Пет злини
Ние само ще ги припомним. Те са всекиму познати, тъй като са сочени от много места. Не казваме нищо ново, нищо ценно, нищо оригинално. Ние само повтаряме. Повтаряме, защото у нас трябва дълго, упорито, почти непрекъснато да се повтаря една непопулярна мисъл, за да може тя да си извоюва скромно място в съзнанието на българския гражданин.
Прочие, ние ще повторим неведнъж правените констатации за с а м о и з м а м ат а, за робската психология, за сепаратизма, за самоизяждането и за локалния патриотизъм у нас, българите.

Самоизмама.
Един закоравял предразсъдък третира българската държава, държавата въобще, като една неизчерпаема величина и смята, че всички, за да задоволят нуждите си, не остава освен да протегнат ръце към тая неизчерпаема величина. И ако се обърнете наоколо си и хвърлите един поглед върху онова, което става в нашата действителност, вие ще констатирате, че наред с отделния гражданин, наред с отделната организация и Общината протяга ръце към държавата. На второ място, данъкоплатецът, обществената организация протягат ръце към общината и па последно място отделният члея протяга ръка към своята обществена организация.
Като че ли държавата и общината са две отвлечени и нямащи никакви връзки с масата величини. Но нима държавата не е съвкупност на всички ония елементи, сили обществени; стопански, национални, които дей¬ствуват на територията й? И нима, за да може държавата на първо място, общината на второ място, обществените организации на трето да обслужват рационално живота, не трябва техните съставни части да бъдат в една връзка, която да подсилва организма, и не трябва ли това подсилване да се почне от корените, от основата?
Без да поим корените, ние в никой случай не можем да разчитаме на плодове.
И предразсъдъкът, който смята, че общината и държавата, по силата на това, че те представляват едни много по-големи по състояние, по богатство, единици от частното стопанство, са един неизчерпаем източник, трябва да бъде разпръснат, защото той пои оная демагогия, която възлага надеждите си за добруванке само на държавната инициатива.

Робство.
Има една робска психология, наследена от миналото, която кара масата да вижда в лицето на държавата един враг, един чужд неин институт, един институт, който.се бори срещу нея. И ако в далечното историческо минало, през 5-вековното робство, българският народ е имал всичките дълбоки основания да гледа тъй на държавата, защото тя действително бе нему чужда, той нямаше връзки с пея, тя не се крепеше па неговите сили, тя не градеше неговото бъдеще, тя не се вслушваше в неговите въжделения; ако в това далечно историческо минало българският народ е имал всичкото основание да гледа така на държавата, то днес това основание липсва. Държавата има задачата да съхрани, издигне и защити целокупните интереси на българския народ. Той не бива да третира държавата си като нещо чуждо, като нещо вражеско, напротив, той трябва да се приобщи към нейните интереси, той трябва да щади нейните блага, както щади собствените си, за да стане един искрен, естествен, непоколебим двигател на нейното развитие, с което развитие е свързано собственото му развитие и благополучие.

Сепаратизъм.
Ако се вгледаме в това, което ни заобикаля, ние ще констатираме, че господствующето състояние в нашия живот е тъй нареченият сепаратизъм; разчленението, разпокъсванието на обществената инициатива, на политическото действие и на стопанската деятелност. Като почнем от политическите организации, разчленени в толкова многобройни с мъчно доловими отличителни черти фракции, като преминем към стопанските организации, където тоя гибелен порок на разложението тоже господствува, и слезем долу до малките начинания, които се зараждат в общината, в града, в селото, ние виждаме тоя сепаратизъм навсякъде да цари, крепен упорито от грубата, вулгарната партизанщина.
В читалищата, в кооперациите, дори и в професионалните организации, там, където единението трябва да бъде основният, незиблем принцип, навсякъде ще забележите този сепаратизъм, това деление на лагери, това гласуване по партии. Даже и там, където политическите различия не съществуват, там, където има една конкретна задача за разрешение, към която трябва да се отиде с общи сили и за разрешение на която трябва да бъдат извикани най-кадърните, най-годните, най-способните, без оглед на политическа принадлежност, даже и там изборът се прави не по способност, а по принадлежност.

Завист.
У нас е усвоен навик да сочим само добродетелите си и да минаваме мълком край недостатъците си. Добродетелите, положителните страни — те ще ни ползуват сами по себе си; ние трябва да знаем, ние трябва да самооценим отрицателните си черти, за да можем да парализираме тяхното пакостно влияние. Петко Славейков, който е бил в най-непосредствен контакт с българския народ, който е събрал с едно завидно трудолюбие всичките песни, чрез които българинът е изливал тъгите и радостите си, който се е мъчил да проникне до дълбочината на неговата национална мъдрост, той в много статии и стихове констатира, че една от нашите национални стихии е завистта. Една честна длъжност е да изкореним от средите си този порок.
Той е порок на взаимното самоизяждане, на безпощадното поваляне на способните.
Тая унищожителна практика не се следва никъде, тъй като е с гибелни последици за правилното развитие на народа.
Кого убиваме с тая практика? Убиваме себе си, убиваме народа си, убиваме неговото бъдеще и това на поколенията. Защото духовните ценности, излени от провидението върху отделната личност, трябва да бъ¬дат пазени като едно национално съкровище и народ, който не умее да цени това си национално съкровище, той реже корените, които подхранват неговото разви¬тие.
Бихме могли да уподобим този порок на самоизяждане на онова зеленооко митическо същество, за което древността разправя, че за да се храни, късало собствените си меса и пиело собствената си кръв.

Локален интерес.
На последно място нека се спрем и на тъй наречения локален интерес, който често пъти доминира в нашата политика и гибелните последствия от който се отразяват тежко върху правилното развитие на държавата. Всеки идва със своя местен интерес, всеки иска общият интерес да бъде подчинен на локалния. Защо? Защото никой не иска да види връзката, която съществува между отделните локалности, не иска да разбере, че държавата е един цялостен организъм, на който не може да се храни само ръката, без да страда останалото тяло, че не може за сметка на локалния интерес да бъде жертвувай общодържавният или за сметка на груповия интерес да бъде жертвувай общественият.

Време е да се изгради едно ново гражданско съзнание, което да оцени мястото и на локалния интерес, кой¬то ще трябва да бъде задоволяван, но в едно х а р м он и ч н о съчетание с общите интереси на цялото; време е локалният патриотизъм, който се насади от една пакостна и дългогодишна демагогия, да бъде атакуван, за да може със заздравяване на цялото най-рационално да бъ¬дат подхранвани неговите части.
Сп. „Звено" 11, кн. 32 от 3 ноември 1929 г.