Форум СЕГА - Якоб Фалмерайер: Съвременните гърци

Нели
25 Авг 2012 03:55
Мнения: 5,661
От: United States

Политическа география на средновековната българска държава. Част I. От 681 до 1018 г.

Петър Коледаров

Глава I

Характер, териториална структура и правен статут на границите на българската държава от края на VII до началото на XI в.

Заселването на Балканския полуостров от славяните (и по-специално на склавините [1]) слага край на цяла епоха — класическата древност в Югоизточна Европа, като завършва и преходния ѝ период късната античност, чието начало в Стария континент се отбелязва от т. нар „варварски” нашествия на германци, славяни и някои групи от алтайските народи.

Въпросът за степента, мащабите и обхвата на дълбоките етнически промени в целия Балкански полуостров и съдбата на старото население (елини, македонци, траки и илири) през VI—VII в. е предмет на оживени спорове още от началото на миналия век. Пръв германският учен Якоб Фалмерайер постави на нова и по-широка основа демографския проблем за тази епоха в Същинска Гърция и излезе със „сензационната” теза, че елинската раса в Европа е била напълно унищожена. [2] Неговият труд предизвиква жив интерес, но и твърде силна реакция в учения свят. К. Сатас обаче изпадна в противоположната крайност отрече напълно всякакво проникване на славяните в Пелопонес и Същинска Гърция, като сведе до минимум съществуването им в останалите части на Византийската империя. [3]

Филелинизмът и преклонението пред класическата древност в Западна Европа се явиха като решителна пречка, за да се очертае в научната книжнина една достоверна картина за действителното положение на нещата в Балканския полуостров през средните векове, а дори и в новото време. Изолацията на тази област от Стария континент позволи тя да се сметне a priori и по традиция за „Гръцки полуостров”. [4] Това даде своето отражение за налагането на античната географска номенклатура в съвременната карта на Балканите и особено в макротопонимията. [5]

Така Фалмерайеровата концепция дълго време бе приета със скептицизъм и голяма предпазливост. Особено силна съпротива тя срещна сред някои балкански византолози, които не можеха да отрекат напълно фактите, отразени в изворите, но при интерпретацията им се стремяха по всякакъв начин да омаловажат значението на славянското проникване на Балканите. [6] Мнозина от техните западноевропейски колеги, държейки сметка за източниковите податки, оспорваха тезите им, като даваха в проучванията си обективни преценки по въпроса. Те положиха усилия да издирят и привлекат нови писмени, езикови и археологически данни, с които да осветлят по-правилно демографското състояние на Балканите през Средновековието. [7]

В последно време тезата на Я. Фалмерайер за коренните етнически промени на Балканите, настъпили със заселването на славяните, бе подложена на положителна преоценка и отново се поддържа с аргументи въз основа на нови данни и интерпретации на източниците. В своите лекции в университетите Харвард и Синсинати (САЩ) Р. Дженкинс твърде решително подкрепи идеите на Фалмерайер. [8] Той смята, че „същността на въпроса е ясен — славяните са нахлули не само като нашественици, но и като заселници в територии — Епир, Елада, Пелопонес, — които били буквално пометени, ако не и преобразени, и че те устроили своите селища и отново заселили страната. Всички исторически свидетелства от някакво значение водят до това заключение. И ако не беше това романтично предубеждение, възлизащо до мономания, което рекушира от него през XIX в., нито един историк въобще някога не би го поставил за момент под съмнение. . . Двата господствуващи народностни елемента в Гърция от XIX в. наред с много други чуждестранни прибавки бяха славяните и албанците.” За самия Фалмерайер същият автор продължава: „Много с тъжно да се отбележи, че последните години на Фалмерайер бяха заоблачени от едно твърде неоправдано убеждение за неуспех. Нито един от трудовете му не го задоволяваше и той смяташе, че нито един от гях не се посрещнал със съгласие. Съвсем различна обаче бе присъдата на бъдещето. [9]

Р. Дженкинс приема, че още от времето на Ираклий и от 615 г. Балканският полуостров изобщо се считал за Склавиния или Склавинии — една област или области, населени и контролирани от славянските племена. [10] „От това време, през течение на повече от едно столетие, земята бе изоставена на нашествениците. Картината, която се очертава, е една нестабилна федерация на славяни под един главен жупан или вожд, който през 799 г. в лицето на Акамир в Тесалия бе достатъчно силен, за да освободи брата на Лъв IV, затворен в Атинската крепост, и да го направи император, като го противопостави на снаха му Ирина.” [11]

Същият автор се спира подробно и върху взетите мерки през управлението на императорите Констанс II, Юстиниан II и Никифор I, за да се възстанови византийската власт върху Балканския полуостров чрез походи и колонизация на ромеи и други групи народностни от Мала Азия, Италия, Крим и др. Места. Той се стреми да покаже картината, сочеща безсилието на империята да се наложи над славяните през тази епоха.

