Лицемерието на олимпизма

Спортът не бива да е свързан с упражняване на насилие – както е например при бокса, от който българите очакват олимпийски успехи в момента.

Професионален спорт и интелектуално развитие трудно вървят заедно. А самият спорт нито пълни хамбарите, нито помага за доброто управление на града. Тези
малко известни разсъждения са на повече от 2000-годишна възраст.

В момента Олимпиадата в Лондон за пореден път припомня надутите принципи на съвременното олимпийско движение, което залага особено много на хармонията, мира и разбирателството.

Всъщност така нареченият “олимпизъм” няма абсолютно нищо общо с традицията на древногръцките олимпийски игри. А самите древни гърци са се отнасяли към спорта и спортистите с необходимата доза критичност, напомня британският професор Питър Джоунс.

По повод игрите в неговата страна, за които бяха изхарчени стотици милиони, специалистът по античността най-напред с ирония цитира помпозния преамбюл на Олимпийската харта.

В консервативното списание “Спектейтър” Джоунс между другото пише: “Според действащата в момента Олимпийска харта “Олимпизмът е философия на живот, възхваляваща и комбинираща в балансирано цяло качествата на тялото, волята и ума.

Олимпизмът търси да създаде начин на живот, основаващ се на радостта от усилието, образователната стойност на добрия пример и уважението към универсалните фундаментални етични принципи.”

Великият древногръцки лекар Гален, който е знаел едно-друго за спортистите, заема малко по-различна позиция. Той пише: “Природните дарби са или умствени, или физически, други няма. Днес е повече от ясно, че спортистите дори нямат претенцията за умствени дарби.

Да започнем с това – те имат толкова големи трудности в областта на логичното мислене, че дори не знам дали изобщо притежават мозък. Те се тъпчат с месо и кръв, а мозъците им тънат в мрак, те дори не могат да мислят както трябва и всъщност са безмозъчни като животни.

Дали обаче спортистите притежават най-важната от всички дарби – доброто здраве? Тъкмо напротив – няма други хора, които са в по-опасно физическо състояние… Освен това пределните натоварвания на спортистите са променливо и коварно нещо, там няма място за подобрение. Единствената посока е надолу.”
Всяко прекаляване е вредно

И не е само Гален. Философът Ксенофан пише, че колкото и големи почести да събира победителят в игрите, от това “нито управлението на града ще се подобри, нито хамбарите ще се напълнят”.

Аристотел пък смята, че едностранчивата ориентация на атлетите към тялото и мускулите не допринася с нищо за общите цели на гражданския живот. Според него от физическите упражнения наистина има голям смисъл, но те не бива да са еднопосочни и най-вече – по никой начин да не са свързани с насилие, както е в случая със спортистите.

А известният римлянин Меценат, един от доверениците на император Август, се оплаква по следния начин: “Градовете не бива да пилеят своите ресурси за все по-голям брой и разнообразие от игри. По този начин те само съсипват държавната хазна и пилеят богатството на хората.”

За древните гърци гръмко понятие като днешния “олимпизъм” изобщо не е съществувало. За тях просто е било важно да се спечели в играта. Същото, впрочем, важи и за съвременните спортисти.

И отрицателните последици от професионалния спорт и от игрите, които описват древните, не са се променили до днес.

Тъй че от грандиозното лицемерие на Олимпийската харта на човек буквално може да му се доповръща, пише в “Спектейтър” професор Питър Джоунс.
Източник: http://www.dw.de/dw/0,,10517,00.html