Отиди на страница:
..И аз обожавам фантастиката. И разбрах защо я обичам - просто чрез нея бягам от скапания живот в друг свят, друга вселена... Навремето и аз таковата, ама щото нали, уж беше..безвремие. Не можем да избягаме от Реалността, няма къде да се скрием - не го ли разбрахте вече!  |
Малка BuboLechkе, благодаря ти, че ми припомни една чудесна, позабравена вече песен - оправи ми настроението! Всъщност истинското заглавие на песента е "Le cafe de trois colombes", автор и изпълнител Joe Dassin, за съжаление починал твърде млад. През 70-те години Кафето на трите гълъба я пееха навсякъде, включително и в България Натиснете тук с автора и същата песен, но със значително по-високо качество на звука и снимки от Нанси, където е намира въпросното кафе Натиснете тук Приятно прослушване  |
Донков  Нищо не е загубено докрай, щом не е забравено... Ще се присъединя към Теслата. Само ще добавя, че трябва да се повтаря по често, за да не забравяме, че го е имало. А дали ще се върне? Ха дано, ама надали. Безразличието, студенината в отношенията, липсата на чувство към другия - това се вижда днес. А към цитираните автори и днес се връщам с благодарност. Същата като към Донков. Още веднъж |
| Добро е есето ти, Калине. Опитвам се да си спомня кога в България започнаха да се появяват фантастични произведения. Беше в края на 50-те и после през 60-те. Сещам се за «Атомният човек» и «Тежестта на скафандъра» от Любен Дилов-баща («Пътят на Икар» и «Парадоксът на огледалото» излязоха по-късно, около средата на 70-те), «Мъглявината Андромеда» от Иван Ефремов, преведена на български («Часът на Бика» от същия автор, появила се в края на 60-те, беше тутакси конфискувана от властите в СССР, но в БГ можеше да се намери на руски), «Ракетата не отговаря» от Димитър Пеев и Кирил Маричков (бащата на Киро Щуреца), «Победителите на Аякс» от Георги Марков (да, същия оня дисидент, дето стана жертва на «Българския чадър»), и комай с това се изчерпваше списъкът на родните и преводните научно-фантастични произведения по онова време. Ако някой се сеща повече заглавия и автори, ще се радвам да ме допълни - не съм правил справка, цитирам по памет и умишлено пропускам детското фентъзи от рода на Елинпелиновия Ян Бибиян. |
| А, имаше и една малко мрачна книжка в стихове за някакви нашенски гяволи, дето направили тайно космическа ракета в някакъв хамбар на двора и после отлетели на Луната. От тая книжка съм запомнил само куплета-предупреждение към един от героите, току-що приобщен към тайния проект: Чаша стрихинин с млекО Или пък в тила олово Чакат те за миг, акО Думичка продумаш само (по ударенията на млекО и акО се усеща, че авторът ще да е бил от Шоплука). На фантастика обаче се начетох до насита едва през студентските години, когато в БГ по руските книжарници се появи великолепната поредица «Зарубежная фантастика» - в превод на руски, произведенията на световно известни писатели-фантасти, като Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Артър Кларк, Клифърд Саймак, Робърт Шекли, Кобо Абе, Сакьо Комацу, Станислав Лем и мнозина други. Редактирано от - Даскал Цеко на 12/3/2010 г/ 13:26:29 |