Гледищата на Р. Дженкинс бяха посрещнати с ожесточена критика от страна на П. Харанис с една негова статия, озаглавена „Наблюдения върху историята на Гърция през ранното средновековие”. [12] Но за всеки непредубеден изследовател самото естество на византийските действия през тази епоха — тежки военни експедиции и невинаги увенчани с успех опити за настаняване на поселници, обаче показват достатъчно красноречиво действителното положение на Балканите и ефимерната власт на империята. Ето че и самият П. Харанис е принуден да признае: „Склавиниите били области, населени със славяни, подчинени на вождове, върху които административният контрол на империята бил повече теоретичен, отколкото реален. Трудността, ако има такава, се явява, когато се опитаме да определим местата на тези Склавинии.” [13]

Съвсем наскоро сполучлив опит да даде отговор на въпросите, докъде и докога Византия загубва контрола си върху Балканския полуостров през VII—VIII в., дава германският византолог Р. Й. Лилие. Той прави нов анализ на сведенията за реформите в административното устройство на империята с прехода към въвеждането на т. нар. темна организация и доказва, че военноадминистративната единица „Тракезион” не е била турма от тема „Анатоликон”, а една от четирите теми в Мала Азия с пряка задача да осигурява западната част от този полуостров от арабските нападения, а нейните войници първоначално изглежда са произлизали от тракийските контингенти на византийската армия, отведени в Мала Азия през управлението на Ираклий. На Балканите Византия дълго не разполагала с военна сила. Темната организация била заложена там едва от 680 г., когато била създадена, за да парира опасността, възникнала при новообразуваната българска държава, първата европейска тема „Тракия” под егидата на комеса на тема „Опсикион”. „Тракия” била самостоятелна, но поради военната си слабост и незначителната си територия при случаи се нуждаела от помощта на „Опсикион” и бивала поставяна под началството на нейния комес. Това намерило израз поне веднаж в двойното ръководство на двете теми в лицето на Барасбакуриос.

Въз основа на наративните писмени извори и особено благодарение на анализа на списъците на взелите участие във вселенските църковни събори от 680—681, 691—692 (така нар. Труланиум) и Никейския от 787 г. Р. Й. Лилие разкрива убедително безсилието и почти пълното изтегляне на византийската власт от вътрешността на Балканите вследствие на големите общи нападения през VI в. и последвалото масово проникване на славяните не само в хинтерланда, но и в крайбрежните области. Последните не навсякъде били византийски, като дори някои от егейските острови били изоставени от обитателите им (като например Скиатос, а вероятно и Евбея). През втората половина на VII в. имперският контрол е ограничен само върху беломорските острови и някои тесни крайбрежни ивици от сушата по Черно море (на юг от Стара планина), по Мраморно море до Дългата стена (на два дни път от Цариград) и отчасти около устията на Марица и Струма, града Солун с най-близката околност, областта Атика с Коринт и източните брегове на Пелопонес със Спарта, както и Драч с островите в Йонийското море. [14]

От градовете във вътрешността само Стоби (дн. Пустоградско) по Средни Вардар е бил представен със своя епископ на съборите в 680—681 и 691—692 г. Р. Й. Лилие обяснява този факт с наличието на приятелски отношения, установени по това време с обитаващите околността му славяни. [15]

Странното е, че дори митрополитът на Одрин не се е явил на тези събори. Може да се допусне, че градът е бил изоставен или пък владиката му не е имал възможността да стигне до столицата. Независимо от истинската причина, която остава неизвестна, все пак изводът може да бъде единствен: властта на империята е била толкова ефимерна дори и в Тракия през VII в., че не е могла да осигури пътуването на този, а може би и на останалите черковни първенци от балканските територии даже и при свикването им за такива важни случаи, каквито са били вселенските църковни събори. Това се потвърждава от факта, че функционирането на образуваната военно-административна единица — тема „Тракия” — не е могла да се осъществи на дело дълго време, а опълчението ѝ е действувало в Мала Азия. По всичко изглеждало, че областта е била напусната и от елинизираните елементи сред старото ѝ население. В тази насока Р. Й. Лилие се позовава и на един арабски източник Khitab Al'Uyun (= Книга на изворите), където се съобщава изрично, че „областта на Marakiya [= Тракия] по това време [т. е. VII в.] бе пуста. . . И това бе тогава една от най-големите слабости на Al'Kustantiniya [ Цариград] по онова време. . .”. [16]

Властта на имперската администрация се установява през втората половина на VIII в. на север до Сердика — Филипопол — Берое — Месемврия едва след кампаниите на Константин V Компроним срещу България [17]...

