Банкерь - Брой 21 (987) - 24.05.2012
Синдромът български президент

Едно от неприятните неща за политиците, които заемат високи позиции, е, че медийният интерес към тях прави голяма част от личните им недостатъци твърде видими. Често ги и преувеличава несправедливо. Като юрист, предприемач или учен човек донякъде може да скрие нежеланата част от характера си и тя да мине за особнячество или ексцентричност. Президентите обаче не разполагат с този лукс, независимо колко добри са хората, които работят за имиджа им. Още повече че днес политиката все повече наподобява спектакъл за воайори, който се следи предимно за развлечение.

Не е съвсем справедливо да се вторачваме твърде много в гафовете на високопоставените ни лица - освен ако те не се повтарят систематично. А при президента Росен Плевнелиев, изглежда, е така. Посещението му в САЩ затвърди впечатлението, че той не се чувства добре на мястото си. Никъде неудобството, което изпитва Плевнелиев, не се вижда по-ясно от международните му изяви, в които той демонстрира вдървеното вдъхновение на комбайнер, внезапно озовал се в Лувъра. Демонстрирайки геополитически комплекси в свят, който отдавна не е двуполюсен, и отвъд Океана Плевнелиев подчерта и препотвърди вече и институционално закрепената прозападна ориентираност на България.

Вече минаха четири месеца от встъпването му в длъжност, но той все още продължава да се държи като човек, чиито президентски дрехи не са ушити по мярка. Видимото му вцепенение сигурно се дължи на контраста между вътрешните му амбиции и добри намерения и отредената му по конституция роля на гастролиращ фигурант с огромна администрация, от когото не зависи нищо.

Властовата импотентност на президентската институция предреши превръщането на Георги Първанов в амбициозен задкулисен играч. Най-смелото навлизане на Петър Стоянов в територията на изпълнителната власт пък беше отчаяното: "Кажи си, Иване, те ще те разберат", а Желю Желев си спечели ненавистта на голяма част от привържениците на СДС със соловата си изява на Боянските ливади през 1992-а. Престоят на "Дондуков" 2 по правило води до тежка изолация от реалния свят и компрометиране на възможностите за трезва преценка, включително и на тази за собствените възможности. След излизането си от президентството Желев направи либерална партия, която се провали, Първанов тръгна да превзема лидерството на БСП. В петата година от началото на мандата си Петър Стоянов, още като действащ президент, торпилира шансовете си за втори мандат с ваденето на компрометиращата папка за Богомил Бонев.

Ала предшествениците на Плевнелиев все пак бяха политици, докато той не е. Ако не желае да се превърне в такъв, ни предстои да наблюдаваме скучно и безлично съглашение между изпълнителната власт (както и да изглежда тя след 2013 г. ) и президентската институция. В името на бизнес интереси, които (съмнява ли се изобщо някой в това?) ще обогатят и обикновения българин. Държавният глава олицетворява конфликта между технократското и политическото - в речите си той говори за "ние", без да вярва, че политическата и социалната общност са възможни. Извън бизнес плана, в който инвеститорите обединяват народната енергия и творят новата България, разбира се...

Засега той не показва, че е в състояние да настоява за политики, които не са по вкуса на ГЕРБ и боса му. Четвъртият демократично избран президент на България не изглежда недоволен от ограничените си правомощия, защото по презумпция не вярва, че политиката може да промени нещо. Той с усмивка на лице предаде на премиера една от малкото реални власти, които имаше - разузнаването. Интересно е как ще се развие казусът с промените в изборните закони, за които Плевнелиев настояваше. Мнозинството вече обяви намерение да се съобрази с препоръките на ОССЕ, но дали заявеното ще се препокрие с реално направеното все още не е сигурно.

При Плевнелиев признаците за откъсване от реалния живот подраниха много. Неубедителните му изяви като кандидат-президент можеха да се обяснят с шока от спуснатата директива от Борисов да се хвърли в битката за държавен глава, след като броени седмици преди това той обясняваше на всеослушание, че не е роден за политик. Днес поведението му обаче повдига съмнения, че той изобщо ще може да бъде някога президент.

Иначе Плевнелиев, подобно на Първанов е енергиен лобист и точно като него не изпитва срам да парадира с това. Наистина не на руснаците, а на българските енергийни фирми. След като очерта "тоталния си приоритет" - енергийната ефективност, и изрази оптимизъм за цените на панелките след саниране, той се зае да районира българските индустриални клъстери и да чертае разместване на администрацията. Утопичната визия на държавния глава за строежа на техническа нация намери израз в мегаломански план за строеж на хай-тек парк в София в съучастие със "Сиско", който той анонсира в САЩ.

В началото на мандата си президентът пораждаше надежди да бъде здравословна контратежест на Борисов във властта и да поосвежи институцията от скучната и самодоволна аура на Първанов. Днес е ясно, че той е попил много от чертите на бившите обитатели на "Дондуков" 2. Преди да започне да строи новата енергоефективна и хай-тек България, Плевнелиев има да свърши друга работа - спешно да си изясни какво иска от себе си и как би желал да стои като президент. Защото онова, което демонстрира досега, меко казано, не е особено впечатляващо. Ще е жалко, ако и той остане загубен в нищонеказването и нищоправенето, типично за държавните глави на България.


Сред президентските бисери от САЩ:

"Моите посещения са от София на Запад. Разбирайте го, както искате. Други хора ходеха в друга посока"

"В България няма нито един безработен инженер. България беше голяма сила в инженеринга, дизайна, компютърните технологии. България беше изключителен фактор в един цял регион, където живеят над 500 милиона души. България имаше огромна армия от учени, които работеха много здраво. България може да надгради успеха от своето минало. Аз не само вярвам, че България може да се промени за 10 години, но аз съм пример за това."

"Истината е, че войните на бъдещето, дай Боже, да не се случват, но те със сигурност предопределят възможностите на държавите да се координират и да се кооперират, включително и на бойното поле."

"Българските войници в Афганистан бяха изключително полезни, защото те, за разлика от американските войници, се ползват с доверието на местните. За да спечелиш една война, трябва да може да спечелиш и мира. Трябва да можеш да спечелиш сърцата на местните хора."

проф. дървингов

в които той демонстрира вдървеното вдъхновение на комбайнер, внезапно озовал се в Лувъра.