В нощта на 9 срещу 10 април 1948 год. отрядите на ционистките бойци “Ецел” и “Лехи” нападат това мирно палестинско село и посичат почти до крак невъоръжените му жители. В Деир-Ясин са убити 245 палестинци, мъже, жени и деца. Командирите на бандитските формирования “Ецел” и “Лехи” Менахем Бегин и Ицхак Шамир след време стават премиер-министри на Израел.

Сигналът за катастрофата е бил даден на 29 ноември 1947 год., когато ООН взема решение за разделянето на Палестина. Тази мъничка страна, в която са живеели 1 365 000 палестинци и два пъти по-малко евреи (608 000), е била разделена в съотношение 55:45 в полза на евреите. Според резолюцията на ООН, Йерусалим с околностите си е трябвало да стане международен открит град под егидата на световната общност; Централното крайбрежие, Долините, Горна Галилея и Негев са спадали към еврейската държава, Платото, Западна Галилея, Финикийското и Филистинското крайбрежие – към палестинската държава.

Резолюцията за разделянето видимо е била създадена от гениален счетоводител-ционист – специалист с най-висша квалификация по избягване от подоходния данък. С такъв счетоводител и Березовски щеше да бъде включен в системата за социални помощи. Вземете ножици, карта, сметало и изрязвайте, както искате – няма да успеете да я подобрите ако се следват изискванията за изтъкване на несъществуващото еврейско болшинство. Според решението на ООН, в еврейската държава имаше палестинско болшинство (498 хиляди евреи и 510 хиляди палестинци). За да не се забелязва това, ционистките автори на резолюцията “не са отчели” 127 хиляди бедуини и са получили по-добри числа: 498 хиляди евреи и 407 хиляди палестинци. Направиха анклав от Яфа с нейното 100-хилядно палестинско население. Почти всички територии с евреи, са влезли в еврейската държава (с изключение на Йерусалим и няколко откъснати изолирани селища).

Палестинците бяха против разделянето на страната, против еврейския сепаратизъм, но не и против преселниците-евреи. Те считаха, че Палестина е една единна страна и че не трябва да се разделя. Те се сравняваха с истинската майка от легендата за съда на Соломон - която не се е съгласила да се посече детето й. Не вярваха в официалната позиция на разделяне. След десетки години - след 1967 год. - и израелците стигнаха до сходна позиция. Но, ето че има малка разлика: ако палестинците са предлагали на евреите равноправие в обща държава, то евреите създават държава на апартейда, в която палестинците нямат права, освен правото да работят за евреина и да купуват докараните от евреина стоки.

Резолюцията за разделянето беше въпиещо несправедлива към палестинците и престъпно щедра към евреите. Да сравним Хайфа с Йерусалим. В Хайфа живеят 100 хиляди палестинци и 100 хиляди евреи, а наблизо имаше еврейски земи – ООН даде Хайфа на евреите. В Йерусалим живееха 100 хиляди евреи (главно религиозни антиционисти) и 100 хиляди палестинци (в границите на ООН), а градът бе обкръжен от палестински села – ООН реши да направи Йерусалим международен град.

Планът на ООН беше изработен от ционистите като “най-добрия от възможните”, като оптимален резервен вариант. Но те искаха още повече. Планът беше “най-добрият от възможните” само при минимално спазване на правата на човека, а ционистите не се готвеха да спазват правата на гоите. Затова те пристъпиха към изпълнени на план “Д”. Планът “Д” предвиждаше масово изгонване на палестинците и разрушаване на селата им. При това въобще не се отчитаха границите на ООН. Обещанията на еврейските представители в ООН - да уважават правата на коренното население – се оказаха димна завеса.