| Сетих се и още нещо. Навремето в Градската библиотека имаше едно разкошно, пълно събрание на произведенията на Жул Верн в 12 тома на руски, с чудесни илюстрации. Неотдавна прочетох потресаващата, трагикомична история на това издание (такова пълно събрание на романите на Жул Верн няма никъде другаде по света, даже и във Франция). Позволявам си да ви я постна в цялото й великолепие. Ворошилов, Жюль-Верн и космополитизм Покойный Евгений Павлович Брандис рассказывал: В сорок девятом его, кандидата-филолога-германиста, за пятый пункт турнули из Пушдома и напугали на всю оставшуюся жизнь. И остался он без работы. И никуда не брали. А семья, дочка, кормиться надо. Изредка разрешали где-нибудь платную лекцию или выступление. Да таллиннская "Вечерка" брала статьи к юбилеям русских писателей. Но какой-то детский клуб вела его добрая знакомая, и вот она приглашала его почаще рассказывать детишкам о всяких интересных книжках. А круг дозволенных интересных книжек был сужен до предела. Одним из незапрещенных оставался Жюль-Верн: нет, в плане борьбы с низкопоклонством перед Западом тоже не издавали, но поминать запрещено, вроде, не было. И через несколько лет такой жизни Брандис, подначитавшись и поднаторев в безопасном и безвредном Жюль-Верне, даже написал трехлистовую брошюрку, и даже ее маленьким тиражом издал как-то под каким-то скромным методическим грифом. А тем временем умер Сталин, пошла большая чехарда в верхушке, и первый красный офицер Ворошилов оказался на курировании культуры. И директор Гослитиздата, соответственно, и явился к нему подписывать планы выпуска литературы на будущий год. Ворошилов встретил его благосклонно, проворошил нелюбовно пачку листов, закурил: решил поговорить немного о литературе, наставить, поруководить издательским процессом. - А вот ты такие книги, интересные там, приключения издаешь? Директор напрягся, поймал, решил, сориентировался: - А как же, Климент Ефремович, конечно, издаем! - Какие? - Э, м-н, ну, вот скажем... - А я вот в детстве, помню, - откинулся на спинку Ворошилов, - очень любил Жюль-Верна. - Задумался мечтательно. - Очень был интересный писатель. Издаешь его? - А как же, Климент Ефремович! Конечно издаем! - Вот это хорошо. Это правильно! А что именно? - Эгм. Да! Избранное! - Что? - Собрание сочинений издаем! - Это дело. А сколько томов? - Широкое собрание!. - А? - Двенадцать, Климент Ефремович! Двенадцать томов! - Вот это - молодцы. Правильно. Хорошо. - Подмахнул план: - Пришли экземпляр в подарок, перечитывать буду. - Слушаюсь! Директора вытряхнули из лимузина у родного подъезда в редынфарктном состоянии. Выпил коньячку, закусил валидолом, ыкнул секретарше: - Всех специалистов по Жюль-Верну - срочно ко мне! Срочно!!! И - на - впечатай в план - в первый десяток позиций! - Жюль-Верн, собрание в двенадцати томах! - Что?. - Исполнять!!! Все забегали, закрутили телефоны, залистали справочники, и к концу дня выяснили, что специалистов по Жюль-Верну в Москве не осталось ни одного. Кончились как-то специалисты. Кого посадили, кто помер, кто съехать успел давно, кто на фронте погиб, кто в эвакуации сгинул, а кто, возможно, скрывает, открещивается. - Найти хоть на Камчатке!! Завтра утром!! Это - приказ!! - и палец в потолок. - Знаете, чем пахнет?! Короче, вечерком у Брандиса вдруг звонит телефон, который уж давно онемел: - Евгений Павлович? Как поживаете? Как чувствуете себя? - Дымшиц звонит, та еще сука, тогдашний начальник ленинградской писательской организации. Евгений Павлович в трубку мычит потрясение, что мол, спасибо, все хорошо, ничего. - У вас не было в планах съездить в Москву? - Нет... А что? Пока не было... А... что?. - Через часок пришлем за вами машину, вы соберитесь пока, билет на "Красную стрелу" шофер передаст. Съездите в командировочку, проветритесь, возможно и дела какие-нибудь окажутся. Брандис уже сползает по стенке и воздух ловит: - А в чем дело?. - В Москве вас встретят, все объяснят. Брандису худо. Жена плачет и собирает белье и шерстяные вещи. Если опечатают квартиру - к кому идти жить? С кем это все может быть связано? Доставляет его