Добави мнение Мнения:14
Майсторски написано, авторе, благодаря !  Но пак ... тъжно; сигурно защото отразява реалните хора и съдбите им, и човек се замисля за преходността на всичко, на нас самите, най-вече. И естествено стигаме до онова "Всичко е суета и гонене на вятъра"...  |
Оставям ви и вие да си натъкмите финал, някои го харесват и тъжен. Доброто е това, че човекът има надежда. Има си внучка и правнучка. От това по-хубав финал има ли?! Иначе, програми има всякакви. |
| Свалям ти шапка, г-н Донков!!! И извинявайте за фамилиярченето, просто това бе цитат... Да сте жив и здрав дълго време, за ди ни радвате с писанията си! |
| . | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Contessa32 |
| Много се радвам, че авторът е споделил за тази история. Веднага му давам линк на който може да прочете на български как се използва тази програма в сайт на английски език. Безплатно е и става бързо, стига човек да има интернет: Натисни тук |
| Да, графиньо, Калин Донков не е разказвач на вицове. А ако човешките реакции на някои форумци от простолюдието дразнят Ваша светлост, защо не оттеглите високоуважаемия си з....к в покоите си и не си пуснете нещо весело по ТВ "Планета"? |
| Наистина, никой писател не е по-голям от най-големия съчинител - живота. Г-н Донков Ще ми се да споделя едно "съчинение на живота". За едно приятелство, продължило почти 60 години, не съм била родена, когато е започнало. Чичо Г. и леля Ц. и моите родители работеха в едно предприятие и живееха в една и същ квартал, изграден за работниците в предприятието. Те бяха бездетни и нашите са ми разказвали, че когато аз съм се родила, искали да ме осиновят. Сигурно така на приказка и на майтап е ставало дума, но аз си бях и тяхно дете. С часове прекарвах у тях, ядях най-прекрасните кексове, които леля Ц. правеше и разглеждах най-прекрасните цветя в оранжерията на завода, за която се грижеше чичо Г. Чичо Г. и леля Ц. току мислеха да осиновят дете, но не се престрашиха, в онези времена, през 60-те, когато съм била дете, като че ли хората по-трудно са пристъпвали към това, дали защото са се страхували от лошите хора, които ще кажат на детето, не знам. Останаха си без деца, грижеха се за деца на свои близки през ваканциите. Годините минаваха, в един момент и родителите ми, и чичо Г. и леля Ц. вече не живееха в един квартал, но връзката не се прекъсна, както понякога се случва. Нали знаем поговорката - очи, които не се виждат често, се забравят. И ние децата пораснахме, оженихме се, родихме свои деца. И за моите деца тези хора бяха леля Ц. и чичо Г. и бяха като част от семейството. Вече бяха възрастни - и моите родители, и леля Ц. и чичо Г. Като се събирахме по Великден и Коледа, задължително палех колата и отивах да взема леля Ц. и чичо Г., за да ги доведа на семейното тържество. Когато леля Ц. се разболя, майка ми /над 70/ тичаше по болниците да се грижи за нея. Племенниците, които някога бяха гледали през летата, бяха забравили за тях, улисани в своите си грижи...Когато си отиде леля Ц., майка ми и сестра ми я приготвиха за последния й път... Чичо Г., милият, остана сам. Майка и татко, особено майка, тъй като е пъргава за годините си, не забравяше да се грижи за него - ще се чуят по телефона, ще му занесе, ако има нужда от нещо, ако е болен, ще се погрижи. И както си беше традиция, на всеки Великден и Коледа, когато ние се събирахме в дома на майка и татко да празнуваме заедно, задължително палех колата и отивах да взема чичо Г. И той се радваше не само на мен и децата ми, а вече и на внуците ми. Тази Коледа беше последната. Няколко седмици след Нова година, чичо Г. получил инсулт. Не много силен, защото все пак успял някак да допълзи до вратата на апартамента си и да чука по нея. Чули комшиите, разбили ключалката и отворили. Първо се обадили на нашите по телефона. Майка се обадила на бърза помощ и тръгнала веднага към дома на чичо Г. Когато го откарали в болницата, докторите, нали попълват някакви книжа, питали, вие роднина ли сте му. Майка рекла - не. Бая се чудили какво да пишат лекарите. Господ бе милостив и си прибра чичо Г. много бързо, след два дни. Майка ми тичаше да урежда погребението. В един момент изниква бюрократична пречка - трябва кръвен роднина да се подпише някъде си, за да се задвижи процедурата. А кръвните роднини са в северна България, а починалият не може да чака... Майка ми успява чрез познати по разните такива служби да уреди и гроб, и поп, и всичко...На деня на погребението все пак успя да дойде кръвната роднина. Майка ми е на 79. Та това е историята на " съчинителя-живот" за едно приятелство, продължило до гроб...Знам, че когато майка и татко си отидат и те на свой ред, там горе ще са отново зедно с леля Ц. и чичо Г. |
| Винаги съм казвал, че много истински истории са толкова невероятни, че писателят трябва да ги попреработи, че да приличат на истина. Малцина могат да измислят това, което животът ражда. |
| Да, велик съчинител е живота! И аз познавам младеж, който уважава родителите на приятеля си почти колкото майка си и ги нарича мамо и тате. А иначе и аз съм се замисляла какво ли ще стане с моите бъдещи внуци, но не ме вълнува толкова как ще изглеждат, а какво ще изучат? А тези програми за състаряването ти слагат някоя бръчка отгоре, но животът е безмилостен, той променя и чертите ти. А може би тайната е в това да запазиш килограмите от младостта си и тогава пораженията са по- малки..... |
Добави мнение Мнения:14