Отиди на страница:
| sluncho6, стхотворението ти е харно като писателство но не и като истинно предположение. Мешан народ, , такъв дето го описваш, без самоналожила се отбрана прослойка от обществото едва ли може да има таковава силно държавосъзидателно разбиране. Хич не се връзва. Освен това съвременната история е удобно преправена и много от неща са неверни. Историята и историците - занаят като всеки друг, и тук истинските майстори и разбирачи са много малко. Повечето са преписвачи и то посредсвени и сляпо вярващи на пропагандирани величия в занаята и историйките им. Така че, друже по внимателно с твърденията. Иначе... стилът ти стихотворен много ми харесва той бодър, свеж и лек е лесно разаснява, ведро обяснява а всяко знание така се лесно усвоява |
| Ако искрените желания, намерения и цели на болшинството Българи са интеграция в Европейската общност и приобщаване към нейните критерии за Цивилизация, то логически ще дойдем до извода, че най-големите пречки за тази ни мечта са: 1. Националния „суверенитет” 2. Език 3. Писменност С една дума, това с което най-много сме се „гордеели” през вековете. Нека да бъдем ясни – горепосочените три категории са всъщност най-мощните инструменти за идентификация, тоест „дамгосване” към определена общност. Още по-просто казано – това е начинът по който определена личност или обществена групировка (княз, цар, партия, генерален секретар и прочее  е декларирал правото си на собственост върху стадо овце /народ или популация, които задължително трябва да обитават определена кошара /държава/ и разбира се да бъдат доени и стригани от определен пастир /гореизброените „лидери”/. Ако съм прав в горните си съждения, то пътят за постигането на мечтаната цел, минава през: 1. Доброволно отказване от националния си „суверенитет” и признаване на върховенството на Европейските Институции. Това значи че родните „велможи” /такива, разбира се, винаги ще има/ трябва да приемат ролята си на държавни чиновници, а не законодатели. 2. Постепенно да допуснем и дори поощрим признаването на един от Европейските езици /например немски/ или световни езици /например английски/ като официален език в страната ни. Паралелно с Българския. Така както е в редица цивилизовани вропейски страни. Тази тенденция, между впрочем, добре се проявява в страната ни чрез многобройните езикове гимназии и курсове. 3. Като последица от вече казаното ще трябва също постепенно да се поощри използуванто на латиница. Това не само ще улесни и опрости компютерната комуникация с Европейските и световни общности, но и ще създаде най-ефективните предпоставки за приобщаване към тях. Наличието на такива тенденции в съвременната Българска действителност са добре доловими, макар и не ясно осъзнати. Необхдими е обаче ясно да се покаже на хората политическия характер на националите „суверенитети”,’ езици” и „писменност” като оръдия за обособяване и заробване. А също така и да се приеме общоизвестния факт, че нациите, езиците и азбуките имат определен живот в историята. А тя е пълна с „някога” съществували такива. За хубаво или лошо България няма да я бъде в този и вид. Нека да се помолим, и разбира се, доколкото е възможно да работим тя да стане такава каквото ни се иска. Ако постигнем консенсус за целите си, то пътя е ясен. |
Гладиатор  , стига вече бе момче, тия сме ги слушали 45 години, извади си главата от пясъка.Ти вярваш ли на това, дето си писал? |