_____________________

1. Така ще назоваваме тук югоизточната група славяни, които впоследствие са основната съставка при образуването на българската народност.
2. J. P. Fallmerayer. Geschichte der Halbinsel Morea während des Mittelalters. Stuttgart, 1830.
3. C. N. Sathas. Documents inédits relatifs à l'hisioire de la Grèce au Moyen âge. T. I. Paris. 1880
4. R. H. Wilkinson. Maps and Politics A Review of the Ethnographic Cartography of Macedonia. Liverpool, 1951, p 14 sq.
5. P. Koledarov. Traditions of Antiquity and the Middle Ages in the Regional Nomenclature in the Modern Map of the Balkans. BBl, IV, 1973; Ibidem, Ethnical and Political Preconitions for the Regional Names in the Central and Eastern Parts of the Balkans Peninsula. An Historical Geography of the Balkans. London—New York—San Francisco. 1977, p. 293—317.
6. Вж напр. K. Папариgoпулос Σκλἀβοι καὶ ἐν ταῖς Ἐλληνικαῖς χώραις ἐποικήσεις в Ἱστορικαί Πραγματεῖαι. Атина, 1968); K. Амантос (Σκλάβοι καὶ Σκλαβόφβνοι εἰς τὰς Ἐλληνικὰς χώρας, Πρακτικὰ τῆς Ἐλληνικῆς Ἀνθρωπολογικῆς, Ἐταιρείας, 1926, с. ΙΟ и сл.; Ἱστορία τοῦ Βυζαντινοῦ κράτους, Т. I Атина, 1940, с. 266 и сл.; Οί Σκλάβοι εἰς τὴν Ἑλλάδα, BNJ. Bd. XVII, 1944, p. 210—211 sq.), П. Кириакидес (Βυζαντιναὶ Μελέται, II—IV, Солун, 1937); Д. Д. Закитинос (Οἱ Σκλάβοι έν Ἐλλάδι, Атина, 1945); П. Харанис (в сборника от статии по демографските въпроси във Византия — Studies on the Demography of the Byzantine Empire. London. 1972) и др. Вж. и рецензията на Ив. Снегаров. Тенденциозно разглеждане на ранната история на славяните. — Изв. ИБИ, 1951, 1—2, с. 335—350.
7. Вж напр. работите на Дж. Б. Бъри, Л. Нидерле, А. А. Василиев, Фр. Дворник, Ст. Рънсиман, Г. Острогорски, А. Бон и др., които засягат този въпрос, а особено по-специалните изследвания върху южната част от Балканите на G. Weigand. Die Aromunen. Ethnographische-historische Untersuchungen, I Bd., Leipzig, 1895; M. Fasmer. Die Slaven in Griechenland. Abh. der preus. Akad. der Wissenschaflen. Phil.-hist. Klasse. No 12, Berlin, 1941 (Nachdruck mit einem Vorwort von H. Ditten. Leipzig, 1970); G. Stadtmüller. Der Peloponnes: Laandschaft, Geschichte, Kunstatten. Athenes. 1944; P. Lemerle. Philippes et la Macédonie Orientale à l'époque chrétienne et byzantine. Paris, 1954; idem. Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de l’époque romaine jusqu'au VIIIe siècle. — Revue historique, 211, LXXVIII. 1954; D. Obolensky. The Fmpire and its Northern Boundaries, 565—1018, The Cambridge Medieval History, vol. IV. Cambridge 1966, p. 473—518; D. M. Nicol. Byzantium and Greece, Inaugural Lecture in the Koraes Chair of Modern Greek and Byzantine History, Language and Literature, University of London. King's College. Oct. 26th 1971; J. Koder. Zur Frage der slavischen Siedlungsgebiete im Miitelalterlichen Griechenland. BZ. Jahrgang 71, 1978; H. Ditten. Zur Bedeutung der Einwanderung der Slawen. Вуzanz im 7. Jahrhundert. Untersuchungen zur herausbildung des Feudalismus. Berlin. 1978; M. W. Weithmann. Die slavische Bevölkerung auf des Griechen Halbinsel, Ein Beitrag zur historische Ethnographie Südosteuropas. München, 1978 etc.
8. R. J. Jenkins. Byzantium and Byzantinism. Cincinati, 1963, p. 25, 45 sq.; idem. Byzantium. The Imperial Centuries AD 610—1071, New York. 1966, p. 45, 54 et.
9. R. J. Н. Jenkins. Вyzantium and Byzantinism, рр. 21—42.
10. Ibidem, p. 45
11. Ibidem, p. 25.
12. P. Charanis. Studies. . ., XXI, рр. 28—34. Твърде по-умерени са неговите схващания по въпроса в други негови по-раншни статии, поместени в същия сборник, като напр. II, III, XI и др.
13. Ibidem, p. 11.
14. R. J. Lilie. „Thrakien” und „Thrakesion”. JÖB, XXVI, 1977, p. 7—47.
15. Ibidem, p. 35—37 и картата на c. 39. Предположението на P. Й. Лилие за запазването на стобийската епископска катедра може би намира потвърждение в сведенията у „Чудесата на св. Димитър”' (вж. Acta S. Demetrii, Miracula, V, 197 — ГИБИ, Т. III, с. 160), че племето на драговитите, обитаващо земите северозападно от Солун, било в приятелски отношения с този град и им било наредено да снабдяват с храни настанилите се в Керамисийското поле прабългари от Панония начело с Кубер. По време и място това съвпада с факта за възможността за стобийския епископ да остане в епархията си и да вземе участие в двата събора. За териториите, заемани от драговитите, вж. П. Коледаров. Климент Охридски, „Първи епископ на български език” на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи, Константин-Кирил Философ. — В: Юб. сб. по случай 1100-годишнината от смъртта му. С., 1960, с. 164—165.
16. F. W. Brooks. The Campaign of 716—718 from Arabic Sources, JHS, XIX, 1899, p. 23.
17. R. J. Lilie. „Thrakien” und „Thrakesion”. . ., p. 41 sq. и картата на с. 44.

