и за раждането на града, епичен като "Война и мир". Имаше и други хубави съвременни романи - на Генчо Стоев, на Герчо Атанасов, на Ивайло Петров донякъде. Сега са неизвестни, а се знаят юношески бози като "Време разделно." |
Добави мнение Мнения:19