машина к "Стреле", дает шофер билет и командировочные. В Москве на перроне ждет топтунок: - Вы - Брандис? Пойдемте. В машину - везут. Привозят. Что за подъезд - не Лубянка, не Петровка... мало ли контор. Коридоры, кабинет, начальник: - Вы Брандис? Садитесь. Значит, специалист по Жюл-ьВерну? О господи, молит Брандис, неужели и за этого уже сажают, что делать. - Да нет, что вы!.. Какой я специалист?. Я и вообще-то германист, а не романист, так что... - Жюль-Верном занимались? - Да нет практически... - Что?! - Ну, детишкам там рассказывал... Директор вынул из ящика и шлепнул на стол брошюрку: - Твоя книга? - Ну, какая ж это книга... незначительная компиляция... - Что?! Что ты тут выеживаешься?! Твоя? - Моя... но... - Значит, так. Мы в этом году издаем двенадцатитомное собрание сочинений Жюль-Верна. Что тебе надо, чтобы сейчас составить содержание? Брандис на миг потерял сознание. - Ты что - спишь?! - Но надо работать... библиотека... - Сейчас тебя отвезут в библиотеку, после обеда привезешь содержание! Все! - Но - собрание... - слабо соображая, прошептал Брандис. – Нужны комментарии, справочный аппарат... Директор чуть задумался. - Хорошо. Сколько времени надо на том? Три дня хватит? Через месяц подашь комментарии и справочный аппарат. - Но это гигантский труд!.. я настолько не компетентен... я не могу... - пискнул Брандис, - А тебя, тля, никто не спрашивает, - ласково разъяснил директор. - Вот так, - рассказывал Брандис, - у нас вышел роскошный, по сути - академический, двенадцатитомник Жюль-Верна, какого никогда не издавалось во Франции, да и нигде в мире. А я сделался специалистом по Жюль-Верну и потом получил уведомление от международного Жюль-верновского общества, что меня приняли в его ряды - а в нем всего триста человек. Правда, - вздыхал он, - на его ежегодные заседания меня в Париж так ни разу и не пустили. (Михаил Веллер, "Пир духа2). |
| Бел. на модератора: Моля, пишете на кирилица, ползвайте бутон за кирилизация или Натиснете тук Редактирано от - sybil на 12/3/2010 г/ 17:14:25 |
| Да вярваш, че всичко, което животът ти е отнел, е някъде наблизо - тази заблуда и днес бих прегърнал с радост. Да вярваш, че всичко, което няма да доживееш, вече диша, невидимо, но редом - и тази също. --------- Така е, но в подобна възможност могат да вярват само деца, а да я разберат могат единствено възрастни. Защото децата са по природа егоцентрични и са уверени, че светът и родителите им са създаден единствено за да се грижат за тях. За повечето деца, израснали в нормална среда разбира се, миналото е поредица от приятни събития, а бъдещето те виждат в още по-розова светлина и затова чакат с нетърпение да пораснат – в такъв случай какво по-хубаво от това, да имат миналото и бъдещето до себе си заедно. А с възрастните съвсем не е така. За някой трудни моменти в миналото те не искат дори и да си спомнят, а за това, какво ще им се случи в бъдеще, те не искат да знаят, защото ги е страх. С изключение на някой слабохарактерни, които постоянно посещават гледачки - последните знаят много добре какво да предскажат  На Донков |
| Даскале, благодаря! А на бай Калин - поклон, Майсторе! Смятах да пиша нещо за любимата ми фантастика, но след такъв текст по-добре да замълча. Още веднъж - поклон! |
| По въпроса за българската фантастика и има ли такива автори - Натиснете тук |
| Смята се, че българската фантастика се заражда в 1930-та - Натиснете тук А иначе, в мазето стоят стотици от фантастиките, излезли от 70-та до 90-та. След което синът наследи делото с два пъти по толкова. Десетки съм подарил, стотици съм забравил. Минал живот, уви. |
