СЪНЯТ НА ФЕЛДФЕБЕЛ-ШКОЛНИКА БИГЛЕР
ПРЕД БУДАПЕЩА
Той е носител на отличие, на „Железният кръст“, майор,
предприел е пътуване с цел да инспектира участъка на поверена-
та му бригада. При това не може да си обясни защо си остава все
още майор, като му е поверена бригада. Подозира, че е трябвало
да го произведат генерал-майор, но че „генералът“ се е загубил
някъде в хаоса на военнополевата поща.
Споменът как във влака на път за фронта капитан Загнер го
беше заплашил, че ще го изпрати на фронта да реже телени мре-
жи, го накара да се усмихва. Впрочем капитан Загнер по лично
негово настояване в дивизията отдавна е преместен в друг полк, и
то заедно с поручик Лукаш. В друга дивизия, в друга армия.
Някой му бе разказал също така, че и двамата при бягство
загинали най-мизерно в едно тресавище.
Докато пътува с автомобил към позициите, за да инспектира
участъка на своята бригада, постепенно всичко му се изяснява. Та
той всъщност е изпратен от генералния щаб на армията.
На хоризонта се вижда кавалерия и горящо село. По-на-
татък на малко възвишение следват окопите на батальона, откъ-
дето картечници стрелят по посока на противника. Още по-ната-
тък покрай шосето се виждат противникови окопи. И именно на-
татък към противниковите окопи насочва колата шофьорът. През
слушалката Биглер изревава на шофьора:
– Не виждаш ли къде ме караш? Та там е противникът!
Но шофьорът спокойно му отговаря:
– Господин генерал, това е единственият свестен път. Шосе-
то е в добро състояние. Гумите не биха издържали, ако тръгнем
по страничните черни пътища.
Колкото повече наближават позициите на противника,
толкова по-силен става огънят. Избухващите снаряди вдигат във
въздуха сливовите алеи от двете страни на шосето.
Но шофьорът спокойно отвръща в слушалката:
– Отлично шосе, господин генерал, истинско удоволствие е
да пътуваш по него. Отбием ли се в нивите, ще изгърми някоя
гума. Погледнете, господин генерал – вика шофьорът в слушалка-
та, – колко добре е направено шосето, дори и трийсет и половин
сантиметровите оръдия нищо не могат ни стори. Равно като хар-
ман, а по ония каменисти черни пътища в полето положително
ще изгърми някоя гума. И без това не можем да мислим за връща-
не, господин генерал!
Седнал до шофьора, генерал Биглер се рее из вселената. Це-
лият автомобил непосредствено зад тях е отрязан като с ножица.
Останала е само агресивната, нападателна предница.
– Какво щастие – казва шофьорът, – че се бяхте навели към
мене, за да ми покажете картата. Детонацията ви прехвърли при
мене, а задницата отиде по дяволите. Това беше четиридесет и
два сантиметров… Аз веднага се сетих, че щом минем кръстопъ-
тя, и шосето няма да струва пукната пара. След трийсет и осем
сантиметровия това можеше да бъде само четирийсет и два сан-
тиметров. Засега няма друго производство480, господин генерал.
– Накъде ме карате?
– Летим към небето, господин генерал, и трябва да внимава-
ме да не се сблъскаме с някоя комета. Те са по-опасни от чети-
рийсет и два сантиметровите.
– Сега под нас е Марс – каза шофьорът след продължителна
пауза.
Биглер отново се почувствува спокоен.
– Господин генерал – обади се в този момент със сериозен
глас шофьорът, – тъкмо сме пред небесната порта, хайде слизай-
те, господин генерал! Не можем да минем през портата, защото е
ужасна навалица. Почерняло е от войска.
– Я сгази някого от тях – вика Биглер на шофьора, – да ви-
диш дали няма да ни сторят път. И подал се от автомобила, за-
почна да крещи:
– Achtung sie Schweinbande!481 Гледай ги ти, добичетата му с
добичета, виждат, генерал иде, а не се сещат да командуват: „Ста-
ни! Глави наляво, надясно!“
Шофьорът го успокои:
– Това ще бъде доста трудна работа, господин генерал, та по-
вечето са без глави.
През небесната порта пускаха само с парола. Генерал Биглер
веднага се досети, че паролата трябва да е: „Für Gott und
Kaiser“482. И автомобилът веднага бе пуснат в рая.
– Господин генерал – каза някакъв офицер-ангел с крила, ко-
гато минаваха покрай казармата за новобранци-ангели, – трябва
да се представите в главната квартира.
Продължиха нататък и минаха покрай някакъв учебен плац,
гъмжащ от новобранци-ангели, които офицерите учеха да викат:
„Алилуя“.
Минаха и край една група, в центъра на която някакъв
подофицер-ангел тъкмо се беше заел с възпитанието на един
непохватен новобранец-ангел, бъхтеше го с пестник в корема и
ревеше с все гърло:
– Още, още, още може, свиня витлеемска. Така ли се вика
„алилуя“? Като че ли си налапал цяло кюфте наведнъж. Интерес-
но кое ли говедо те е пуснало, теле такова, в рая? Хайде, опитай
още веднъж… „Хлахлихлух?“ Какво, гледай го ти, животното му
с животно, не стига, че го пуснали в рая, ами на всичкото отгоре
и гъгне. Още веднъж, кедре ливански.
Продължиха по-нататък, но зад тях дълго още се чуваше уп-
лашеното реване на гъгнивия ангел-новобранец:
„Хла-хли-хлу-ля“ и виковете на ангела-подофицер: „А-ли-
лу-я, а-ли-лу-я, краво йорданска.“
След това пред тях се изпречи някакво огромно сияние над
една сграда като Марианските казарми в Ческе Будейовице. Над
сградата два самолета, единият от дясната, а другият от лявата ѝ
страна, а помежду им опънато огромно платнище с грамаден
надпис:
K. U. K. Gottes Hauptquartier.

(Из Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война)