Играта за нов президент започна. А кой сгафи в досегашните избори?
19 април 2010 г., Аспарух Панов, e-vestnik

При нормални политически обстоятелства и малко по-висока коалиционна култура на основните политически играчи, в България никога не би било възможно да бъде избран президент, издигнат от БСП. Победите на Георги Първанов и при първия, и при втория му президентски мандат, представляват едно огромно политическо недоразумение и се дължат преди всичко на фундаментални по своята недалновидност стратегически грешки на СДС и на неговия „генно модифициран клонинг” ДСБ. Подобни грешки са свързани с най-опасната за българската политическа игра „уникална” народопсихологическа смес от социалистическа мегаломания, балкански провинциализъм и неизлечим селски инат.

Тези качества се мултиплицират и днес, вече в условията на членство в ЕС, от новата управляваща дясна партия ГЕРБ, сестринска партия на СДС в ЕНП. Като в някаква политическа гротеска, поредната тройна коалиция ГЕРБ, Атака и сините се опитва да свали президента по същия абсурден начин, по който СДС през 1993 г. се опитваше да свали своя създател, президента д-р Желю Желев. Остава само някой лидер и депутат на ГЕРБ по подобие на Едвин Сугарев да обяви безсрочна гладна стачка до оттеглянето на президента. Може би това ще бъде Искра Фидосова…

Днешната война срещу президентската институция като политическа игра е много по-смехотворна от тази през 1993 г., защото играчите тогава бяха на значително по-високо ниво, а самият д-р Желев бе един силен, дмократичен и авторитетен президент, ползващ се с огромна международна симпатия и подкрепа. Сегашният президент, наричан „галено” Гоце, е достатъчно компрометиран и в международен, и във вътрешен план, както с агентурното си минало, отдадено на ДС, така и като обединител на руското лоби в България. В момента, когато Гоце спокойно може да бъде игнориран като фактор и оставен на доизживяване, без да се допуска да превишава конституционните си пълномощия, огромна обществена и политическа енергия се изразходва напълно тъпо и безмислено за неговата политическа реанимация, вместо да се използва за конкретни и важни за обществото рационални политики.

Ако се върнем във вече далечната 1997г., когато „и Бойко Борисов го нямаше даже”, и преживеем отново свалянето на Жан Виденов, ще си припомним и много поизбледнели политически факти, за които днес никой не обича да говори. В главозамайването си тогава, лидерите на СДС така и не разбраха, че спечелиха президентските избори в края на 1996 г.и предсрочните парламентарни избори през пролетта на 1997г.не сами, а заедно с Царя, който се завърна знаково точно през пролетта на 1996 г., 50 години след изгонването му от България и сам изкара целия народ на улицата.

Ако Иван Костов и Петър Стоянов бяха държавници от по-голям калибър, щяха да успеят да прозрат, че не те, а Царят е големият некомунистически играч за изборите през 2001г. И не той трябва да търси подкрепата на СДС, а СДС, за да остане в играта, трябва да направи всичко възможно да подкрепи Царя и да му съдейства при влизането в активната политика. СДС обаче избра конфронтацията, и то с удари под кръста. (“За кой ли път, за кой ли път”, както се пееше в една песен.)

Който си е мислел през 2001 г., че Царят може да бъде спрян от връщане в политиката с едно изсмукано от пръстите тълкувателно решение на Конституционния съд, дълбоко се е лъгал (б. р. – авторът има предвид ограничението пред Симеон да кандидатства в президентските избори). След обявеното на 6 април 2001 г. решение на Царя да участва в парламентарните избори, започнаха и новите нескопосани опити на СДС, с всички неморални и непочтени средства да попречат на регистрацията на новосформираното НДСВ по закона за политическите партии. След като и това не помогна, с подставени от СДС лица бяха регистрирани за изборите две коалиции със сходни на НДСВ имена и цвят на бюлетините, благодарение на които НДСВ загуби около 10 мандата (б. р. – общо имитациите на НДСВ на тези избори бяха 4, включително монархически сдружения, които преди това са подкрепяли Симеон).

Върхът на политическия провинциализъм и безотговорност обаче, бе достигнат с отказа на СДС да управлява заедно с НДСВ. На много места съм писал и говорил по тази тема, не само у нас, а и на международни форуми. Ще го повторя и сега – този отказ на СДС да влезе в коалиция с НДСВ е може би най-важната стратегическа грешка на прехода. При едно общо управление на НДСВ, СДС и евентуално ДПС, БСП никога нямаше да спечели президентските избори и Стоянов щеше да си изкара спокойно втория си мандат. При такава конфигурация, имаше абсолютно реални шансове БСП да загуби и парламентарните избори през 2005, а Симеон да стане президент през 2006 г. И нещо повече. Ако СДС и НДСВ работеха заедно, щяха да имат много по-голяма подкрепа, дясноцентристкото пространство щеше да се запълни по естествен начин и от появата на партии като ГЕРБ изобщо нямаше да има нужда.

Дори и след провалените преговори за коалиционно правителство през юни 2001 г., СДС и НДСВ все още можеха да потърсят сътрудничество поне за президентските избори. Както през 2001, така и през 2006 година, но не го направиха. Едва ли има по-голямо доказателство за политическата инфантилност в дясно от центъра от обидния за всички ни балотаж между Волен Сидеров и Георги Първанов през 2006 г.

Разказвам всичко това, защото играта за новите президентски избори вече започна. Мислех си, че след като на два пъти десните зорлем подариха главната роля в президентския спектакъл на статиста Гоце, вече са си взели поука. За съжаление, след посредствената игра на „тука има, тука нема”, неизвестно защо наречена „импийчмънт на президента”, няма да се учудя, дори ако балотажът през 2011 е между Волен Сидеров и Яне Янев. Горчивата чаша във всеки случай ще остане за нас, „играчките на политиците”.

Та щом като някой е бил агент "Гоце в ДС", а не е бил "Г.П. в ДС", означава, че е работил скришом и че е вероятно е мерзавец. Това е истината.