Павел Апостолов е музикант, композитор за духови инструменти и дългогодишен преследвач на Шостакович. През Великата отечествена война той командва полк; по-късно става влиятелен член на музикалната комисия към Централния комитет. Шостакович казва за него: “Той яздеше на бял кон и тъпчеше музиката”. През 1948 година комисията на Апостолов принуждава композитора да изповяда музикалните си грехове и едва не го довежда до самоубийство.
Двайсет години по-късно наситената с усещане за смърт Четиринайсета симфония на Шостакович е изпълнена на “закрита премиера” в Малката зала на Московската консерватория. Всъщност това е нещо като частно прослушване от съветски музикални експерти без риск новата творба да зарази широката публика. Преди концерта Шостакович се обръща към присъстващите. Цигуларят Марк Любоцки си спомня думите му: “Смъртта е ужасна, след нея няма нищо. Аз не вярвам в задгробния живот”. После композиторът моли публиката да бъде колкото се може по-тиха, защото изпълнението се записва.
Любоцки седи до администраторката на Дома на композиторите; от другата й страна седи застаряващ, плешив мъж. Симфонията е стигнала до своята мъчително тиха пета част, когато мъжът скача, шумно блъска стола и изтичва навън. Администраторката прошепва: “Ама че мръсник! През 1948 година се опита да унищожи Шостакович, но не успя. Още не се е отказал и нарочно съсипа записа.” Естествено, това е Апостолов. Присъстващите обаче не знаят, че този път авторът на ударите срещу композитора сам е получил удар – сърдечен удар, който ще се окаже фатален. “Зловещата симфония на смъртта”, както я нарича Любоцки, всъщност е мрачно прощаване с него.