Отиди на страница:
Чудесно!  |
| И страстният мерак на птицата с железни криле да лети...Или поне да й се струва, че лети... -------------------------- Блогът на Генек |
| Както и на всеки, който ще рискува да лети... Майсторе - поклон!  Регистрирах се в този форум, защото ме развълнува в повече една твоя творба - така бих я нарекъл.Справка - първия ми пост. И какво стана сетне и аз не знам.Факт е, че все по-малко време отделям и си признавам - все по рядко те чета. Оскотяване ще да е.Дано разбираш това. Не е до оправдание. Не знам. ............ Дано ни радваш дълги години с изяществото на думите си.Нещо почнаха много да ни липсват думите, мученето и цвиленето ни заляха. Пази Боже - дано не ни удави безумието.Човешкото и приматското. |
| Клубът си беше чешитски, и посетителите му-също, беше приятно. За сътвореното от двамата майстори- Генко и Калин-благодаря. |
"Има хора като птица с железни криле. Тя иска да литне, тича, засилва се, но крилете й тежат и тя не може да се издигне. Само помита с тези криле всичко по пътя си." Говорещият с образи художник е поверил на рисуващия със слово писател една трагична метафора. Да, за мен това е метафора на трагедията на посредствеността. Моцарт и Салиери ... Нека се поясня. Трагедията е в това, че поначало тези криле не са били железни. Никоя птица не се излюпва с железни криле. Металът в тях се е отлагал капка по капка, зрънце след зрънце, във всяко поредно напразно усилие да се полети. И пак, и отново, мах след мах ... Дали амбицията, дали естественият за всяка птица стремеж към небесата, дали копнежа за изява, за одобрение, за обич, ако щете, но нещо е карало тази птица да тича и да ти тича напред с надеждата да полети. Напразно. Проклятието на посредствеността тича заедно с нея и чрез неистовството на нейния порив добавя и добавя оловна тежест, докато ... Докато един ден крилете, така дълго упражнени, се превърнат в оръдие на унищожението, на сляпата всепомитаща ярост. А бедната птица не знае да спре ... Оръдие на унищожението ... Клишираната стилистика изисква да ги назова "съвършено оръдие на унищожението". Звучи добре. Звучи добре, но не е верно. Защото съвършеното оръдие на унищожението, приятели, са крилете на полетялата птица. Но това е едно друго проклятие. Не за него е написаното. |
| Хубаво е есето на Калин. Да добавя и аз два лафа на бай Генко - имах честта да го познавам чрез баща ми (били са състуденти в Художествената академия). Често чувам за тоя или оня художник да казват - а бе мАни го, тоя е луд. Че той ако е нормален, как ще стане художник, бе! и Изкуството е ... скок в тъмното. Кратко, просто и ясно. Видях бай Генко за последно в средата на 90-те. Живееше в един блок на (тогавашната) ул. "Проф. Вайганд", май беше No 17. Отбих се една вечер да го видя, занесох му шише марково червено вино. Той се вгледа в мен, естествено, не ме позна, но като му припомних, се сети. После взе шишето, погледна му етикета със съжаление, и рече: "Няма го онова, едновремешното червено вино от 70 ст., няма го. Това тук е червена пикня". Редактирано от - Даскал Цеко на 19/5/2011 г/ 22:05:11 |
| За "Клуба на журналистите" - никога не съм бил в него, ала го запомних с лошо чувство. Майка ми и баща ми с някое от многобройните им приятелски семейства често си прекарваха времето там с думите - е, той нашият Иванкин си е много самостоятелно момче и ще си се справи сам в къщи с яденето в хладилника, касетофона, грамофона и телевизора - и задимяваха до към 11-12 през ноща часа в Клубчето на "Графа". А аз си се справях сам - в някои държави можеше и да ги осъдят... В една такава вечер на 07.03.1977 си бях сам и по недоразумение заключен у дома - който си спомня, той ще ме разбере от какво се боя... Дотичаха с виновен вид след дъжд качулка. За Генков - страх ме е било винаги да не заприличам на него - не, че ще имам някога таланта му, ала често ми се иска да ходя тъй по улиците и така да кряскам мислите си - и в противовес се обличам спретнато и маняшки се поддържам чист. Една крачка отстъпление и съм при Генко... Редактирано от - ivankin на 19/5/2011 г/ 22:22:46 |
| Ей Даскале, жив да си - точно така беше, пишеше на бутилката "червено вино" и толкоз! И по 70 ст. беше-да!Нищо не разбирах от вино тогава, но-пиеше се бре! Сигурно и мацките са го харесвали, щото...мчи за кво друго да са ми идвали на гости? |
| Изяинявам се предварително на повечето от вас, които не са били там. Не се правете, моля, че знаете за железните криле и за другите подробности - те скоро съвсем ще бъдат забравени. Поклон и прегръдка, авторе, жив да си! |
