Генерал Иди Амин Дада Умей управлява Уганда в продължение на осем години, през които успява да избие около 400 000 души от племената аколи и ланго. Първата жертва на военния преврат, след който идва на власт, е неговият най-силен конкурент - ген. Сюлейман Хюсеин. Амин държи главата му като трофей... в хладилника си.


Диктаторът е слабо грамотен, но е отличен боксьор. Освен това се самопровъзгласява за „Негово превъзходителство пожизненият президент фелдмаршал Хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на "Кръста Виктория", ордена "За заслуги", "Военен кръст", властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета "Макерере“.


Разпадащият се властелин


През 2003 г. Амин изпадна в кома в болница в Саудитска Арабия. Причината за смъртта му, както се разбра тогава, бил сифилисът, разяждал „повелителя на животните“ от самото му раждане.


„Удивителната жестокост на угандийския диктатор би могла да се обясни тъкмо с тежкото му състояние“, разказва в книгата си „Болестите във властта“ бившият британски министър на здравеопазването Дейвид Оуен. Иди Амин буквално се разпадал, но разпадайки се, повлякъл със себе си и Уганда. Зверските болки се отприщвали навън, превръщайки се в зверство към всички.


Впрочем, книгата на Оуен вече излезе и на български, а тези дни вестниците я цитираха обилно откъм любопитната й страна:


Мао Дзедун страдал от биполярно разстройство. Сталин бил параноик. Хрушчов имал хипомания. Провалът на операцията по свалянето на Фидел Кастро през 1961 г. пък най-вероятно се дължал на инжекция - президентът Кенеди имал симптоми на болестта на Адисън, заради което се налагало да му бият смесица от обезболяващи, антибиотици и успокоителни, предизвикваща големи амплитуди в настроението и депресия.


Дейвид Оуен обаче се интересува по-скоро от друго. Като сериозен изследовател той търси отговори на въпроса как властта променя човека и защо лидерите, които не са болни в обичайния смисъл на думата, имат свойството да развиват така наречения от него „синдром на хюбриса“.


Тайнственият микроб


Казано просто: кои са причините едно будещо симпатия и доверие същество, бидейки вече овластено, да започне да се държи самонадеяно, високомерно и дори арогантно. Кое е онова, което „разболява“. Дали човекът, за когото сме гласували, е бил същото говедо и преди това, но ловко се е прикривал(о), или във властта все пак има някакъв тайнствен микроб.


Иди Амин е хипертрофирал образ на „хюбриса“. По-важното - той е лесното му обяснение. Далеч по-интересно е как някой здрав и прав, дошъл от нищото, изведнъж се обгражда с тежко въоръжена охрана и започва да опразва заведения, за да изпие уискито си на спокойствие. Някой като шивача Антъни Хейли, който като парламентарен представител на Саутхемптън изпратил ругателно писмо по адрес на избирателите си, „имали нахалството да ме безпокоят по въпроса за акциза“. Или някой като Джеръми Лийки, който садял дръвчета в Йоркшър, но щом го избрали за общински съветник, влязъл с фрак, дъвка в уста и свръх пренебрежителна усмивка в телевизионното студио...


Оуен не дава отговори, а предлага да търсим микроба през фактите. Някъде ще видим слаб характер, другаде – слаб ум. На места ще усетим желание за реванш и вродена отмъстителност. На още повече места ще подушим невежество, некомпетентност, гола самонадеяност и невъзпитание. А в най-тежкия случай ще се сблъскаме с всичко това и по много. Но да разпознаем „синдрома на хюбриса“ не е чак толкова трудно:


Пример № 1


В студиото седи един министър-председател. Видът му е самодоволен. Журналистка задава въпрос защо управляваните от него стават все по-бедни, цените – все по-високи, а държавата се е захванала със скъпоструващи проекти. Министър-председателят първо се усмихва пренебрежително, после отговаря с циничен съвет:


“Моето семейство, откакто аз се помня – от дете до ден днешен, картофи не е купувало. Винаги сме си ги садили, копали, гледали и не сме ходили в плод и зеленчук, за да си купим – нито майка ми, нито баща ми, нито баба ми, нито аз. И мога да ви кажа как се садят, ако не знаете? Трябва да се сложат на тъмно, за да покълнат, след това малко с мотиката се копаят, слагат се. При толкова пустеещи земи всеки може да си насади.“


Пример № 2


В студиото седи един министър-председател и приказва - буквално каквото му хрумне, за военната операция в Либия. Видът му отново е самодоволен. Първо казва, че подкрепяме операцията, но няма да участваме в нея. След пет минути даже я нарича „закъсняла“.


