Старите мантри и „македонският въпрос“

23 Август 2012; в. Преса

Това лято едно гневно изказване на премиера Бойко Борисов по въпроса за името на бившата югославска република Македония (БЮРМ)** внесе смут в злокачественото чиновническо мислене на българската дипломация. Тя се стъписа и не направи очакваното и необходимо тълкуване на спонтанната реакция на българския премиер. Вместо нея уточнение направи човек с опит - посланик Любомир Кючуков, зам.-министър на външните работи в правителството на Тройната коалиция.

В интервю за „Преса“ той влезе в положението на колегите, че нито могат да се разграничат от казаното от премиера, нито могат да променят „ясната и аргументирана държавна позиция“, че София не е част от проблема между Атина и Скопие за името на новата държава. И произнесе не само присъда над „грешката“ на г-н Борисов, но и характеризира българската външна политика като липса на политика, като липса на отстояване на национални интереси и определена загуба на позиции на Балканите в последните 3 години - времето, когато посланик Кючуков представляваше България в Лондон.
Почти едновременно бе сътворена и несериозната метафора за българския слон в македонския стъкларски магазин, подета злорадо от медиите в Скопие.
Според г-н Кючуков изказването на г-н Борисов идеално се вписвало в политиката на онези кръгове в Скопие, които се опитват да градят национална идентичност чрез насаждане на недоверие между двете държави. Той смята, че „стратегически погледнато всеки скандал, всеки политически диспут на висок глас между България и Република Македония фактически способства постигането на тази цел - да се генерира омраза и да се пренесе враждебността и недоверието на ежедневно, битово ниво, което ще означава окончателно духовно откъсване на Македония от България“.

Новият интернационализъм

България провежда от 60-те години на миналия век до ден-днешен добронамерена, въздържана и стигаща до безличие линия спрямо БЮРМ. Тази политика обаче - особено след 1989 г. и признаването на Република Македония през 1992 г., не донесе признание, нито никакви стратегически предимства за България. Отсъствието на ясно формулиран държавен интерес по „македонския въпрос“ стана причина след приемането на страната ни в НАТО и ЕС тя да подчини политическите си усилия на един нов евроатлантически интернационализъм. Препоръчва се да стоим настрани от „двустранния“ (между Атина и Скопие) спор за името на Македония, която отдавна е призната с конституционното й име, но се използва и името й според ООН - БЮРМ.
А ако една гръцко-македонска договорка за новото име не устройва България? Та Гърция е наш съюзник и партньор в ЕС и НАТО, а македонците са ни братя - заблудени, озлобени, болни от еничарски комплекс. Невижданата патологична злосъседска политика на Скопие обаче продължава да държи като воденичен камък на шията на българското държавно ръководство мантрата, че България не се намесва в спора за името на Македония.

Вината на Евросъюза

Голям е минусът за институциите на ЕС, а и вината им, че не са взели в ръце посредничеството за цялостно решаване на „македонския въпрос“, и не само на спора за името, а са го оставили практически в ръцете на САЩ. За голямо съжаление и за ЕС, и за НАТО „македонският въпрос“ се свежда единствено до думата на влиятелната, но не безпристрастна международна кризисна група.
В доклад на тази група от януари 2009 г. като проблем за Македония е посочен натискът, който упражняват върху „крехката македонска идентичност“: Гърция - по въпроса за името, България - с оспорването на нацията и езика, и Сърбия - с непризнаването на Македонската православна църква. Нищо не е споменато за антибългарската кампания, нито за претенциите на неомакедонистите от Скопие към България и Гърция за „македонски малцинства“ в Пиринска и в Егейска Македония.
Президентът Плевнелиев наскоро има възможност да чуе от своя гръцки колега една категорична позиция против агресивния македонизъм на Скопие. Какво точно е казал в отговор - не знаем. Ще ни се обаче да предположим, че с изявлението си премиерът Борисов дава знак, че стратегически погледнато политиката на еднаква отдалеченост на България от спорещите страни е изчерпала ролята си. И вече е контрапродуктивна. Изявлението на премиера може да послужи също и като повод да бъде напомнено, че когато става въпрос за евроатлантическото бъдеще на Македония, България е активна страна по него. И без България и против интересите й той не може да бъде решаван.

Скопие възражда Титовата агресия

Крайно време е България с цялата държавническа сериозност да обърне внимание на ЕС и институциите му, че пътят, по който върви македонското ръководство, противоречи на рационалния стремеж за изграждане на модерни граждански нации. Защото този път възпроизвежда националистическия Титовски агресивен синдром спрямо съседните държави и нации. Време е да се осъзнае и преодолее утвърдилото се разбиране, че т.нар. говор на омразата в Скопие е едва ли не главното и единственото препятствие пред интегрирането на Македония в НАТО и ЕС. Иначе ще има още дълго да се чудим защо в Македония се придържат към концепцията на Коминтерна, Тито, Сталин и Димитров за съществуването на отделна от България македонска нация.
„Македонският въпрос“ е много по-дълбок и тревожен: една малка млада държава на стария континент гради национална идентичност не само върху съзнателно фалшифицирана историческа основа, но и върху присвояването на цели периоди от историята на съседни държави.

Гибелни последици

По същество в Скопие се измисля и насажда с всички средства на държавната машина фалшива част от историята на Европа, като се търсят корените на едно държавно образувание, възникнало след Втората световна война, в дълбоката древност и в европейското Средновековие. Ако ЕС си затвори очите пред тази перверзна политика и не намери начин да прекрати псевдоантичния етнополитически водевил, който разиграват управляващите в Скопие, това ще има пагубни последици за сигурността на обединена Европа и на Балканите. Особено гибелни ще са тези последици за бъдещето на самата Македония.
Неотдавна в свое интервю евродепутатът Станимир Илчев направи едно признание, показателно за ефективността на външната ни политика по „македонския въпрос“: „Удивително сложно е да се обясни (на депутатите от Европарламента - б.а.), че споровете между България и Македония по исторически, териториални и езикови въпроси далеч надхвърлят границите на историята и лингвистиката. И че става дума всъщност за изкуствено създадена идентичност чрез ощетяване на българската идентичност“.

Отговорността на елита в София

Можем само да съжаляваме, че нашето евродепутатство не е успяло за няколко години членство в ЕС да обясни на европейските партньори каква е същността на споровете с Македония и на „македонския въпрос“ изобщо. Отговорността, разбира се, не е само тяхна, а и на т.нар. български политически елит.
Истината трябва да започнем да разясняваме веднага, вместо да се държим като удавници за сламката на стари мантри в балканската политика. Време е Народното събрание да обсъди и приеме подходящ политически документ по отношение на опасната политика на конфронтация, която държавните ръководители на БЮРМ водят от десетилетия спрямо съседите си от Европейския съюз и която да бъде представена на вниманието на всички европейски институции. А и пред ООН, където Скопие възнамерява на предстоящата през септември сесия на Общото събрание на световната организация да постави въпроса за „македонските малцинства“ в съседните държави.

Марко МАРКОВ