Нели
25 Авг 2012 03:58
Мнения: 5,661
От: United States

Finis Graeciae [Краят на Гърция - лат.]

March 9, 2011
Posted by Athenian at 7:09 AM

I think it is safe to say that after one hundred and ninety years the experiment of modern Greece has, barring a miracle or two, finally failed. One, of course, still hopes against hope, for the realization of this finality weighs like a hellish gloom upon the soul. But these are subjective considerations. If one approaches the case in a sober-minded way, the evidence appears overwhelming that the project inaugurated in the early nineteenth century has run out of moral and cultural steam - the economic implosion is merely a side effect of this.

The phrase of the title was floated back in the eighties by a coterie of right-wing mystics to lament the incorporation of the country into the "Frankish" construct of united Europe, thus forfeiting its "Orthodox" authenticity and its folkish ways of a communalism based on blood ties and sentiment. At the very moment when the country was given its best, and last as it turned out, chance to shake off the torpor of traditionalism and the pettiness of personal kinship that trumps considerations of the common good and universal justice, this whining from the fringes became more and more persistent and acquired a wide audience.

In due time it penetrated the discourse of almost all segments of political opinion. It brought together a revived nationalism (that through this stratagem managed to jettison the legacy of the dictatorship precisely as it salvaged the core of its ideology of Messianic Greekness) and the unrepentant Stalinism of the left, who finally realized that they shared an enemy. And thus was engendered the monstrosity of an "Orthodox communism" or a "communist Orthodoxy" which considered their obsessive hatreds vindicated by the West's intervention in Kossovo, where the "imperialists" attacked a "fellow Orthodox" nation. Greek volunteers fought on the side of the Serbs in the killing fields of Srebrenica proudly raising the blue and white flag in celebration of that horrific massacre. And the few lonely voices that were raised here in protest against that indelible stain on the country's honor were shouted off the stage as agents of imperialism.

Today it is clear that the proclamation of the "end of Greece" has indeed come true, but for reasons exactly opposite of those alleged by its original authors. Greece has been finished precisely because that medieval mysticism and its "leftist" equivalent of a "people's commune" has swept away from public life all belief in constitutionalism and the rule of law as "western fictions" tyrannizing over the "soul of the people". One sees a direct parallel here with the visions of the Russian Slavophiles, denounced by Marx as reactionary fantasies for all the "communistic" pretensions that they also donned. The only "right" that has been left standing in this desolate social landscape is the brutal one of first possession, by those of superior might or political and personal connections. We are unmistakeably headed towards (if not actually in) a Hobbesian nightmare of morally unrestrained rapacity.

The political elites of the past generation are directly responsible for this state of affairs. They milked the European cow with gusto, using that largesse to fatten the cliques of their hatchet men that took control of state institutions -as well as their personal bank accounts abroad, of course. And they covered this up with a shrill rhetoric of "national pride" in combat with enemies at all points of the compass -beginning with weak northern neighbors and including the very Europeans whose subsidies made their debauchery possible.