На следващия ден в студиото седи същият министър-председател и продължава да говори. Тази сутрин обаче той не харесва операцията, смята я за „авантюра“. Приказва за петродолари, критикува ангро Франция, Великобритания и САЩ и въобще се „зъби на тирана“, озовал се с двата крака в лагера на Русия и Китай.


Същата вечер, т.е. само след няколко часа, през които световните агенции са разпространявали думите на този министър-председател, позицията му е вече коренно различна: операцията е „легитимна, нужна и правилна“, както се разбира от съобщение на неговия пресцентър.


Пример № 3


В поредица от публични изяви един министър-председател прави нещо още по-безпрецедентно: в словесната схватка между икономическия си министър и управител на чужда компания той, първо, защитава управителя на чуждата компания; второ, съобщава, че бюджетът на страната е абсолютно зависим от чуждата компания; и трето – прави го в момент, когато държавата му е на път да се набута в чужд проект за близо два милиарда евро, чийто консултант е... управителят на чуждата компания.


Тук е важно уточнението, че под „чужда“ не се разбира единствено чуждестранна. Да бъдеш чужд в случая означава интерес, не просто различен от твоя, а до голяма степен противоположен на него. Чуждост, ако щете, и цивилизационна...


А сега си представете, че и в трите примера, които дадох, става дума за един и същ човек. Че този човек управлява повече от година и половина по един и същи начин. Сутрин казва „не“, по пладне казва “да“, следобед - „може би“, а вечер - „надали“. Точно както Карлсон, който живее на покрива, викаше на Дребосъчето: „Ще дойда към 5, но не по-рано от 6, най-вероятно след 7, така че в никакъв случай не ме чакай преди 8”, и той кръжи с перката без коефициент полезно действие. Дори обратното – става все по-нетърпим. Все по-“хюбрисен“, а оттам и опасен.


Хюбрис, между другото, се казвала майката на Пан – онова полунещо от човек и козел/Бог и Дявол, което дръзвало да се състезава с Аполон и плашело ловците с чудовищната си фигура. Оттам идва думата „паника“. Терминът „хюбрис“ пък означава преди всичко дързост, после надценяване, накрая и самообожествяване. Нещо като да загубиш реална представа кой си, откъде идваш, какво можеш и за какво си призван. Да нямаш или постепенно да подцениш взискателността към себе си...


Бройте!

Самонадеяността, казва Дейвид Оуен, е липса на качество, а не качество. Затова тя неведнъж е слагала в хладилника си трофеи от глави на самозабравили се политически лидери. Самонадеяността притъпява бдителността, прави те още по-слаб и няма начин да не си изпатиш – след „хюбрис“ в древногръцките трагедии идва ред на възмездието.


Затова Оуен си позволява и един съвет: да броим. Да броим колко пъти човекът, за когото сме гласували/ни управлява, си е променял позициите. Да броим колко пъти се е отнесъл невъзпитано към нашето мнение. Да броим кога думите и делата му са съвпадали. Най-важното: да броим резултатите, които самият той изтъква като постижения, защото без тях няма как да напипаме диагнозата...


По първия съвет: броя. По втория и третия – това е невъзможна мисия, Дейвид! За четвъртия отговорът е: ну-ла. А за петия, хъм, ще вляза в сайта на Министерски съвет.


Там броя до 15. Толкова са отличията, които един министър-председател е споменал – от сертификати и грамоти, през обявяване на благодарност и медали за бойно съдружие, до кръстове за заслуги с червени звезди и почетни жезли.


Не съм забравила да броя – успокоявам се. Не съм забравила и как да натискам бутоните върху клавиатурата. Нямам единствено паник бутон.