Минавали през десетки ръце, на всякакви служители и куриери, дори (представете си!) на митничари и все пак стигали до предназначението си. Не се губели, нито ги крадели. А бе и още една дребна случка се сетих. Баща ми имаше една братовчедка, която в края на 30-те години на ХХ в. , заедно с баща си, емигрирала в САЩ. Ходили насам-натам, спрели се по някое време в Детройт, тя се омъжила там за американец и почнала работа в някакъв автомобилен завод. В началото на 60-те дойде за пръв път на гости в България - сама, без мъжа си. Аз тогава бях малък, но добре си спомням как беше облечена - гледахме я като извънземна, а най-поразителното беше това, че имаше над глезена си изящна златна гривничка. Все бяхме виждали чудеса, ама гривна на крак не бяхме виждали. След гостуването си, лелята взе да се обажда с писма и картички по няколко пъти в годината, и във сяко писмо слагаше по 1 долар за мен, а на Коледа мушкаше по 2. Та така за няколко годни си събрах двайсетина долара - колосална за ония времена сума, с която направо минавах за валутен олигарх. И до сега не мога да се начудя, как така доларовите банкноти са пристигали в писма и никой не ги е крадял. Явно честността е била повсеместно явление. ПП: Тая леля после ми излезе солено, щото навсякъде в документите ми (и специално в донаборните ми бумаги) пишеше, че имам роднини в САЩ, ама това вече е друга, прозаична и противна история. Редактирано от - Даскал Цеко на 12/3/2010 г/ 16:53:45 |
| Олди, май ше излезнеш прав за Светослав Минков - от него ще да е била въпросната книжка. Тогава наистина съм познал за Шоплука - Минков е роден в Радомир. Редактирано от - Даскал Цеко на 12/3/2010 г/ 15:57:14 |
| А на мен тази история ми напомни за едно мое тъжно преживяване с точно обратен знак. Беше съвсем-съвсем в началото на прехода. Без да навлизам в подробности - един американски мултимилионер обяви световен литературен конкурс с награда половин милион. Е, как да не си опитам и аз късмета? Процедурата беше следната: пращаш произведението на произволен език плюс английски превод на 10-15 страници и резюме пак на английски. След това ти пращат договор с условията, които приемаш за участие в конкурса. Подписваш, пращаш и вече си участник. Пратих. Получих договора. Подписах и го пратих. И понеже бях чул лоши работи за пощите в онези бурни години, извадих копие от договора, та пратих и него - за всеки случай. Полагаше се да получа потвърждение. Обаче - тц! Междувременно срокът за пращане изтече. Обадих се по телефона до централата на конкурса. Отговориха ми: Да, ръкописът е при нас, но договор не сме получили и не участвате. Оплаках се от злата си съдба на един познат, който имаше известна представа от работата на пощите по онова време, а той ми рече: Абе, зарежи. Яд ги е на тия, дето си кореспондират с чужбина - баровците му с баровци! - и често направо изхвърлят кореспонденцията на боклука. |
| Сократе, Имаше такива лумпенски времена непосредствено след 1989 г. Веднъж (трябва да е било в началото на 90-те години) отивам на пощата до хотел "Плиска" и гледам - отстрани на входа се кротнал един чичо и върху импровизирана сергийка продава чистак нови пощенски марки "с намаление" (на цена по-ниска от номинала). Питам го как така, а той ми вика, а бе това са малко дефектни марки - нямат лепило, та затова ги продаваме по-евтино. После един приятел като твоя ми каза - лъже чичото, лъже! Отлепят марките от писмата на хората и после ги препродават на по-ниска цена, а писмата хвърлят на боклука. Та и твоят договор ще да е бил в плик с повечко и по-скъпички марки, и затова не е стигнал по предназначението си. |