Отиди на страница:
| ivoradev, като излкЮчиш "отличен 6", скалата е линейна. И тук е същото (скалата е линейна), само че оценките са до 10: от 0 до 5 си скъсан, от 6 до 10 минаваш. Така че да имаш "минал", се иска да знаеш поне 50% от материала (така поне е по правилник). |
| Защо да е претенциозен, скандален или фалшив материалът от линка на Геновева? Факт е, че така както учениците са нехомогенна маса, така и училищата са доста различни помежду си като дух, порядки и традиции. Неконсистентност има и във времето дори когато става въпрос за едно и също училище. Това идва да покаже от колко многобройни фактори /и вътрешни, и външни/ се влияе средата в една уж затворена система. Така че, не смятам, че авторката е изопачила наблюденията и емоциите си /с тази уговорка, че миналото сме склонни да приемаме като идеално, а настоящето е винаги плачевно/. А моментът с десетокласничката е наистина силен, ако наблюденията за контраста са обосновани. Генек, относно коментара ти, че съм оптимистка /твоя?!?/. Вероятно СЪМ /но не твоя/ и не виждам причина да се срамувам от това. Не смятам, че съм си сложила розови очила, просто виждам и хубавото в нещата /което умение е май недостъпно за много тук/. Ако можех да виждам само проблемите, сигурно или отдавна щях да съм избягала от училище или щях да съм пациент на някоя психиатрия/ракова болница. Защо да не се радвам на хубавото, щом като и аз съм участвала в създаването му? Неотдавна получихме наготово алуминиева дограма след години чакане и кандидатстване по проекти такава да бъде монтирана в училище. Но помня и поредицата от дни и нощи преди немного години, когато до полунощ стояхме с родители в училище да монтираме класната стая и правехме от 3 счупени стола един, измисляхме начини как масите да не късат дрехите на учениците, боядисвахме, шкурихме, циклихме, шпакловахме и т.н. Това е само едно мноооого малко добро, от всичките добри неща, които се случват повсеместно из страната. Почти всяко училище е минало през такъв период. Има и вече училища /общински!/ за чудо и приказ. За изумително богатата извънкласна дейност по места няма да говоря. Сам човек трудно променя системата изцяло, но може да направи промени в тясното си обкръжение и среда. Ако твоите наблюдения, генек, са коренно различни, ами смени си средата /ако още си част от нея/ или, ако не искаш, инициирай промяната й. Но за това се изискват и определени умения за общуване, за да не скандализираш непрестанно отсрещната страна, от която ще търсиш съдействие.  |
| Младо Жанче, "оптимистко моя" е поетично възклицание, не носещо търговски знак на притежание. Какво преподаваш, впрочем? Литература? УжасТ! А какво ще кажеш за един мой приятел, дето вече 32 години е в тая система, работи поне на 50% ПРОТИВ изискванията й, търсен е от бивши ученици, желаещи децата им да учат при него - защото научават? И е скептик до не знам къде. Успява, може би, защото НЕ ВЯРВА, а търси начин да промени нещо. Поне при него и учениците му. Та - бъди си романтично-вярваща личност...Обаче, внимавай да не хванеш диабет. С най-добри чувства! А, и не вярвай на думите. Сети се за вица за замръзналото врабче, крвата и котката. ------------------- Блогът на Генек |
| Генек, благодаря за съвета; никога не забравям вица за замръзналото врабче, кравата и котката. Даже мисля да си го избродирам на възглавницата... особено сега, когато ТИ ми го посочваш като притча с почти библейско значение. И не, не преподавам литература, стари цинико /мислих, че четенето с разбиране, … и запомняне, не е тера инкогнита за теб/. Диабет от липса на наслоена горчилка от живота, ако не знаеш – да ти кажа: не се хваща. Животът ми до тук не е бил много гладък, захаросан и розов, но имам изключителния шанс да общувам ежедневно, че даже и да работя, с деца и млади хора, та когато повечето наоколо губят оптимизъм и вяра, на мен те ми се дават с пълни шепи. Би трябвало и с теб да е така; странно, че ефектът е обратен. Нямам идея поради каква причина ни разказа за приятеля си, учителя-скептик, но и аз ще ти кажа за един-двама мои учители на времето – отявлени циници. Много държаха с поведението и отношението си към нас да ни накарат преждевременно да порастнем. Дразнеха се от младостта ни, оптимизма и незлобливостта ни и искаха да ни направят час по-скоро като тях. Ефектът беше, че повечето от нас ги съжалявахме. Имаше и един-двама ученика, които или си бяха вече циници или станаха под тяхно давление. Това бяха отявлени комсомолски активисти, които правеха най-голямата си комсомолска кариера по време на бригадите. Единствено тогава можеха да получат уверение за своята “незаменимост”. За своите командОрски качества бяха наградени с “работа” по сенчестите щабове – цакане на карти по цял ден – докато ние работехме по цял ден на 40 градусова жега. От време на време, когато не им беше прекалено горещо да се завъртят около нас, се присещаха и здраво да ни юркат, за да защитят гласуваното им доверие. Та така “цинико мой, старий”... |