Когато бяхме на вашите години, млади приятелю, когато стояхме на прага на живота — това е малко неясно понятие, на прага на живота ние бяхме пет или осем пъти: веднъж, когато тръгвахме на училище, и веднъж, когато излизахме от него, веднъж, когато постъпвахме в университета, и после, когато го напуснахме, веднъж, когато влизахме в казармата, и веднъж, когато се уволнявахме; излиза, че тоя живот е съставен само от прагове, прагове и водопади, а то не е точно така, но нейсе, — та когато стояхме на прага на живота и излизахме от казармата, ние преболедувахме известен период от време болката, че докато ние сме марширували, животът е вървял, оркестрите са свирили, момите са се целували и дори са се женили, а в това време ние сме губили времето си един вид напразно, пазели сме родината от враговете, а враговете така и не са дошли и защо е било всичкото това пазене? Тогава нам се искаше час по-скоро да запишем всички факултети, да бъдем на всички възможни длъжности и вземайки колкото се може повече пари назаем, да посетим колкото се може повече ресторанти, да предприемем екскурзии и гостенки да поканим по три, четири на ден, обаче една след друга. Мина не мина малко време, и алчността ни се сломи, жаждата стихна, гладът мина и на мястото на трескавото следказармено бързане дойде не по-малко трескавото колебание, униние и нерешителност — накъде сега? Дойде, с други думи, времето, когато нанизахме на пръста си кантарчето й започнахме да претегляме едно след друго кое колко тежи, кое от кое струва повече и кое изглежда огромно, пък е кухо, а кое едвам го виждаш, пък то си тежи на мястото.

Всеки е*е каквото си доведе