| protor, Каквото е искал да каже авторът, казал го е. По един чудесен начин, което за Калин Донков е правило. По-горе писах за това как аз разбирам думите на Генков. Ако Донков го занимава повече опустошението, което предизвиква около себе си птицата с железните крила, то аз се опитах да посоча начинът, по който тя опустошава себе си. За да съм последователно "любезен" в обясненията си, ще изясня и защо смятам, че съвършенното оръдие на унищожението са крилете на полетялата птица. Полетялата птица, антитеза на посредствеността, е алегория на ангелите Господни - небесното войнство. Самият Бог на силите, който е съвършен, е пълното отрицание на посредствеността. Но унищожението от гнева Господен няма с какво да бъде сравнено. С него сравняват. |
) 
| На мен пък ми хареса изповедта на Иванкин. Особено това, че се поддържал спретнат и чист... Поне него да не го мисля...  |
| И моите спомени от клуба на журналистите са обвити в розова мъгла, само че - алкохолна. Защото хората отиваха там заради евтиното ядене и пиене (на членовете на СБЖ се полагаше сериозна отстъпка в цената, май 50%). И мястото не бе нищо повече от кръчма за хора с пропуски. |
| Old_BG, Бай Генко навремето пиеше само червено вино, и то точно от онова, обикновеното - по 70 ст. По някое време, към средата на 70-те, го виждах често да минава по ул. "Галичица" - отзад, между ФеМеФе-то и "Енергото" на "Кръста" - облечен в широко, разкопчано черно палто, и с пазрска мрежа в ръка, а в мрежата - по 5-6 шишета червено вино. Не беше нито ракиджия, нито мастикар - затова изкара до дълбока старост. Редактирано от - Даскал Цеко на 20/5/2011 г/ 09:11:20 |
| Поздрав за всички тук с този римейк Натиснете тук. За тези, които предпочитат прекрасното оригинално изпълнение на Джуди Гарланд Натиснете тук Somewhere over the rainbow Bluebirds fly. Birds fly over the rainbow. Why then, oh why can't I? /свободният ми превод за неползващите езика: Някъде там над дъгата В светлина обляни, птиците летят. Птици стрелват се към синевата. Господи, защо не мога като тях?/ Пак по темата, антитеза на горните Искам да съм най-обикновена и банална, Да не ме тормози този див копнеж: Газеща до колене в земята кална, Небето да ме мами за летеж. Че ако случайно литвайки, не се пребия, Колко ли висок ще да е полетът ми неумел? Дар ли са за крехкото телце на пиле Крилете толкоз тежки на орел?! By probprb В Теми на форумците – в Поезия пуснах друг поздрав. |
Тези гилдийни клубове, с елитаристична насоченост (на писателя, на преводача, на архитекта и т.н.т.) бяха местата където снобиращите софийски "хиперинтелектуалци" на "хоремаг" цени жулеха концентрати и се тупаха един друг по гърба. Там художникът А ще правеше метани на пистелят Б, който ще хвалебства поетът В, който пък ще шиба жената на диригента Г, която пък ще се пркланя пред великана на "малката пластика" Д, който пък се кълне, че няма по-велик талант у нас от артиста Е...и така този затворен кръг от елитаристични труженици на фронта на идеологията си подаваше топката един-другиму, тихичко затъвайки в блатото на хроничния алкохолизъм, но със самочувствието на титани на мисълта (но "задушавани от системата" ...ех...само да можеха свободно да си изразят мислите!!! Даде им се в последствие и тази възможност (те бяха едни от най-високо скачащите)...и...една малка наистина талантлива фракция от тях се изразиха подобаващо, но останалите сега тихо въздишат, проклинат и си спомнят с носталгия за тези "развъдници за сивопоточни таланти".  |
| Няма страшно ние сме свикнали с всичко желязно, но защо ли нещо крилата ни се умориха? За 24 май и полета на духа............. Дони и Момчил- Уморени крила Натиснете тук |
| Животе мой, прехвърлих твоя хребет. Сега крилата си надолу влача. Погледнат от високо — ти си дребен, от ниското видян — небостъргач си. Не те измервам. Важното за мен е, че аз до свободата се докоснах, че моето изстрадано летене спаси душата ми от дребни робства. Макар с годините да осъзнах: крилата, които по рождение получих — друг ги купува със една заплата и ги размахва — да не му е скучно. Не, аз не искам да размахвам своите ей тъй — да произвеждам просто вятър, и като някакъв заможен собственик с пари да имам част от висината. И досега не мога да забравя — такива точно ми подрязаха крилата и ми крещяха във ушите „браво“, когато се отчайвах от съдбата си. И питаха ме: „За какъв се мислиш, че си решил да гледаш отвисоко? И ти си като всички ни, и ти си готов да замениш летежа с кокал…“ Крилата ми се умориха страшно, Животе мой, но пак ще ги размахвам. И нищо, че съм в ниското и прашното, и нищо, че ще казват: той е смахнат. Такава лудост е една възможност не вървешком да се намъкна в Рая, а времето фалшиво и безбожно със своя полет да опровергая! Таньо Клисуров |