They thus turned Greece into a pariah in the European system, claiming endless exceptions to European legal regulations that somehow threatened the domestic kleptocracy and broadcasting a retrograde nationalism that made a mockery of the trans-national (but not anti-national) comity that the European Union was trying so laboriously to forge. And this was the pitiful betrayal of that grandiose universalist endeavor that the revolutionary uprising of the Greeks symbolized, in the eyes of progressive Europeans and a part of the Greek elite itself, back at the beginning of the nineteenth century.

The tragedy of all this is that Greece had at its disposal a national myth among the most potent and vibrant of all national myths at the time. It was the projection of a destiny among the civilized (and Christian) nations of the west, whose culture had Hellenic foundations, that legitimized the political aspirations of those revolutionary fighters on the international plane. And it was to this vision, enunciated by Korais, but also by Ypsilanti and the first Greek national assembly at Epidaurus, that progressive Europe responded. This response, eventually maturing into a collective political intervention, actually saved the Greek revolution at the very moment when it had been extinguished on the ground, despite the magnificent epic of Messolongi.

But after that this nurturing national idea was systematically mismanaged and eventually botched. The European face and aspiration of Greekness was still alive in the official paideia of the nation through the nineteenth century. But in the course of the twentieth it gradually mutated into a particularist caricature of its original universalist inspiration. In this ideological presentation the Hellenic historical phenomenon, including the revolution, was systematically denuded of every European significance and dimension. European history was actually not taught in Greek schools, except incidentally as a tale of evil machinations against the "chosen race" and attempts to "steal" our cultural primogeniture (vide Elgin). This went hand in hand with the failure to construct a functioning civil and political society domestically. The greater the calamities heaped upon the Greek people by the incompetence and wrong-headedness of Greek politicians, the more ear-piercing the rhetorical shrillness of the official nationalism, attributing all disasters, external and domestic, to foreign causes.

We are at the present moment going through another bout of this collective hysteria, to which the Greek public sphere is characteristically prone. The cause is insignificant -but also highly revealing. A historical documentary about the revolution of 1821 is being shown on television, in which certain "sacred" truths are questioned (clumsily it ought to be said -but this is another issue) and the opinion of foreign scholars (among them a Turk, sacrilege of sacrileges!) is also aired. The crowd of intellectual thugs occupying the public sphere, the same ones raging against the "foreign occupation" of the country (meaning its financial rescue by the EU and the IMF), are up in arms denouncing the conspiracy (by Soros, the Freemasons, the Zionists and what have you) to rob us of our national identity.

The conclusion is sad but simple. The triumph of this degenerate nationalism is the result of the fact that, in the end, the modern Greeks have failed to become a nation. A nation is a community unified by common memories and sentiments, but also by commitments to political values and institutions that uphold the equal dignity and freedom of all members thereof. A national consciousness in its genuine form is a way of transcending private interest in the search of the common good, a mode of living together in mutual acceptance. And it does not imply contempt for other national cultures and ideals. This is the concept of the nation that springs from the writings of Rousseau and the experience of the French revolution, a notion that the leaders of the Greek renaissance of the 18th century subscribed to.

In contrast, the cult of "sacred" national symbols in present day Greece is mere rhetorical posturing and devoid of any moral or intellectual substance. It is a mere masque of hatred. In fact hatred has come to be the defining mark of this society, both internally and externally. Hence, the condition of latent civil war that defines its political and social life. It is in fact a non-community, an assemblage of particular associations ready to attack and devour those on the outside if the occasion presents itself and there is a prospect of success. Under these conditions "democracy" is simply a stalemate of opposing forces that are simply biding their time until given a chance to annihilate their opponents. The constitution and the laws are a mere sham, invoked as a pretext if it suits one's interest, but systematically violated to procure private advantage.

Greece has the most, the most complicated and the most wide-ranging laws (even some that are extremely enlightened), none of which is taken seriously or applied. The Hobbesian absence of law and right mentioned above is the dark reality underneath the legalistic facade. A statement by our comical "minister of justice" just a few days ago is indicative of the dominant ethos: when a person or a group violates the law, he pontificated in his usual asinine pompousness, "social realism" must be the guiding consideration. This means that if the law-breaker can argue that his/her circumstances somehow outweigh the obligation to obey the law then the crime is justified. This is the dominant attitude in this fake society. Lasciate ogni speranza chi voi entrate........

Dionysios Solomos, writing at the time of the revolution, expressed it trenchantly: if they hate one another they do not deserve freedom. I am afraid that he has not been proven wrong.

Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Нели