Ето какво пише Ибн Халдун в своето “Въведение” за дервишкия орден Атака:

*

Дервишкият орден Атака е труден за изследване, както мимоходом отбелязва Евлия Челеби в “Пътепис”, докато описва някои интересни платонизиращи практики, на които се отдавали софийски момци в хамама на града, който тогава играел ролята на парламент. Според някои, това бил просто тарикатски орден на скитащи дервиши (перекендета), подобен на бешикташите (не футболните) и мевлевиите, но според други, този езотеричен суфийски култ бил организиран от абдалското движение в БСП и подкрепен от множество телевизионни дембели, очакващи пришествието на дванадесетия имам Махди и търсещи предзнаменования за идването му като сменяли каналите докато изпаданат в транс. Абдалите са малцината, достигнали до най висши чинове в службите и посветени във всички тайни на прехода (още “пътя” – “тарикат”). Наричат се така, защото, поради своята премъдрост и постоянна нирвана, скромно твърдят, че не знаят нищо. Дембелите, пък, са хора, които се опитват да установят контакт с някой кабелен имам, обитаващ ефира, като упражняват медитативен ритуал, състоящ се в многократното повтаряне на мантрата “Алоууу-у-у-” или “Аа-а-алоо”, особени мърморения и покашляния, а също и чрез задаването на екзистенциални въпроси като “чувами ли са?”, “там ли стйе?”, “кой там?”, “аз ли съм?” и “с куго гуворими?”. Най важното в тази телефонна медитативна практика, както става ясно от поемата “Розовата градина на тайните” от Шабестари, са дългите паузи между различните мантри. Когато дембелите най-сетне чуят мечтания глас на кабелния имам, те изпадат в екзалтация, потокът на съзнанието им се отключва и почват да говорят нещо несвързано и превъзбудено.

*

В своето “Опровержение” Ал Газали обяснява, че различните хипотези за характера на Атака се дължат на противоречивите факти за състава и дейността на ордена, обединяващ както правоверни фанатици, кланящи се на фетиша на стария календар, така и езичници, боготворящи конски опашки. Там имало хора, сменили всички възможни политически изповедания, но твърдящи, че само те знаят тайната на философския камък на партриотизма, учени с възрожденски вид, които една сутрин се събудили в кафкиянски свят, в който всички са се превърнали в хлебарки, типове, чиито физиономии сами по себе си представляват опасен рецидив с утежняващи вината торбички под очите, блъснати глави, които твърдят, че не са скинари, тайни ченгета, които не са предатели, хора, които постоянно говорят за турци и цигани, но се кълнат, че не са расисти. От “Опровержение на Опровежението” (тахафут ат-тахафут) на Авероес, пък, разбираме, че тази привидна противоречивост се дължи на езотеричния характер на учението на дервишите от Атака. На последователите се разкривало само колкото те могат да понесат според напредъка си. Същевременно, орденът пребивавал в постоянна полу-нелегалност, поради което на членовете му било позволено да се представят за всичко, което е нужно за дегизировката им и да се отричат и от най-светите истини на учението.

*

Пример за тази противоречивост и привидна непоследователност е личността на последния от претендентите да бъде Дванадесетия Имам и Махди, който се появил по нашите земи - някой си Железния Волен Баба. В своя диалог “Изтуплений дервиш" (1858 г.) Раковски, който го хваща да краде пасти в бюфета на редакцията на Дунавски Лебед, го описва по следния начин “нисок бе ростом, но глазища имаше крокодилския и речи его подобни беха лаятелству глутницу псов”. На пръв поглед, Волен Баба изглежда карикатурна еманация на всички противоречия на прехода. Започнал кариерата си като радикален евангелизатор на западните ереси, по-късно той става аятолах на Атака; твърди, че в младостта си принадлежал към учението да дисидентите, но мнозина подозират, че всъщност е бил в тайната секта на шестаците от седмия ден, която никога не напуснал; призовава към ортодоксална религиозност, но дружи с преродилия се последен езичник по българските земи, а жената, която следва стъпките му е адептка на някакъв орфически култ под водачеството на врачката Вяра Кочовска. Без съмнение, всичко това е част от стратегията на запазването на тайната на учението на Атака.

*

Все пак от някои източници, като “Огледало на света” на Мехмед Нешри или “Книгата на Венера” (китаб аз зухра) на Ибн Дауд Исфахани могат да се почерпят известни сведения за култа на Атака. Дервишите от ордена се кланят на нещо, обвито в тайна, забулваща една мистерия, на дъното на която пък се таи един секрет. Това нещо те наричат “национален интерес” и обвиняват за предател всеки, който посмее да задава някакви въпроси за него. Единственият, който има познание за националния интерес е аятолахът на ордена, но той говори за него само апофатически, като заклеймява враговете и ибрикчиите. Централно понятие на мистично учение на Атака е кръвта. Всеки дервиш вярва, че един ден човекът ще изчезне, а на негово място ще се появи митологичното животно наречено “народ”. За това, дервишът се стреми към онзи етап от развитието си когато чистата кръв се пробужда в него, той се слива с народа и почва да говори и раздава правосъдие от негово име. Най чистата кръв се пазила в една кофичка от кисело мляко “На баба ти Пършевицата” в хладилника на Железния Волен и с нея той заквасвал заслужилите. Учението на дервишите от Атака е дуалистично. Докато дервишите чакат да им проговори кръвта и славят националния интерес, те са преследвани от злите сили, наречени “малцинства”. Плановете на малцинствата да откраднат хладилника на Волен баба, с все кофичката чиста кръв, били описани в тайствено откровение, наречено “Портокали на сионските мъдреци”. За да получи това откровение, Волен баба възлязъл на планината Витоша, малко над Княжево, и там черноризи деви му го превели от руски, направо от оригинала, писан в канцелариите на царската Охранка. Манията за преследване на дервишите била засилена и от представата за историята като бумеранг, който постоянно заплашва да те фрасне по главата докато някой говори на турски по телевизията. На особена почит при тях бил сапуна. Младите дервиши, които бръснели главите си и ходели в черно, наред с обсесивното говорене за кръв, което научавали от своя аятолах, постоянно се пенели на тема сапун. Според едни, това е метафора на очистването от примесите на малцинствата, но според други става дума за конкретни техники на култа им. Евлия Челеби, описвайки платоническите забавления в софийската баня, като че е на път да разкрие подробности за тези практики, но разказът му прекъсва неочаквано в момента, в който съседът му го моли да му подададе сапуна и се прехвърля на обиколката из мандрите на Витоша, която персийският пътешественик предприел няколко дни след това.

*